0
2187

Кодова дума: дигитализация

фотография Георги Марчев, Дневник

Актуалният спор в кинообщността е за реставрацията и цифровизацията на класическите български филми

„Дигитализация“ е може би сред най-често споменаваните думи в общественото пространство днес, независимо дали е за бизнес и икономика, или за изкуство и историческо наследство. Преди обаче да разкажа за състоялата се преди броени дни в Дома на киното презентация, фокусирана върху заснетите на лента класически български филми, иска ми се да споделя лични наблюдения по щекотливата тема. Наистина не става дума за движещи се образи, а за книги, но в крайна сметка е въпрос за опазване на национална културна памет.

От началото на 2017-а до лятото на 2019 г. по неочаквани за мен стечения на съдбата бях PR на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (НБКМ). Лекото откъсване от шеметния график на дългогодишен журналист вестникар ми даде „екстра“, на която никога не съм се надявала – имах шанса да държа в ръцете си оригиналните тефтерчета на Левски и Ботев, прелестно изписаното на ръка завещание на Васил Априлов, оцелелите по чудо страници от Енинския апостол (X-XI век, най-стария кирилски паметник в библиотечния фонд и на територията на България въобще), Първия, Софрониев препис на Паисиевата „История славянобългарска“ и т.н., и т.н. Вълнението не може да се опише, то е преживяване.

Подобаващо бе и вълнението ми, когато успяхме с общи усилия на екип от институцията, членове на нейния Обществен съвет и външни специалисти да превърнем споменатите лични бележници в миниатюрни бутикови дигитални издания, както и да дадем възможност да бъдат „разлиствани“ в сайта на Библиотеката, докато оригиналите стоят защитени в трезора на БНБ. Дигитализацията на богатия книжен фонд обаче си остана проблем. Той наброява повече от 8 милиона библиотечни единици (средновековни ръкописи, книги, архивни документи и снимки, периодичен печат, ноти, музикални аудио- и видеозаписи, географски карти, албуми и т.н.), а дигитализираните от тях до края на 2019-а бяха едва 10 на сто. Скенерите бяха малко, работещите специалисти – също. Търсехме варианти и пари. През 2018-а, когато Библиотеката отбеляза 140-ия си рожден ден, с помощта на журналиста Димитър Кенаров (също член на Обществения съвет) дори се свързахме със световна компания. След разрешение от Министерството на културата започнаха преговори за съвместна работа по дигитализацията на определена част от книжния фонд, тоест издания с вече изтекли авторски права.

От година вече не работя там и сега разбирам, че по една или друга причина не се стига до окончателен договор. Директорът доц. д-р Красимира Александрова обаче ме уверява, че екипът се опитва да се справя както със собствени сили (назначени са още специалисти в Дигиталния център, инсталиран е нов френски скенер, най-добрата в момента машина за дигитализиране на формат А1+), така и с помощта на външен партньор, фондация „Активна историческа карта“. И може би съвместно разработената система за дигитализиране на книги „Георги Я. Кирков“ (на името на известния математик и картограф, написал първия правилник на Народната библиотека като неин директор) най-сетне ще ускори закъснелия процес по дигитализация на фонда на НБКМ. Още по-важното е, че в този културен институт може да има различни спорове, но спор за спешната дигитализация на книжното ни богатство няма.

Припомних си вълненията ми в Библиотеката, когато чух следната реплика в Дома на киното: Неописуем бе трепетът, когато получихме трите оригинални серии на филма „Хан Аспарух“ плюс американската му версия – повече от 160 кутии! Думите са на инж. Добромир Чочов, основател и собственик на „Доли медия студио“. Твърди се, че засега това е единствената у нас частна фирма, оборудвана с модерна техника за реставрация и цифровизация на филми. Там вече са дигитализирани емблематични за българското игрално кино творби – освен филмите от поредицата „Хан Аспарух“ на Людмил Стайков, завършена е работата по трите части на „Мера според мера“ на Георги Дюлгеров, „Привързаният балон“ на Бинка Желязкова, „Парчета любов“ на Иван Черкелов, както и 45 часа от киноархива на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и документални кадри от архива на музея в Благоевград.

Среща с публиката вече имаха новата, дигитална версия на „Хан Аспарух“ (съвременен режисьорски прочит с възможностите на високите технологии) – на прожекция в БАН, и реставрираният и дигитализиран трисериен „Мера според мера“ – в рамките на есенния София Филм Фест. В същата програма бе представена и дейността на фирмата „Доли медия студио“. Според директора на фестивала Стефан Китанов: продуцентът Чочов със своя екип абсолютно пионерски се нагърби със задачата да дигитализира поне няколко български филма, помага на българската филмова индустрия и дава много хубав резултат, който, надявам се, да бъде подкрепен от национален проект, за да видим, ако не 100% от филмите, произведени от „Българска кинематография“ през годините, то поне голяма представителна селекция от тях.

При споменаването на „национален проект“ си обясних и думите, с които преди презентацията в залата ме посрещна Георги Дюлгеров: Трябва да се обединим. До онзи момент все още не си давах сметка, че в кинообщността тлее спор. Явно тя беше разединена и по този въпрос. Дали заради вечното ни българско отрицание, или по други подбуди, но предприетото от Чочов се оказва проблем за част от гилдията – защо той, защо „Доли медия студио“, как така той купува скъпа техника и безкористно (засега) дигитализира и изобщо какво се крие зад тази безкористност…

Добромир Чочов по време на презентацията за реставрирането и дигитализацията на българските филмови класики в Дома на киното

Колкото и да съм пристрастна към българското кино, все пак съм журналист, решавам да слушам и наблюдавам, да вярвам на собствените си усещания. Презентацията в Дома на киното продължава около два часа с предварителната уговорка от продуцента Чочов, че реставрацията и дигитализацията на филми е безкраен, колективен труд – само трите части на „Хан Аспарух“ плюс американската му версия са около 640 000 квадрата и близо 5000 човекочаса труд; за трите серии на „Мерата“ статистиката ще е подобна. Колкото до хората, които се занимават с процеса, сред тях са Стефан Чернев (ръководител на проекта), Константин Боров (организатор постпродукция), Мартин Захариев-Майс (монтаж, цветни корекции), Ясен Харалампиев (реставрация на изображението), Христо Върбанов и Стефан Тенев (позитив/негатив и сканиране), Цветелина Цветкова (звук), Димитър Халачев (специални ефекти, компютърна графика), Илияна Йорданова (субтитри на литературен български език), Емил Велков (DCP мастеринг) и, разбира се, техни съмишленици.

Целият процес по реставрацията и дигитализацията на филмовите класики бе представен от Стефан Тенев – стройна и интересна презентация, полезна, предполагам, не само за любознателни журналисти, а и за специалисти в тази област. Става дума наистина за къртовски труд: от щателния преглед на оригиналните ленти (негатив/позитив), през оценката на проблемите по тях (прах, мухъл, петна, драскотини, разкъсвания и т.н.) и последващите измиване, изсушаване, реставриране на звука и картината, до крайната фаза – дигитална версия, и връщането на изходния материал за съхранение като национална филмова памет.

Става дума за нашата културна идентичност – коментира Стефан Тенев. – Класическите български филми са част от това, което сме ние; от това, което бъдещите поколения ще видят за нас. Навремето Омир не си е представял, че неговите „Илиада“ и „Одисея“ ще бъдат тиражирани по познания ни начин след изобретението на Гутенберг и ще станат достояние на целия свят. По същия начин се развива цялата ни културна идентичност. Тя, за добро или за лошо, вече ще бъде дигитализирана. Реставрирането и осъвременяването на класическите български филми не са проблем само на една-единствена фирма. Те са проблем на всички, поради простата причина, че започвайки да създаваме филмова продукция, ние натрупваме определен архив, който, за щастие, попада в Българската национална филмотека. Тя се грижи за състоянието на копията и държи под контрол създаваната през годините кинопамет. Без нея реално нямаше да имаме възможност изобщо да говорим за сканиране на тези филми и за каквато и да било работа по тях.

Тенев подчерта, че съществуват и други хранилища на филмов архив – в БАН, където се съхранява голяма част от етнографските и фолклорните изследвания, както и в БНТ, където на съхранение е и пребогатият документален архив на София прес. Тоест дигитализацията им е единствената възможност тези безценни материали да бъдат едновременно достъпни за ползване и съхранени за поколенията.

Оценките за работата на студиото след презентацията бяха положителни, с изключение на няколко изречения от сравнително млад мъж от гилдията, по-скоро обидни за част от авторите, отколкото по същество за самата дигитализация: Разбирам творците, бързат да си дигитализират филмите, но защо се допуска някой да се обучава върху българската класика. Питам всички професори, доценти, академици биха ли дали на студентите си в първи курс да направят „Междузвездни войни“?! Нека да се дадат пет филма, да си проведат там обучението и тогава вече да се захванем с класиката… Вероятно във всяка група, работеща по различните етапи в студиото, има и студенти, но ръководителите им, представящи направеното, видимо отдавна са минали тази възраст.

В залата се чуха и други гласове от киногилдията: че това е първа стъпка, която трябва да намери сериозна институционална подкрепа, защото става дума за стратегическа национална културна задача; че когато все пак се намерят пари, може вече да няма какво да се дигитализира.

Може би най-емоционален в опасенията си за загубване на филмовата ни памет бе кинодокументалистът Асен Владимиров: Говори се за обединяване, а аз си мисля, че вече трябва да се излезе на улицата. Спомням си как още през 1983-а Боряна Матеева дойде при мен с един сценарий за проблемите на Филмотеката и разрушаването на филмите. В него бяха цитирани думи на Людмила Живкова как трябва да спасим образната памет на човечеството. Толкова години са минали оттогава, а нещата са стигнали до дъното. Голямата ми болка е за документалното кино. Там е всичко, можеш да видиш дори една улица как е изглеждала. Промени се животът ни и тази памет изчезва. Бил съм в две филмотеки – едната е в Швеция, където е ясно нивото, но другата е в Северна Македония – ами тя е като аптека… А тук лентата се разрушава, вместо да е задача №1! И според мен Чочов е луд, защото само луд човек може да вложи толкова пари и усилия без възвращаемост. Това трябва да е държавна политика. Става дума за никакви пари на фона на стадионите, които се издигат в обезлюдени села. Според мен трябва да се излезе на улицата, но хората на властта вече и това не ги интересува. Затова трябва да се действа бързо, да се обединят СБФД, НФЦ… всякакви организации, да започнат подписки. Сутрин, като си включваш телевизора, това да чуваш. Иначе документалното ни кино съвсем би изчезнало.

На фона на емоционалните изказвания на кинотворците един предприемач – Димитър Манов от фирма, изготвяща и управляваща проекти за внедряване на иновации и дигитализация в малки и средни предприятия, погледна проблема от друг ъгъл: Тежко ми стана, като казвате, че няма пари. Не, пари има, защото в момента доставяме техника за близо 10 млн. евро в Румъния по европрограми на румънското министерство. А нашата държава реално нищо не прави. Как могат румънците да си оборудват студиа с европейски пари, как може в Сърбия да има шест скенера, а ние в България да нямаме?! Специалисти имаме, в Източна Европа има четири или пет оторизирани фирми за доставка на такава техника, ние, българи, ще обучаваме румънците да си дигитализират архива, а тук не можем… Надявам се цялата кинообщност да натисне най-сетне държавата, за да се направи нещо.

Не мога да пропусна изказването на Георги Дюлгеров. Естествено, че беше развълнуван да види своя „Мера според мера“ във вид, за който през 80-те само е мечтал; естествено, че застава зад Чочов и студиото, но и доводите му не са за пренебрегване: Завиждах на Вим Вендерс, докато четях автобиографичната му книга, заради възможността да реставрира своите филми. Когато говори за звука, той казва, че е направил ново стерео 5+1 на всички свои моно ленти. Право на автора е да доближи звуковата среда на своя филм до съвременната аудитория. Разбира се, германците си пазят изходните материали, пазят си т.нар. международно фоно. Ние обаче не го пазим. И Цветелина Цветкова, пред която ниско се покланям, направи чудо – от една мижава оптична фонограма с един стиснат звук тя изчисти основния шум, заради който нищо не се разбира, но запази гласовете с тяхната тембрална особеност. Много се вдъхнових от възможността да направим 5+1 звук, който прави филма близък до съвременната аудитория – аз съм си автор на филма и имам това право, без да изкривяваме първоначалната ми задача. Интересен пример е момент от края на третата серия, когато Дилбер Танас върви след духовете на своите умрели другари. Снимахме тази сцена край една тепавица в Банско. Тепавицата ми харесваше, защото героят на Руси Чанев изглежда добре на нейния фон. Има диалог, в който неговият партньор (Людмил Тодоров) му казва: „Знаеш ли що сме намислили? Да събереме сите стари другари да повечераме заедно“. А Танас/Руси: „Иии бре, аз как дойдех со празни ръце. Чекай сега да наловам малце риба…“ Зад целия този тоя диалог шурти водата от тепавицата, което безумно ме дразнеше – уж снимаме сън, а чуваме реалистичната вода, която влезе в директния запис. Навремето нищо не можеше да се направи, но сега споменах пред Цвети: „Ако знаеш как ме дразни тази вода 40 години вече!“ На другия ден отидох – нямаше я водата. А гласовете ги имаше! Защо да не се възползваме от чудесата, които съвременната технология може да направи?! Защо, като може да стане още по-хубаво?! Цвети има музикално образование, подложи един вятър, който си е направила сама, все пак е завършила консерватория. И с вятъра, вместо водата от тепавицата, сцената задиша, стана още по-митологична. Това ме вдъхнови и в цялата митологична линия на трите серии използвам този вятър – автор съм и имам това право… Да не говорим, че когато се взривява мостът във втората серия, Цвети напълни целия салон с този взрив, а камъните, естествено, се стовариха върху нашите глави. Защо да го държим стиснат този звук, когато имаме възможност с новите технологии да го хвърлим в целия съраунд?! Затова имам призив – дайте да се обединим, да не заставаме един срещу друг, да гледаме доброто и да помогнем на все още живите автори, да им дадем шанса да си видят старите филми, които иначе няма къде да се гледат. Нека не се лъжем, филмите, които сме направили, няма къде да се покажат в добро качество. Те са обречени. Показват се в безумна резолюция по телевизията, гласовете пищят, но това реално не е филмът. А споделеното за „Мерата“, е само малък пример какво може да се постигне при реставрацията и дигитализацията на оригиналните ленти.

Специалисти от студиото заявиха, че стремежът им е да адаптират оригинала към днешното възприятие, като действат много внимателно при реставрацията на картината и звука, без съществени намеси. Само ако се налага, се подлага някакъв шум; ако има драскотини, не се рисува, а се взема съседна информация и се запълва. Крайната цел на сканирането, тоест на запазването на аналоговата информация, е да се получи възможно най-близката до кинонегатива, 35 или 16 мм, информация за това, което се съхранява върху всеки един негов кадър. Извличайки информация от оригиналния негатив, казват от студиото, ние се доближаваме най-близо до оригинална картина, която режисьорът и операторът са искали да запечатат върху филмовата лента.

Руси Чанев в кадър от дигитализирания филм „Мера според мера“, реж. Георги Дюлгеров

Добромир Чочов уточни: Ние правим нещо, с което тези филми да влязат в употреба, да могат да бъдат гледани в съвременни условия. А ако говорим за продължаване на живота на оригиналите и тяхното същинско съхранение, това е работа на Българската национална филмотека. Съхраняването на филмови ленти е много съществен и скъп процес и на този етап единствено тази институция може да се ангажира с подобно нещо. Ние говорим за дигитализиране и реставрация, за да не загубим хората като зрители на това, което имаме записано на ленти. Дигитализацията е само новият прочит и показ на тези филми. Това извършваме ние. Осигурили сме 10-битова мрежа, масиви от над 600 терабайта; имаме пълния цикъл за цветни корекции, звукови студиа… имаме 100% завършен цикъл на производство. И за да няма претенции към цветове и звук, избрахме филми с живи автори, които застават зад творбите си. Не претендираме да имаме авторство по какъвто и да е повод в който и да е от филмите. Авторите са си автори, слава богу, част от тях са живи, ако не – имат свои наследници и ние нямаме претенции, „не ограбваме“ българското кино“ под една или друга форма, каквито приказки вече чух.

Не твърдя, че го правим най-добре – каза в заключение Чочов. – Ако някой каже, че ще го направи по-добре, нека го направи. Искам просто да отворим вратата към осъзнаването, че това е наследство, с което трябва да се гордеем, и да направим нещо добро за него. Филмопроизводството не започва днес и от нас, но ние трябва да го запазим. Ето, имаме технология, имаме линия, имаме всичко възможно към този етап, за да се случи – въпрос на желание е да започнем да го правим. Надявам се, институциите, от които това зависи, да са с широко отворени уши и да чуят този вопъл.

Разбира се, в залата имаше представители на Министерството на културата, на Националния филмов център, на парламентарната Комисия за култура и медии. Ресорният зам.-министър Румен Димитров дори обеща да отидат с министър Банов в студиото и лично да се запознаят с постигнатото дотук. Как ще действат институциите обаче в това време с много извинения (коронавирус, протести, предстоящи избори и т.н.) – не знаем.

Знаем обаче, че в хранилищата на Филмотеката се пазят повече от 9500 български и над 4000 чуждестранни филма. Неведнъж се говори публично, че помещенията са далече от модерните представи за съхраняване на национална кинопамет, че дигитализирани засега са едва 25% от филмовото ни богатство и че, за да се завърши процесът, са необходими години и няколко милиона евро.

Както пише киноведът Мариана Христова, съхранението на движещи се образи не е луксозна прищявка: голяма част от всички филми, произведени през ХХ век, не са обществено достъпни, в резултат на което лентите, съхранявани от архиви и музеи, остават негледани и по този начин се маргинализира голяма част от модерната култура, възникнала през миналия век.

Кадър от „Ханът и империята“, дигитален режисьорски прочит на трилогията „Хан Аспарух“, реж. Людмил Стайков

От статия на д-р Росен Спасов, експерт във Филмотеката, знаем също, че филмовите архиви и музеи притежават физическите копия и от тях най-често идва инициативата за реставраторските проекти. Освен тях обаче в процеса могат да бъдат включени и други участници – министерства, наследници и други притежатели на авторски или продуцентски права, телевизии, фондации, частни инвеститори и други (двата цитата са от тематична поредица сайта въпреки.com). Знаем обаче, че в огласения през август проектозакон за филмовата индустрия не присъстваха дейности като реставрация и дигитализация на класически български филми. Въпросът е могат ли държавата и частната инициатива да намерят пресечна точка в името на опазването на филмовата част от националната ни идентичност. Ето, това имаше предвид Георги Дюлгеров, когато преди презентацията ми каза: „Трябва да се обединим“. Да, трябва и е въпрос не само на далновидност, отговорност и желание, а и на себепреодоляване – все пак става дума за общо наследство. 

Накрая ще се върна отново към Националната библиотека. Макар и твърде закъсняла, дигитализация на нейния фонд бавно, но все пак се случва. Един от най-новите проекти е свързан с музикалната колекция, включително оригинални записи. Също както при класически ни филми, така и при тях дигитализацията ще даде възможност за достъп до това наследство, а оригиналите ще бъдат съхранени. Защо, се питам, за едно да може, а за друго – не. Дигитализацията на филмовото ни богатство означава и реставрация, тоест насладата и вълнението от гледането на българските кинокласики ще бъдат още по-големи, а оригиналните им ленти ще си останат в националния фонд за поколенията. Стига, разбира се, Филмотеката да има и хранилища, отговарящи на всички съвременни условия за това – но то е друга, не по-малко болезнена тема.

Виолета Цветкова е дългогодишен журналист в сферата на културата. Завършила е славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работила е като редактор и отговорен редактор във вестниците „Труд“, „Новинар“ и „Континент“ и в сп. „Паралели“, както и като експерт „Връзки с обществеността“ на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Сценарист е на документалния филм на БНТ „Всичко от нула“ за българската култура по време на прехода, редактор е на албума „Съкровищница: 140 г. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Носител е на награди за журналистика в областта на киното и опазването на културното наследство.
Предишна статияШпионаж на улица „Бенковски“
Следваща статияКонкурсът „Радичков“