1
2912

Кой е авторът
на романа-шедьовър?

DEnev

Много ли романи имаме за Априлското въстание, какво ще кажете?

Романи от ранга на „Цената на златото” на Генчо Стоев.

За да си позволим да държим в забрава един роман-шедьовър, посветен тъкмо на Априлското въстание.

Нещо повече – Априлското въстание през погледа на помаците, на българомохамеданите.

G12Заглавието на романа е „Калуня-Каля”. Публикуван е през 1988 г. в издателство „Български писател”. Един роман-шедьовър, сякаш излязъл от перото на Иво Андрич или Исмаил Кадаре.

Един напълно забравен роман.

Някой ще каже – а как разбра, че е шедьовър. На това ще отговоря така – кой за каквото е учил. Аз съм учил за това да познавам шедьоврите.

Автор на романа „Калуня-Каля” е писателят Георги Божинов. Тази година се навършват 90 години от рождението му и десет години от смъртта му. Това е добър повод да си спомним за него и да извадим от забравата името му и творчеството му. То не е голямо – всичко на всичко половин дузина книги.

Аз стигнах до романа „Калуня-Каля” или по-точно е да се каже – романът „Калуня-Каля” стигна до мен по много странен начин. Сега ще ви разкажа как стана това.

Като човек безработен и книголюбец денят ми често минава в това да се понавъртам по местата, където продават в кашони стари книги. Имаше една бабичка с изпечено като глина от студа, слънцето и вятъра лице, която продаваше стари книги при входа на пазара „Красно село”. След реконструкцията на пазара я изгониха оттам, но тя се подслони на един малък слънчев паркинг отсреща, през улицата. Та минавайки един ден край нея, аз порових в нейните кашони. И в ръцете ми попадна романът „Калуня-Каля”. Нито заглавието ми говореше нещо, нито името на автора. В крайна сметка, прелистих страниците и прочетените две-три изречения ме накараха да си купя романа.

За два кинта.

Оттам-насетне започна моето изумление. Четях книгата и с всяка прочетена страница разбирах, че държа в ръцете си шедьовър. И недоумявах, как така съм пропуснал през годините този роман и този автор.

И сетне ето какво направих. Първо издирих какви още книги има от този човек, кои от тях се продават по интернет и си ги заръчах. Натрупах ги на пода до леглото си – всичко на всичко половин дузина книги – и ги изчетох. Сетне взех тефтерчето с телефоните на членовете на СБП (притежанието на това тефтерче май ми е единствената файда от членството ми в Съюза на писателите) и започнах да звъня на колеги – на стари, опитни, врели и кипели писатели и да ги разпитвам за този роман и за автора. С едно-две изключения, те също не бяха чели романа. Виж, писателя повечето го знаеха. Само че не с романа, а с един случай, който отнесе главата на Камен Калчев като главен редактор на сп. „Септември” през далечната 1975 г. и за който ще стане дума след малко.

Събирах троха по троха информация за този писател. И лека-полека образът му започна да се очертава пред очите ми.

Завършил философия и руска филология като втора специалност. Знаел 4-5 езика – руски, немски, френски, английски, италиански. Към края на живота си започнал да учи и турски. Чепат човек с трудна съдба. Общо-взето, немилостив към семейството си. Бил кореспондент на „Труд”  и „Отечествен фронт”  в страната, главно в Благоевградско. Изчезвал задълго, забивал се в горите и планините, после пак се появявал. Вълк-единак. Не цепел басма на никого, особено на писателските величия в СБП. Талантът му респектирал. Страдал от хронично безпаричие. Отишъл си от този свят на 80-годишна възраст, навръх 24 май през 2004 г. Само ден по-рано, в навечерието на празника на буквите, бил награден със Златен век, все пак доживял и такава радост.

Освен „Калуня-Каля”, той издава няколко книги с пътеписи, една брошура за Руско-турската война, един документален роман за Стефан Караджа, една детско-юношеска книга с разкази за животни. Половин дузина книги. Много ли е, малко ли е?

Петър Митев Калчев, по-известен като Камен Калчев, има например близо 50 книги.

Та като казах Камен Калчев – ето какъв е случаят с уволнението му от поста главен редактор на сп. „Септември”.

Георги Божинов дава за публикуване в редакцията на списанието 50-тина страници пътепис. Както си му е редът по онова време, ръкописът отлежава близо година, а може би и две. Най-сетне е разписан за печат. Дни преди списанието да тръгне за печатницата, Георги Божинов предава на редактора Николай Кирилов още няколко странички и Кирилов ги подпъхва в папчицата. Дали самият Кирилов ги е чел тези странички, или не ги е чел, това не знам. Пътеписът, озаглавен „Гора зелена, вода студена”, излиза в книжка 3 на сп. „Септември” от 1975 г.

И после избухва скандалът. Скандалът е огромен, нечуван за онова време. Има ефекта на ядрена бомба. Защото в допълнително добавените странички е описана орисията на петима българи, лежали в сталинските лагери в Сибир.

Някой (Кой? Има свидетелства, че това бил самият Георги Караславов!), се обажда на съветския посланик и му обръща внимание върху публикацията.

Съветският посланик звъни директно на Тодор Живков. Тодор Живков нарежда немедлено да се уволни ръководството на списанието, воглаве с партийната икона Камен Калчев, по това време и зам.-председател на СБП.

Тиражът на списанието е иззет и претопен.

Георги Божинов веднага също е уволнен като кореспондент на  „Труд” в Благоевград и 3-4 години остава без никакво препитание. Жена му Минка, която е учителка по това време – на свой ред е уволнена. През тези години семейството често нямало пари дори за сол. И ядяли рядката бобена чорба безсолна.

Борис Делчев записва в дневника си в четвъртък, 27 март 1975 г.:

„Сензацията на деня: последните три страници от очерка на Георги Божинов – „Гора зелена, вода студена” в сп. „Септември” (кн. 3), останали досега незабелязани, които представляват кратко резюме на „Архипелага ГУЛАГ”.

… И отведнъж гневен протест от съветското посолство – не знам по какъв път, но все едно. Настъпва паника, апаратът влиза в действие и от вчера съюзното ръководство пристъпва към наказания…”

Сега разбрахте ли как се пише роман като „Калуня-Каля”! Какъв човек трябва да си, за да напишеш подобен роман.

Между другото пътеписите на Георги Божинов са отделна тема. Той буквално обиколи цяла България и извади на светло върхове, местности, рекички, селца и махали, носещи чудните имена Средногорово, Русалийския пролом, Юмрукчал, Паниците, Тъжа, Пирова поляна, Юрушка грамада, Параджика, Русалиите, Кадемлия, Големия Балабан, Мазалт, Марагидик, Дюзчал, Купените, Амбарица, Вежен, Джендема, Хайдут, Чавдарица, Орляк, Сахране, Осетеново, Кутела, Суходол, Тодорка, Елтепе, Дамяница, Дончови караули, Хвойнати връх, Спано поле, Попина лъка, Сърчалийца, Башлийца…

Още преди 50 години той повдигна въпросите за обезлюдяването и изсичането на горите, които днес вече се превърнаха в бич за България.

Заветът на Георги Божинов към нас звучи така:

Да сеем гори. Да ги сеем навсякъде, където можем, всякога, когато можем. За да изкупим вина. Не е наша радостта да дочакаме да плиснат там нови извори и да се заплетат клоните с птичи песни. То е за тия след нас. Но и в сеитбата на бъдещи радости също има радост.

„Калуня-Каля” е роман-шедьовър.

Но пътеписите на Георги Божинов са най-красивата, най-чудната проза, която съм чел от години. Приличат на пътеписите на Колин Таброн. Колин Таброн обаче е световноизвестен писател. А Георги Божинов е забравен от всички.

Тази грешка трябва да се поправи.

Ще завърша този текст с моята лична изненада от цялата история, започнала от кашона със стари книги на бабичката до пазара „Красно село”

Разпитвайки моите по-стари колеги писатели за Георги Божинов, се чух и с Марин Георгиев.

– Обади се на Георги Величков – каза ми той. – По онова време той работеше в редакцията на „Септември”.

Обадих се на Георги Величков. Така и така, дали знае нещо за Георги Божинов.

– Че по-малката му дъщеря живее в нашия вход. Ще ти дам телефона – каза Георги Величков.

Така успях да се свържа и с дъщерите на писателя – Милка, по-голямата и Яна, по-малката. Съпругът на Милка, поетът и журналистът Ангел Русков, ми даде да преснимам пътеписа „Гора зелена, вода студена” от по чудо запазилия се в семейството брой на онова, претопеното списание. На всичкото отгоре, Яна се оказа моя съученичка от Английската гимназия, от съседен клас.

А сега ще препиша няколко пасажа от онези страшни три странички за сталинските лагери.

„Шаг влево, шаг вправо, считается побегом, приказано стрелять!… На влака, Симферопол, Харков, конски вагони столипински – вътре с решетки, като за зверове. После Котлас. Въшки черногъзи. Глад. Изядохме едно куче от охраната. После на ешелон – трийсет и шест дни на изток. Печки чугунки. 24 кила дърва за 24 часа. На Владивосток стигнахме рано сутрин. Пак – шаг влево, шаг вправо считается побегом – приказано стрелять… Пересылка. Забележителен етапен лагер. Духа нордост, сипе ситен, траен дъжд. Садись – в калта. И сядаш, какво ще правиш. Три часа седене и чакане пред лагерните врати. Там ни разделиха, едни за Чукотка, други за Колима. Случихме се за Колима.Един беше умрял, два дни го крихме, за да му вземаме хляба. Параход „Джурма”. Магадан. Оттам седем-осемстотин километра нагоре към Колима, река Индигирка, долината на Чай-Уря. Вечно замръзнала земя, под земята злато, ще копаем това злато. Ръчно. „Колыма, Колыма, чудная планета, двенадцать месяцев зима, остальное лето…” Студ. При 60 градуса не се работи. До 59 и половина се работи. Десет часа на ден – злато. Два часа – помощни работи. Два часа за дърва в гората. Това е денят. Бригадир – един криминален. После го убихме. Човек за човека е лисица. Всеки гледа да спаси ляба и живота… Сечеха си пръстите някои. Имаше хора отчаяни… Един инженер си преряза главата на стоманеното въже, когато се навиваше на барабана. Оцелелите самоубийци ги съдеха за вредителство. Самоубиваха се, избиваха се едни други… Обиждаха се… Веднъж отрязахме въжето на бригадира, той падна в кладенеца, вика да го извадим, но не го извадихме.

Ден из ден, година по година, много години. Минала войната, минали години след войната. Петимата млади мъже оцелели и станали петима стари мъже.”

Завиждам на всички, които не са чели още книгите на Георги Божинов. Това е един от най-големите български писатели.

За съжаление, забравен от всички.

Трябва да поправим тази грешка.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКлайв С. Луис за Бога, вярата и човека
Следваща статияАВ–

1 коментар

  1. Преди много години, когато излезе книгата „Калуня каля“си я купих без препоръки и без да съм чела и чувала нещо за автора. Разбира се, хареса ми и ме впечатли, както сега впечатлява един непредубеден читател. Имам своя малка заслуга, че аз съм я препоръчала и дала на доста приятели да я прочетат. Самата аз в един период я четях откъдето отворя, беше ми любима. Скоро си сортирах книгите, че няма място вече и пак ми попадна, много скромно издание, помислих дали ще я чета още веднъж – едва ли. И попадна в купчината за раздаване. Ще я прочета отново, добре е човек да знае повече за автора и съдбата му в онова време.