0
743

Когато часовниците са спрели

„Тези човешки същества, които са налагали комунизма, очевидно са страдали от илюзията, че могат да спрат времето. В действителност те са спрели само собствените си часовници.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век.

Една призрачна случка се е запечатала завинаги в главата ми. Мисля, че това беше преди седем-осем години, в края на пролетта. Минавах през редакцията на „Литературен фронт“, когато ми хрумна да се обадя на главния редактор. Чукнах на вратата му и по навик, без да чакам отговор, я отворих. И видях следната картина: главният седеше зад бюрото си, загледан нанякъде със смъртно отегчена физиономия. Срещу него, на първото канапе, се беше облакътил литературният критик А., саркастично усмихнат към поетесата С., която се въртеше глупаво и амбициозно чакаше да вземе думата. В дъното носталгично се бе подпрял писателят Р., който се опитваше да имитира собствената си снимка от корицата на книгата си. Срещу него, на второто канапе, се кискаха журналистите В. и Г. А център на цялата картина беше известният писател, драматург, сценарист и член на много комитети О. В., който се бе изправил точно в средата под полилея и говореше с категоричния си, подчертаващ всяка дума глас:

– Че какво си мислят ония мизерници? Няма да им се размине! Аз ви го казвам и ви го повтарям!

Очевидно те имаха някакво заседание Бог знае по каква линия. Извиних се и си отидох. Оттогава измина почти цяла година. През това време из света станаха много работи – свършиха и започнаха войни, издигнаха се и залязоха личности, умряха приятели, деца се родиха, появиха се много нови книги, филми, пиеси (в чужбина); изобщо светът стана по-богат с живота на цяла една година. И минавайки отново през редакцията на „Литературен фронт“, пак чукнах на вратата на главния и отворих, за да му кажа две думи. И останах смаян. Пред мене беше същата, абсолютно същата картина, която помнех добре отпреди една година. Вътре бяха точно същите хора, заели същите места, с точно същите изрази на лицата, и О. В. беше в средата под полилея, и като свръхгавра с моята памет го чух да казва точно същите думи:

– Че какво си мислят ония мизерници? Няма да им се размине! Аз ви го казвам и ви го повтарям!

Внезапно се вцепених. „Господи – казах си, – аз съм сънувал! Сегашният момент и онзи отпреди година са един и същ! Никакво време не е минало, нищо не се е случило, цялата тази изминала година е моя измислица, защото това е първото ми отваряне на вратата, това е тогавашният момент! Защото те са в същото положение, със същите изрази, със същите думи, значи не е изминала никаква година, а аз светкавично съм я бълнувал!“

Разбира се, не бях бълнувал и изминалата година беше календарен факт. Бях толкова поразен от това, че природата навън, светът, хората, които познавах, бяха претърпели някакво развитие, бяха протекли някакви процеси, животът бе изминал някакъв път, а картината в кабинета на главния редактор идваше да отрече какъвто и да е процес, каквото и да е развитие, каквото и да е движение. Като че хората в нея бяха макети на себе си, като че тяхното заседание беше вечност, безкрайно повтаряне на един и същ момент, като че те не живееха, а съществуваха.

Впоследствие разказах тази случка на много места и приятели ме посъветваха да я използувам за рамка на пиеса, като развия вечната тема за човека и времето или как някои другари успяват да унищожат понятията време, развитие, процес чрез неизменната повторяемост на онова, което вършат и говорят. Но до такава пиеса не се стигна по много причини. Пък и в края на краищата сигурно и други български граждани са преживели подобни буквални повтаряния на вече станали събития. Далеч съм от мисълта на Хегел, че историческите събития се явяват два пъти – първия път като трагедия, втория път като фарс. Защото не става въпрос за събитие, а за състояние, за това, че нищо не се случва, че наистина вечното комюнике е „На Западния фронт нищо ново“.

И сега отдалеч, като прелиствам купищата български вестници и списания, сякаш отново и отново, за хиляден път, отварям вратата на главния редактор на „Литературен фронт“, за да видя кошмарното повторение, което идва да отрече собствения ми живот.

Погледнете заглавията на вестниците. Колеги в София твърдяха, че прочитали всичките български вестници за около 32 секунди. Много пъти съм имал чувството, че от повече от двадесет години насам тия вестници се преписват всеки ден. Някой навремето предлагаше, с цел да се направят икономии и да се увековечи българската журналистика, да се създаде един универсален вестник, наречен „антивестник“, който да се препечатва всеки ден, като се сменят само датите и снимките. Но очевидно това предложение беше излишно, защото по същество цялата българска преса е един антивестник. И ако искате да се убедите в това, вземете две или три цели течения на „Работническо дело“ или на кой да е вестник и вие ще срещнете не само смислово, но и буквално повтарящи се колони и страници.

В един от последните броеве на първа страница е поместена снимка на другаря Голям ръководител, който изкачва Балкана начело на масов поход „по следите на нещо“, все едно какво. Та той се е усмихнал точно по същия начин, както във всички предишни снимки, и носи същия клин отпреди петнадесет години. Е, не мога да повярвам, че за 15 години не си е направил нов клин. Може би това е стандартната снимка за масови планински походи, както, да кажем, стандартната снимка, когато на Нова година пионерите сурвакат партийните ръководители за здраве. Вземете текстовете на произнесените речи. Човек наистина може да полудее от това еднообразно производство на еднакво безсмислени звуци, които отново идват да отрекат свещеното предназначение на висшата човешка привилегия – словото. Имам чувството, че тия речи се пишат от компютър, но което е още по-лошо – те не са отправени към компютри, а към живи хора. Всички отношения, оценки, критики, анализи – всичко е клиширано, всичко днешно е преписано от вчера и завчера и ще бъде преписано утре. Опитайте се например да изследвате употребата на „успех“ в единствено или в множествено число. Мисля, че нормално, нетренирано човешко същество би полудяло, и като че това би бил истинският фатален успех на думата „успех“. Същото въздействие има думата „щастие“. Може би в края на краищата умопомрачителното повторение на „щастието“ да унищожава всякакъв човешки усет за щастие, така че хората наистина да са щастливи. Погледнете всички вестникарски материали, без значение дали те описват живота на трудовите герои, развоя на съревнованията, новите инициативи на трудещите се, прилагането на новите мероприятия или ефекта на новите постановления. Нарочно наблягам на думата „новите“, за да кажа на българските критици, че антидрамата на Йонеско е наистина твърде бледа шега в сравнение със страхотната житейска достоверност на българския антитеатър. Съдържанията на всички тези безкрайно повтарящи се думи отдавна са умрели. Те не са повече живи думи, те са трупове на думи, при което „ново“ и „старо“, „успех“ и „неуспех“, „щастие“ и „нещастие“ значат едно и също. А ако отидем в света на „изкуството“ или на „антиизкуството“, нашето чувство за едно и също, за спряло време, за спрели процеси, за спрял живот е още по-страшно – толкова повече, ако у нас животът все още се съпротивлява, все още се бори срещу тази истинска смърт. Социалистическият реализъм официално отрича методите на спекулативния Анди Уорхол, който ви обгражда с безкрайно повтарящи се образи. На практика това е самият социалистически реализъм. Разликата е, че вместо Мерилин Монро имате Владимир Илич Ленин, вместо сексуален акт имате героичен подвиг в името на партията. Нямам нито време, нито намерение да се спирам на безкрайното повторение на образи и ситуации в българската литература, театър, кино, които отново ви отвеждат в мъртвото царство на манекените и които се опитват да ви превърнат в манекени вас самите. И всред този непрестанен речитатив, изпълняван от електронни гласни струни, плахите човешки гласове на неколцината творци звучат като викове от задгробния живот.

Но онова, което ме вълнува тук, не е съществуването на картината в стаята на главния редактор на „Литературен фронт“, а нейната връзка с живота отвън. Прието е да се смята, че литературата, изкуството, журналистиката са отражение на живота. Срещу това твърдение, в нашия български случай, човек би могъл да постави една огромна въпросителна. Защото е трудно да се повярва, че спрялото време в изкуството и вестниците отразява спрялото време в живота на всеки български гражданин. Напротив, за наше щастие човешката природа е толкова фантастично силна, че би могла да устои срещу кошмарния ефект на безспирното повтаряне. Така че в никакъв случай не може да се приеме, че кръговият конвейер на партийната пропаганда отразява действителния живот на действителния български гражданин. И не само на него, но дори и на най-усърдните партийни говорители, които водят двойствения си живот на човешки същества и магнетофонни ленти. Със свършването на осемте работни часа лентата се спира, касетата се заменя с човешка глава и се напуска стаята на главния редактор. Времето на живота започва да тече. Това поне остава като оптимистично утешение.

Обаче въпросът е другаде. Ако ние можем да приемем изкуството и журналистиката само като частично отражение на живота, то в каква степен можем да приемем обратното — живота като отражение на изкуството и журналистиката. Не претърпява ли този живот процес на изменение, процес на умъртвяване или стерилизиране, ако го подложим на непрекъсната атака от безкрайно повтарящи се образи и думи? Не утихва ли постепенно жизнената му съпротива, не става ли езикът на клишето собствен език, не идват ли мъртвите компютърни думи да заместят собствените живи думи, и което е още по-чудовищно — стандартните клишета не убиват ли живеца на мисълта? Може би в мъртвото време движенията на човешките тела постепенно се ограничават и започват да напомнят отсечените, мъртви движения на манекените?

Страх ме е, че човек може да открие много доказателства за ефекта на спрялото време върху протичането на жизнените интелектуални процеси, и особено върху развитието на младите поколения. Нямам предвид задържането на процесите на развитие в българската наука и техника, където партийното папагалничене има най-пагубен антинаучен ефект, но искам да се спра на обикновения живот на хората. Неведнъж чужденци тук, на Запад – журналисти, културни дейци, всякакви – са отбелязвали със странно недоумение разминаването им с техните български гости.

„Вие, българите, сте толкова особени. Човек не може да разговаря с вас. Аз попитах моя гост да ми каже нещо за себе си, а той ми каза, че има някаква титла, че е получил държавна награда, че е пътувал из цял свят и че българската природа била много хубава. А аз исках да знам що за човек е той, какво прави в събота и неделя, обича ли да танцува, какви книги чете и обича ли да пие. Той се смути и не ми отговори.“

Това са думите на моя позната, английска журналистка. А колко други са били смайвани от клишетата, с които българските им гости ги угощават. Всякакви опити за по-сериозен разговор, за изясняване на отношения и мнения по най-жизнени въпроси свършват с обща конфузия. Попитах българска актриса за известен поет: „Как е, казах, какво прави?“ А тя ми отвърна: „Голямо доверие му оказаха отгоре.“ И нито дума за последните му стихове. Много пъти е трябвало да обяснявам на чужденци да не съдят за българите по хората, които идват на Запад. В огромното си мнозинство хората, които пътуват на Запад, са част от действащите лица в стаята на главния редактор. Те не са и не могат да представляват характера на цял народ. Но независимо от това човек не може да не държи сметка за повсеместния ефект на спрялото време, за умъртвяващите процеси на „антимисълта“, „антисловото“, „античувството“, чрез които една доктрина се опитва да превърне живота във вечен театър, където се играе една и съща, неизменна пиеса. В края на краищата какво е партийният идеал, който партийни философи и ръководители настойчиво преследват – уеднаквяването на всичко. Осем милиона души с едно и също лице, с едни и същи мисли, с едни и същи чувства, маршируващи в крак с едни и същи усмивки, под победното знаме на комунизма.

Осем милиона души, които представляват осем милиона пъти повторението на един и същ човек (пардон, манекен). Представете си висшата хармония, висшето щастие, когато една и съща партийна мисъл моментално се повтори от осем милиона уста…

И може би десет хиляди години по-късно археолозите на бъдещото човечество ще напишат в своите доклади:

„Тези човешки същества, които са налагали комунизма, очевидно са страдали от илюзията, че могат да спрат времето. В действителност те са спрели само собствените си часовници.“

Снимка на главната страница: Ерик Булатов, Снимка за спомен, 1984-1985 г.

Текстът се публикува с любезното разрешение на © Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга „Анкета“ и сборникът с разкази „Между деня и нощта“. През следващата 1962 г., излиза „Мъже“, която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите „Победителите на Аякс“, „Портретът на моя двойник“ и „Жените на Варшава“, с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман „Покривът“. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат „Есета“ и „Задочни репортажи за България“. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.

Предишна статияПослание
Следваща статияПодковаване на скакалец