0
817

Кога войната може да е оправдана (2)

В края на предишния текст под това заглавие припомних, че по време на дебатите, предшестващи войните на Джордж Буш-младши след 11 септември 2001 г., редица теоретици в САЩ формулираха следните четири критерия, които могат да дефинират една война като оправдана.

Според първия, войната трябва да има морално оправдана кауза (което означава да се започва само за защита на нападнат и подложен на увреда човешки живот ведно с иманентно присъщите му безусловни и неотчуждими права).

Второ, тя трябва да се решава и води под върховенството на отделна и независима от военнооперативната, представителна политическа власт.

Трето, трябва да се води само ако целта й не е (очевидно) непостижима. А това включва моралното “калкулиране” на съответната човешка цена (на жертвите).

И четвърто – войната трябва да се води така, че вредата, причинявана от ответната реакция на воюващия, да не надминава вредата от самата агресия (да не се превръща в отмъщение и самоцелно разсипване на нападателя).

В предишния текст говорих подробно за първия (каузата) и четвъртия критерий в тази християнски обоснована т. нар. JustWarTheory. Тук ще се спра на останалите два.

Това, че войната трябва да се решава и води от една представителна и върховна политическа власт, е особено важно в съвременните условия поради няколко безспорни причини. Първо, защото само така тя би била защитна война именно на общността (нацията, държавата, съюзът на държавите), а не например на отделни, користно заинтересувани и влиятелни части от нея, които налагат на цялото общество своите представи за нарушеност на мира и съответно за достоен мир (за мир-с-който-можем-да-имаме-мир). Второ, само така би могло да се пресече неминуемото инак (дори при защитна война) развихряне на тъмни страсти и прекрачване на мярата на целта – обезвреждането на агресора. Защото е факт, че войната, дори когато е справедлива по своята кауза, ако бъде оставена в ръцете на отделни представители и групи от воюващата общност (паравоенни „опълчения”, „милиции” и т.н.), има иманентната тяга да надхвърля предели и да изменя целите си (показаха го различни страни в югославските войни, които дори когато бяха защитаващи се, извършиха –  неконтролирани от централно политическо ръководство – страшни зверства и задълго не позволиха при-мир-ие с постигнатия мир). Ето защо войната трябва да се ръководи (отговорност за воденето й трябва да се носи) от представителен за общността политически център.

Нека подчертая, че този център трябва да бъде именно цивилен – политически, или по-просто казано: последната отговорност за предприеманите по време на война действия не бива да се оставя в ръцете на военните. Това е така, защото военните (военачалниците, които оперативно ги ръководят на бойното поле) по неизбежност се подчиняват на изискванията на една само частна (частична) „логика на воюването”, която би могла да се оказва в противоречие както с по-универсалната логика на интересите на общността – нацията, държавата (чиято война все пак са задължени да водят военните), така и с нормите на универсалния морал. Това противоречие може да се окаже твърде тежко, особено при воденето на “тоталните” войни на Новото време, в които „ресурс” на воюващите страни е всичко – и цивилното население, и обществената инфраструктура, и националното материално богатство. Не бива да си въобразяваме, че една идея за масово изтребление на жените и децата в тила на противника (т.нар. етническо прочистване) е дотолкова чудовищна, че може да дойде в главата единствено на крайни злодеи и диваци. В частичната логика на воюването – в логиката на онези, които разглеждат воюването чисто оперативно – тя, особено, повтарям, в съвременните условия, когато „ресурс” за воюващите страни е всичко, все повече би могла да се показва като цел, съобразена, да кажем, с това да предизвика разстройване на снабдяването или деморализация на противника на фронта, за да пресече партизански движения и т.н. Че това е точно така, ни показаха отново войните в бивша Югославия, които тъкмо защото бяха оставени (особено в Босна и Херцеговина и в Косово) в ръцете изцяло на военните, доведоха до брутални и масови ексцеси. Истината е, че Милошевич бе не злостен център и вдъхновител на тези „генералски” безумия, а именно слаб политически лидер, изправен срещу общности, също лишени от политическо лидерство.

За действията на военачалниците следователно (или за да бъдем съвсем прецизни – за общите рамки и предели на техните действия, които инак се решават от тях, професионалистите на бойното поле) решенията трябва да се вземат от (цивилните) политици, ръководещи войната от по-общи основания.

Ярък пример от противното за необходимостта от поставянето на чисто военнооперативната целесъобразност в подчинение на една по-обща морално-политическа целесъобразност е пагубността от пренебрегването на тази необходимост във воюването на тоталитарните държави през ХХ век, независимо от това агресивна или защитна война водят те, независимо дали в нея са губещи или побеждаващи. Всъщност тяхното воюване бе ръководено изключително, да го кажем така, милитарно-логически, а не политико-логически. Хитлеровата държава например решава тоталното избиване и съвършеното превръщане в роби на цивилното население в Украйна и Беларус, защото мисли цялата територия на тези страни като бъдеща „суровинна база” за една воюваща след това вече транс-океански (със САЩ) Германия. Мисли, значи, изключително милитарно-логически. Но така и предопределя възможността Сталин да придобие на своя страна едно население, което към началото на войната е било много по-склонно да го изостави и да колаборира с германците, предопределя също невъзможността на европейските противници на Германия да не подпомогнат Сталинова Русия, на която не са съчувствали особено. Все пак те не биха могли да оставят на Хитлер този грамаден суровинен ресурс, знаейки за какви цели той ще му бъде нужен в бъдеще.

Но по същия начин и защитаващата се в тази война – тоталитарна Русия, решава своите действия изключително от гледната точка на военнооперативната целесъобразност, отъждествявайки сприхаво тази последната с политическата. Изчислява ресурса си за надделяване, без да се интересува (което е известно) нито от количеството на мобилизираните, нито от количеството на жертвите, които ще даде за това надделяване, и по този начин – макар да е сред победителите – руската държава всъщност не е защитила (спасила) общността на руснаците от агресора, а я е разсипала (в същата степен, както и агресорът) демографски и битово за дълги години напред.

Това вече ни насочва към третия критерий за справедливата война в представената по-горе JustWarTheory: необходимостта войната да не се води, ако целта й е непосилна, или да не се води така или толкова, че цената, платена за нея, да обезсмисля постигането й.

Трябва да се каже, че изобщо преценяването на жертвите е иманентно принадлежащ на една оправдана война белег. Защото ако войната изобщо е справедлива само ако се води за защитата на нападната отвън общност, то и победата в нея не бива да бъде гледана като самоцел, но е единствено необходимото средство, за да се спаси (съхрани) тази общност. Ако обаче победата се постигне (или от самото начало е ясно, че би могла да се постигне само) с цената на непомерно за тази общност количество жертви, тогава тя се превръща от средство за възстановяване на мира в негодно за тази цел средство, или в самоцел, и воденето й става вече несправедливо дори при първоначално справедлива кауза. Приближва я до войната било за слава, било за отмъщение на противника.

От тази гледна точка например воюването на Сталин срещу нацистка Германия от един момент нататък (а за самия диктатор, субективно – очевидно от самото начало) трябва да се оцени като несправедливо. Защитната кауза е станала (за Сталин е била поначало) софизъм. Защото в тази война Сталиновата държава е бранила не тъкмо общността, а властта му, и това става ясно от обстоятелството, че тя през цялото време е правила това с цената на хората. Жертвала е общността не за да я съхрани, а я е съхранявала (в необходимия екзистенц минимум), за да я жертва. Под водачеството на Сталин руснаците стават жертви и като нападнати от врага, и като пожертвани от държавата. Победата – става ясно от воюването на Сталин – не е била с цел съхраняването на общността (която систематически се жертва по най-безогледен начин), а за прехвърлянето на властта на диктатора отвъд нейните дотогавашни предели.

Подобна, само че за всички участващи страни, е ситуацията през Първата световна война. В нея, както става видно накрая, както победата, така и поражението на воюващите (независимо как са могли да бъдат преценени техните каузи) са могли да се случат с цената на толкова много жертви, че както за постигналите победата това не е било победа (в победата им обществата им са били изтощени до предел – разсипани, разорени – тоест победени), така, от друга страна, победените са били така победени, че просто не са могли да заживеят в състоянието, в което са били поставени – то е било не-при-мир-имо и затова равнозначно на необходимост от бъдеща ответна война.

Но нека се върнем още веднъж назад.

Проблема със справедливата кауза на войната ние още в началото решихме, полагайки я в защитата. Но тук ние почти автоматично си мислехме тази защита като защита на общността (нацията, народа) от собствената държава на тази общност срещу чужд, външен ней агресор. Но би ли било оправдано определена държава да защитава не (вече) своята национална, а друга общност (общности, нации, населения) от тяхната държава? Въпросът никак не е абстрактен, особено в най-новото време на историята, когато съвременните държави вече имат силата да поставят своята власт над и извън противодействието на собственото си гражданство и същевременно да започват срещу него истинска война: да избиват маси хора, да погазват грубо правата им, да унижават достойнството им. Кой тогава би могъл да води защитната война на такава една общност?

Макар да изглежда очевиден за отговаряне, въпросът, който задавам тук, е достатъчно труден, защото и в този случай (а може би най-вече в него) със „защитата” лесно може да се злоупотреби.

Всъщност най-мащабната и принципна злоупотреба с нея през ХХ в. бе извършена от комунистическата идеология и държавата, която я беше взела на официално “въоръжение” (Съветският съюз). Не може да не си спомним, че намесата  в проблемите на чужди нации: провокирането и подпалването на граждански конфликти и войни на класова основа в тях (т.нар. „износ на революция” до Втората световна война) и тласкането на различни страни от Третия свят да поемат по т.нар. „некапиталистически път” (от средата на ХХ в.) се представяше от тази държава, от една страна, като последователно разгръщане именно на защитата на потиснатите от целия свят (по определение подопечни на своя защитник независимо чии граждани са, защото според нормите на идеологията “пролетариите нямат отечество”), а, от друга – като съкрушаване на експлоататорите в един свят, чиито общества се конципираха като намиращи се в принципна, всеобщо историческа борба на подложени на увреда от буржоазията си „парии”. Така като справедлива – защитна, се маскираше една водена ту открито на места, ту подмолно на други места война на Съветския съюз с чужди държави и нации. Съветският съюз не бе обикновена държава, а „щабът на световната революция” и всичките му военни и паравоенни действия (създаващи по същество неговата империя) се представяха като „справедливи” и „защитаващи”.

От друга страна, на обвиненията на Запада, че водят същинска война със собствените си народи, че ги избиват, унищожават правата и достойнството им, трайно увреждат техния традиционен бит и им причиняват страдания, и на опитите му да противодейства със сила на това, комунистите до 1989 г. (а различни тиранични режими на социалистическа основа и след това) отвръщаха с неизменно позоваване на „свещения” принцип за „недопустимост на намеса във вътрешните работи на една суверенна държава”.

Сиреч, по същество противодействието срещу тираничните режими в държавите от съветския блок, защитата на тормозените от тях народи се представяше за агресия на Запада срещу тях – като „несправедлива” (макар и най-често само “студена”) война.

Тук следователно възниква въпросът има ли в действителност абсолютно неоспорими и неприкосновими „вътрешни работи” на една страна, има ли безусловен – наистина безусловен – държавен суверенитет? Впрочем това е друг начин да се постави въпросът може ли (позволено ли е, оправдано ли е) да съществува „световен (мондиален) полицай” в лицето на една или повече държави, ако такъв безусловен суверенитет няма и народите трябва да могат да бъдат защитавани, когато това се наложи, (и) от тяхната собствена държава. И друг път съм писал по този въпрос (1). Сега ще кажа, че според идеолозите на комунизма излизаше, че: а) това е правомерно и възможно, щом този „световен полицай” (в лицето на Съветския съюз и блока на подчинените нему държави) се бори за „освобождението на потиснатите” по света, за тяхната „световна революция”, и че: б) това е неправомерно и недопустимо, щом (в лицето на Съединените щати и блока на демократичните държави) този „световен полицай” противодейства на потисничеството на нации от собствените им тиранични, комунистически власти. Безспорно е, че отговорът бе софистичен и напълно вътрешно противоречив.

Това обаче не предопределя и един еднозначен отговор в полза или против „световния полицай”, а само ни поставя пред необходимостта от принципното уточняване на евентуалните му правомощия.

Защото, пак казвам: доколкото в една съвременна държава властта наистина има силата да се поставя извън противодействието на собственото си гражданство и същевременно да повежда същинска агресивна война против него, като го избива, престъпва правата му, унижава достойнството му, то необходимо е страна (в идеал – обединение от страни), разполагаща със световен военен потенциал, да поеме отговорността да защити такива народи. Това е така, защото солидарността между хората като съставляващи един род изобщо не може да има за свои предели чисто политическите граници на исторически формиралите се национални държави. Не би могло, от гледната точка на висшето право не би могло, следователно, да бъде „вътрешна работа” на една държава, колкото и суверенна да е тя, да решава и това дали може или не може да избива групи от своето население заради някаква политическа, идеологическа или друга целесъобразност (както става днес в Сирия), дали може или не може да му отнема неотчуждими човешки права (свобода на съвестта, право на наследяване, на придвижване, равенство между половете и т.н., както е от десетилетия в Северна Корея). И не би могло по простата причина, че това да не бъде убиван, да не бъде дискриминиран и унижаван човекът не е някаква норма, която определена държава е суверенна да утвърждава или да отрича, а е чисто и просто висше право на хората, на което законодателната воля на държавата може само да даде позитивно правна сила, но не и да го отмени. Един държавен суверенитет не може да бъде дотам абсолютен, та да включва в себе си правото на решаване на въпросите за живота и смъртта на гражданите, за пределите на уважаване на достойнството им. А това пък от своя страна е така, защото логически и по същество, преди още да е член на общността на тази държава, човекът е член на човешкия род, който не е един в Сирия, друг в Северна Корея, а трети в Европа.

Оттук, разбира се, вече е ясно, че воюването на един истински, легитимен съобразно висшето право „световен полицай”, може да бъде справедливо само ако, първо – той встъпва във война единствено в защита на нападнатите в определена държава по света неотчуждими човешки права (живот, достойнство, свобода на словото, собственост, интимни права и т.н.), а не за да изнася някаква идеология (марксизъм, световна революция, шериат и т.н.), и, второ, само ако престъпната практика на въпросната държава срещу собственото й население не може да бъде прекратена по друг начин – например чрез устрашаването и авторитета на една представителна общност от правови държави.

_______

(1) Вж. моето есе в Портал Култура „Безусловен ли е държавният суверенитет“ от 09. 09. 2013 г. http://kultura.bg/web/безусловен-ли-е-държавният-суверенит/

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияЗа бащите…
Следваща статияСреща на два киноразказа