Когато светът отиде на кино

Много се каза по повод на пандемията. Почти една трета от годината премина в непрекъснато и повсевместно обсъждане на проблема, но дори човек да поиска да смени темата, разбира, че това е трудна работа. Този текст няма да направи изключение, само дето ще опита да разгледа посочената трудност като едно от лицата на кризата.

Може и да сме прекалили с говоренето за новия вирус, но за какво друго да си говорим, какво може да бъде по-вълнуващо и важно? Изглежда, че няма какво, защото всичко останало се оказва буквално незначително в сравнение с въпроса на въпросите: ще ни бъде или не („да бъдеш или да не бъдеш” е суетно частно питане, което не може да задържи трайно публичното внимание).

Търсиш смисъла на живота, ако си жив и нямаш друга работа, а ако животът ти е застрашен – не се разсейваш с излишни разсъждения. Ако пък животът на всички е застрашен – цялото човечество се съсредоточава върху най-главното и дълго не го изпуска от поглед. Защо да ни интересуват подробностите, при положение че основната конструкция се клати и всеки момент може да рухне? Умни хора публикуваха и препубликуваха карикатура, на която динозавър вижда приближаващия метеорит и с тревога възкликва: „Икономиката!”.

Смешно наистина. Идва краят, а ти си седнал да се занимаваш с глупости.

От друга страна, щом житейските детайли са лишени от същинска стойност, защо въобще да се притесняваш, че това безумие приключва? Заедно с хората ще си заминат и дефектите, които са им непроменимо присъщи. Ще изчезнат консуматорският бяс, корупцията, печалбарството, кариеризмът, егоизмът, изневярата, лицемерието, войнстващото невежество, фалшивите новини, хазарта, чалгата. И без това вече тоя кошмар не се търпи.

Но дори споменаването на такава гледна точка като саркастична шега започна да се смята за много лош вкус, защото застрашеният живот веднага си връща добрата репутация, изчиства се от порока, добива отново свещения си статус и грейва като идеал. Трагичните загуби предизвикват еднозначен отклик и трябва да си патологично безчувствен, за да тръгнеш да разследваш и да анализираш, вместо да помагаш с каквото можеш или поне смирено да скърбиш. Всеки човек, поставен в подобна обстановка, преживява катарзис и въпреки болката, някак си не иска този възвишен епизод да свършва.

Затова разделянето с темата за опасната зараза е трудно. Затова и филмите, изградени върху така наречената в кинодраматургията „висока концепция” (high-concept), пълнят залите и се надпреварват в рекордите по приходи. Тези творби имат свойството да осигуряват на обикновения зрител утешение, свързано с ценността на неговия живот, тъй като не разнищват собствените му проблеми, а го изправят като изначално добро срещу някаква външна заплаха.

Обяснено набързо, high-concept историята е тази, която може да бъде разказана с едно изречение, което всеки разбира, и обикновено е базирана на някаква форсмажорна предподпоставка от типа на „какво става, ако завали и не иска да спре” или „какво става, ако огромно чудовище излезе от дълбините на океана”.

В подобни сюжети многопластовите характери и взаимоотношения изчезват, защото едно условие заличава нюансите, опростява мотивите и прави положителната идентификация бърза и всеобща. Всеки става героят, убил кръвожадната акула, загасил пожара, приземил повредения самолет или направо спасил планетата от сигурно унищожение.

Понякога тези разтърсващо семпли сюжети откриват възможности за по-претенциозно тълкуване и просветената публика, ако въобще е влязла в салона, оправдава интереса си, като се впуска тъкмо в търсенето на втория план, в дешифрирането на метафората и формулирането на едно сериозно послание. Това е опит „високата концепция” да се превърне в „ниска”, т.е. в творба, разглеждаща в дълбочина специфични въпроси, които нямат лесен отговор, с преобладаващи полутонове и невъзможност да се отсъди кое е право и кое – криво.

Изненадващо или не, в случая с пандемията (а тя е high-concept) и обикновените зрители, и просветената публика общо взето реагираха по сходен начин. Както беше отбелязано, пред атаката на вируса всички станаха равни. Установи се масово желание да не се слиза в сложнотиите на ниското, а да се стои високо. Да се води война, без да се разисква качеството на пълководците, без да се разсъждава върху стратегиите, а просто да се вярва в победата и да се пеят окуражаващи химни.

С малки изключения, окачествени като деменции, хората (в това число тези с традиционно особено мнение и вроден стремеж към независимост) решиха да не са като глупавия динозавър от карикатурата, който не разбира, че участва в „Армагедон”, а не в „Голямата депресия”. „Стига вече броене и делене, нека сме единни, как е възможно да се политизира такова бедствие, всеки живот е ценен” – зад тези реплики като че ли застана по-голямата част от човечеството.

Разбира се, съпричастието към мъката на жертвите и техните близки, солидарността с прекомерните усилия на борците от първа линия, както и споделената тревога за здравето на малки и големи, имат естествен и без съмнение благороден обединяващ ефект. Но като че ли, с извинение за безсърдечната констатация, се забеляза и другото, за което става дума.

Наистина, сякаш уморени (ако не отвратени) от заплетените перипетии на живеенето, от мъчително обърканите оценки и самооценки, хората поискаха да избягат във филм с ясен сюжет, където всички са добри, а лошото е срещу тях и не е от тях. Едно мигновено покаяние доведе до масово разграничаване от греха и съюзяване срещу нечовешкия враг. И това състояние се хареса.

Защо обаче оставането на тази вълна да е изражение на кризата?

Ами защото простото заменяне на досадните малки проблеми с един голям не решава нито тях, нито него. Във фикцията битката с глобалната опасност води до хепиенд, но в реалността пътят не свършва и ако героичната ти нагласа те е издигнала над презряното дребнотемие и ти никак не искаш да се връщаш при него, може да се окаже, че оцеляването, за което си се борил, ще ти носи само разочарования занапред.

Пак икономика, пак политика, пак битови неуредици, пак лични разправии. А на всичкото отгоре – пак епидемии, но повтарящи се и затова загубили извисяващия ефект на тази. Или иначе казано, пак омерзителната „ниска концепция” на сложните и неразрешими конфликти.

Ресторантите отворили, фитнесите – и те, самолетите летят, на работа се е тръгнало, още малко и в залите ще се разнесе шумна музика, весел смях, бурни аплодисменти. Нима се отказваме от перманентната революция? Нима няма да поискаме към ежедневно оповестяваната по всички медии статистика на жертвите от коронавируса да бъдат добавяни и тези от всички останали заболявания и несгоди по земното кълбо, за да водим битката до последно? Нима ще обърнем гръб и, вместо да останем пред телевизорите и компютрите вкъщи, малодушно ще подхванем невзрачните си професионални занимания?

Това сигурно се пита огромното множество, изправено пред перспективата да продължи след края на филма. И, да, въпросът е част от болестотворния ефект на SARS-CoV-2. Оздравяването ще дойде, когато отново се осмелим да обичаме разнообразието и безкрайния кръговрат на живота повече от киното.

(Нека кажем, че има и такива, които изобщо не са обърнали внимание на всичко, описано по-горе. Да са живи и здрави!)