0
3298

Кое лицемерие е нашето?

Когато се обсъждат мотивите за обявяване на война, на преден план се поставят въпроси от морален характер. Икономическите претенции например не се посочват като водещи. По-скоро, ако въобще се споменават, те влизат в разговора като детайл от обсъждането на по-голяма несправедливост, чиято корекция е станала крайно наложителна. Тази по-голяма несправедливост засяга духовни тъкани, изграждащи самата сърцевина на съществуването, и понеже е така, войната става неизбежна. Няма как животът да продължи, без да се защити засегнатото достойнство. И цената не се коментира, защото то е безценно.

Още на тази база можем генерално да се усъмним в достоверността на заявената позиция. Криенето на икономически подбуди зад морални аргументи е недопустимо лицемерие… Което обаче всеки е готов да допусне. Защото…

Материалното има свойството да символизира или директно да замества духовното – парчето завзета земя бързо се превръща в отвоювана чест, а ползата се нарича грижовност. Природните блага и печалбите от продажба и употреба на оръжие не ни трябват просто за да станат няколко човека по-богати, а за да се погрижим за нашите баби и дядовци, майки и бащи, деца и внуци. Разширяването на владенията и увеличаването на богатството е само начин да осигурим заслужения (в широк смисъл) уют на любимото си семейство, на приятели и сънародници. И да възтържествува справедливостта най-сетне.

Добре, но наистина ли войната е пътят, няма ли все пак и друг подход за разрешаване на конфликтите, дори когато са разтърсващо дълбоки? Този въпрос ни отвежда към разглеждане на лицемерието не в неговата генерална по отношение на изтъкваните причини форма, а в различните му частни проявления. Сред тях можем да открием кое лицемерие е нашето.

След многото тежки поражения вследствие на войни съвременният западен свят полага упорити усилия да избягва кръвопролитията – поне в собствените си граници, но и навсякъде другаде, ако е възможно да повлияе и там. Изтокът (и по конкретно Русия) също участва в това усилие, като даже пее, че никога воденето на война не е било проява на собствено желание. И двете страни, заедно и поотделно, са дали безброй жертви, така че общият стремеж към мирно съжителство не би трябвало да буди съмнение. Факт е, че през доста дълъг период мирът е опазен, цели поколения не познават ужасите, на които техните предци са били свидетели. 

Но какво пораства на тази облагородена почва? Ражда ли тя добродетели? Благоденствието не лишава ли живота от идеал, не подхранва ли консуматорска страст, която започва да се разраства безконтролно и необратимо, а някой някъде все пак трябва да плаща сметката?      

Така стигаме до лицемерието на миротвореца, който предлага сублимация на агресивните нагони в сферите на удобството, на потребителската задоволеност. За да се предотвратят сблъсъците, се откриват възможности за състезания и трофеи в областта на маркетинга, иновациите и услугите, но тъй като нуждата от определени ограничени ресурси е незаобиколима, отново се изправяме пред проблем. Зад мирните забавления остава скрита тъмната страна, от която те не са се освободили. Да се отрича връзката с нея е лицемерна добродетелна поза, която всъщност провокира война.

На всичкото отгоре тази поза е подкрепена и с голяма доза горделивост – маркетинговите миротворци си позволяват да влизат и в ролята на морални съдници, да гледат отвисоко към тези, които са останали назад в развитието си. Пазарните успехи се преобразуват в етическо и естетическо превъзходство, техните субекти започват да се държат като по-висши същества. И, да, тази лъжа сякаш не може да остане ненаказана.

И ето го отсрещното лицемерие – това на излъганите. Те искат да накажат псевдомиротворците, фалшивите морализатори, използвачите, които пият кръв, а я наричат био-еко напитка. Искат да ги накажат, защото така е справедливо. Но и те лъжат, доколкото не справедливостта е това, което ги интересува, а по-скоро смяната на местата – от тях да зависят удобствата и задоволеността, те да станат по-висшите, те да са съдниците.

Ако търсеха справедливост, щяха да знаят, че войната не може да им я даде. Няма как пролятата кръв на враговете да се превърне в жива вода, която лекува и прави света по-добър. Обратното е – само пролятата собствена кръв, без отговор на агресията, ражда надеждата и посланието за истинското избавление от греха и неправдата.

Като споменахме християнския завет, няма как да не обърнем внимание и на лицемерието в религиозно-културните идентификации от двете страни на очертаната фронтова линия, в случая – между Запада и Русия.

Казано накратко, западните либерални демокрации все още мислят себе си като производни на християнската цивилизация, но по редица критерии, свързани пак така най-общо с консуматорската експанзия, те не отговарят на този профил. В това ги упреква техният опонент, претендиращ, че е опазил същинския дух на християнството. Неговото твърдение пък изглежда съвсем безпочвено, защото в поведението му отсъства каквото и да било смирение, напротив – той буквално беснее, руши и убива, воден, както се разбра, от същата алчност да има повече и да стои отгоре. Мъчи се да го постигне посвоему – не със софистицираните инструменти на развитите страни, а с топора на онеправдания, но озарен от Божията искра дивак.

Западната култура, руската култура, кой е по-християнин, кой е по-голям хуманист, кой е по-по-най… В този спор доводите не водят доникъде. Никой не може да убеди противника в правотата си и мъката е безкрайна.

На този фон се явява лицемерието на българския държавен неутралитет по отношение на войната в Украйна. Казваме държавен неутралитет, имайки предвид официалната позиция на президента и управляващата коалиция – тя собствено е абсурдно специфична. Иначе народът е категорично разделен в пристрастията си към западното или към руското лицемерие, но политическите ръководители се опитват да уцелят „нещо средно”, да са и с едните, и с другите, да вдигнат лицемерието на втора, на трета или на н-та степен.

Поведението им е обяснимо – то произтича от естественото, макар и ужасно срамно желание да не загубят гласове в едни предстоящи избори. Нищо че съвсем наблизо умират хиляди, а милиони принудително напускат домовете си.

Обяснимо е, но неутралитетът не може да бъде окачествен по друг начин, освен като престъпно лицемерие, защото претекстът да опазиш живота и мира, като стоиш настрана, докато край теб се извършват масови убийства, е абсолютно невъзможен. Ти трябва да влезеш в боя – или по християнски, без оръжие, но като жив щит, готов да се жертва, или според сентенцията „на война – като на война”, т.е. с реална военна помощ за нападнатата страна, защото друг пръв е извадил оръжието и трябва да бъде спрян. Всяко различно от това решение не може да бъде аргументирано извън недостойната персонална изгода.

Но не търсят ли такава изгода и воюващите страни? Не влизат ли и те вкупом в недостойната графа? Защо тогава ние да не си гледаме собствения интерес? Не започнахме ли с това, че над всичко стои скритият икономически мотив, а от него произтичат политическият и всички останали лицемерни преобразувания в уж морални и какви ли не „възвишени” каузи, оправдаващи инвазията? Нима си струва да си рискуваме и без това крехкото и направо нищожно благосъстояние заради чуждите лъжи и ламтежи? Нали все за лицемерие говорим? Нека всеки намери кое е неговото, да си простим, да се кротнем и да не се правим на светци. Като се погубват животи, да се погуби и нашият ли?

Мъдро звучи. Само дето не би трябвало мъдростта да се учи от лицемерието, защото тогава ще е лицемерна мъдрост. И ако на земята няма друго, то да гледаме към небето.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статияКвинтет виртуози
Следваща статияЗащо винаги война…