0
5425

Кой извърши преврата на 9 септември?

Всяка историческа дата предполага вглеждане в „ядрото“ на събитието: във фактори, в мотиви, и не на последно място в действията на „извършителите“, на лицата, довели до неговото случване. Особено когато става дума за една толкова обрасла в митологеми дата като 9 септември 1944 г., която отбелязваме днес. 

„Народно въстание“, „социалистическа революция“ или „военен преврат“, подсилен от факта, че от 9.20 ч. на 8 септември 1944 г. Червената армия нахлува в България? Все още споровете продължават, което показва колко трудно у нас се прави разграничение между история и политика. И за да не бъда обвинен на свой ред в „идеологически прочит“ на събитията, ще се опитам да погледна на тях през едно свидетелство, с което се запознах навремето, и което, надявам се, не е потънало в небитието и някой ден ще бъде публикувано. Заради което реших и да напиша тези редове.

***

Уви, не държа въпросния ръкопис в ръцете си и ще се опитам да възстановя прочетеното в него по памет. Той попадна в ръцете ми някъде в края на 1988 г. или в самото начало на 1989 г. Из „четящите среди“ тогава циркулираха всякакви ръкописи, не е вярно, че се обменяше само „съветска преса“. От кинокритика Иван Дечев чух за някакви спомени, открехващи завесата към 9 септември 1944 г. След няколко дни машинописът попадна у мен, омачкан от четене, явно бе минал през доста ръце. Истински „самиздат“, екземпляр под индиго. Името на авторката Цветана Томова бе надлежно изписано на първата страница. Тя беше известна монтажистка в киното, но в случая ставаше дума не за кино, а за нейната семейна история, преплела се с датата 9 септември. Няколко години по-късно авторката на тези спомени се спомина. Видях некролога ѝ в блока на киното в „Красно село“, но никога, доколкото ми е известно, тези спомени не са били публикувани, което е наистина жалко. Защото са важен разказ за „истинския“ и „технически“ организатор на преврата – нейния брат капитан Димитър Томов, за когото днес знаят малцина.

В самото начало на ръкописа си Цветана Томова разказваше и за работата си във филма „Ударът“ (1981 г.) на режисьора Борислав Шаралиев – ярък кинофалшификат за 9 септември, поръчан на талантлив режисьор и огромен екип от великолепни актьори от всевластната партия-държава. Филмът е мащабна кинофреска (141 минути), разказваща за това как БКП сама е организирала „народното въстание“ (макар и под маската на ОФ). За целта другарят „Желю“ (актьорът Любомир Младенов) подготвя събитията чрез обща стачка, насочване на бойните групи и навлизането на партизаните в София, като кулминацията на всичко е превземането на Военното министерство (зад тази фигура зрителят би трябвало лесно да разпознае Тодор Живков). Сценарият е дело на Николай Никифоров, оператор е Венец Димитров, а музиката е на Стефан Драгостинов.

Томова, която е монтажистка на филма, разказва как докато работи над вече готовия материал, често нервите ѝ не издържат и избухва в сълзи. Веднъж режисьорът Шаралиев става свидетел на един от нервните ѝ сривове и потресено пита какво ѝ става. Тогава, през сълзи, тя му споделя, че е сестра на капитан Димитър Томов – дежурния по министерство, който всъщност измисля плана за военния заговор и отваря в малките часове на деня източния вход на Министерството на войната за другите заговорници.

Борислав Шаралиев отначало не ѝ вярва, не е чувал за такъв човек, макар да е чел немалко спомени и книги за 9 септември. Обръща се към някои от „консултантите“ си и те потвърждават, че такъв човек има. Така в крайна сметка фигурата на кап. Димитър Томов за първи път изниква от небитието – в епизодична роля във филма, изиграна от актьора Стефан Попов.

Което подтиква Цветана Томова след няколко години да седне и да запише спомените си. Без никакви претенции за художественост. Тя просто разказва за батко си Митко,  роден през 1908 г. в едно асеновградско село. Семейството не е никак богато, но Митко е будно, спретнато и спортуващо момче, което отрано решава да стане офицер. Той издържа с отличие изпитите за Военното училище  (през 1933 г.), жени се за млада дама от сой, което е „социален асансьор“ в кариерата му и, доколкото си спомням, дори става протестант. Съпругата му е силно амбициозна жена, която го подтиква да прави кариера и той учи за кратко в Берлин. Изброявам тези обстоятелства, защото те са важен етап от кариерата на мнозина тогавашни млади и напористи офицери, които и след разтурването на Военния съюз, продължават да мечтаят за активна роля в политиката.

Един проницателен български политик между двете войни стига до следното заключение: че ако превратът през 1923 г. е бил направен от генералите, а този през 1934 г. – от полковниците, логично е следващият преврат, който ще обърне съдбините на България, най-вероятно да е дело на капитаните. А сетне – пак на генералите и т.н. Има над какво да се замислим.  

Сред най-близките приятели на Томов са капитаните Тодор Тошев и Стоян Трендафилов. Първият от тях отдавна поддържа връзка с комунистите и тяхната т.нар. НОВА (Народна освободителна въстаническа армия). Останалите офицери, посветени в „заговора на капитаните“, са: Марко Иванов, Крум Лекарски, Владимир Стойчев, Димитър Попов и Борис Георгов, които са си чисти „лигари“ – близки до Дамян Велчев и кръга „Звено“.

От документите, с които днес разполагаме, става ясно, че в армията по онова време има ясно откроено не само прогерманско, но и просъветско крило, които са в жесток сблъсък.

Немските военни инструктори в България също са замисляли преврат със свои верни хора. И те правят няколко опита – съдействат за назначаването на прогермански офицери в танковата бригада в Ихтиман, където да се създаде „ударна група“, която (при заповед) да вземе властта в София. По същия начин Третият Райх действа в Италия или в Унгария. Част от тези офицери обаче са отзовани – дворецът навярно разполага с „изпреварваща информация“. В началото на септември 1944 г. „зрее“ прогермански заговор и в Самоковския гарнизон. Среди там също възнамеряват да свалят демократичното правителство на Константин Муравиев. Ала не успяват, защото са в малцинство. Германските войски търпят поражение по всички фронтове и са в отстъпление на Балканите.

Така че „просъветските сили“ са в подем. Интересното е, че БКП все повече се опасява от засилването на военните. Москва не търпи конкуренция, а д-р Кирил Драмалиев, важна фигура в ОФ, пише до Цола Драгойчев, че „звенарите залагат и свеждат всичко до една военна акция без участието на масите“. Един вид искат властта „за себе си“. За което мнозина от тях после ще платят висока цена, някои и с главите си.

В спомените на Цветана Томова цялата тази палитра на времето присъства само частично. Но важното и интересното е, че тя описва всичко през очите на „батко си“ – амбициозен и напорист млад капитан на 32 г., който бързо става генералщабен офицер. И тя добре си спомня „братството на младите капитани“, срещите и гостуванията им, подготовката на преврата. Всичко това в детайли – през разказа на Димитър Томов веднага след 9 септември, когато той е бил повече от словоохотлив в домашна обстановка. А и е нямало какво да крие.

По нейните думи капитан Томов сам е измислил плана на заговора (подпомаган от Тодор Тошев). В „официалната версия“ за превземането на Министерството на войната се отдаваше голяма роля на нелегалния „комунист“ капитан Петър Илиев, но се оказва, че неговата роля е била чисто спомагателна.

Доказателството за основополагащата роля на капитан Томов в преврата е, че се е изчаквала нощта, в която той ще е дежурен по министерство. Това е нощта на 8 срещу 9 септември, петък срещу събота, когато София мирно и спокойно спи. Колко „мирно и спокойно“, е друг въпрос – градът е жестоко бомбардиран, огромна част от центъра е в руини, в столицата са останали да живеят съвсем малко хора, мнозина са се евакуирали…

Интересна е и фигурата на министъра на войната – генерал Иван Маринов, бивш деец на Военния съюз. В спомените си Константин Муравиев му прехвърля основната вина за преврата – смята, че той е заговорникът, „конспирирал“ като проводник на чужди интереси (съветски агент?), който открито заговорничел с хора като бъдещия генерал Кирил Станчев или Димо Казасов, които „не излизали от министерството“ и „хазайничели“ там.

Да допуснем, че това са „хората на Москва“. Дали групата на капитаните е свързана с тях или става дума за „център на преврата“, състоящ се от млади честолюбци, искащ да извлече сам дивиденти, изпреварвайки всички останали? Със задна дата един от тях – Марко Иванов – в своите късно публикувани спомени твърди, че целта на „удара“ била да се превари навлизането на съветските войски в България. Ако е така, закъснели са с цял ден…

Изобщо цялото това прочуто „превземане“ на Военното министерство е странна операция с малко оперетъчен характер.

В споменатия филм „Ударът“ актьорът Борис Луканов играе объркания ген. Маринов, който, сънен, трудно осъзнава какво точно се случва. Ала очевидци твърдят, че генералът отдавна е в течение на операцията. Той още на 6 септември издава заповед да не се пречи на настъплението на Червената армия, а като член на Министерския съвет фатално забавя някои от важните решения на правителството на Муравиев, най-вече онова, с което ще се обяви война на Германия.

И накрая – защо след като са поставени под арест прогерманските офицери, които биха могли да направят преврат в полза на марионетното правителство на Александър Цанков, не е приложена същата мярка и към Кирил Станчев, Дамян Велчев или други офицери, за които се знае, че са „конспирирали“?

Според спомените на Цветана Томова именно брат ѝ е настоявал да се бърза. Събрал у дома си на 8 септември групата капитани и им казал, че дежурството му тази нощ предлага последната удобна възможност.

Нали превратите се правят нощем.

В действителност всичко се решава някъде между 21 ч. и 22 ч. на 8 септември. И дори тогава не е било много ясно кои точно са войсковите сили, които в последния момент биха подкрепили „удара“.

Цветана Томова свидетелства и за чести „совалки“ на батко си предишните дни до Военното училище. Целта е да се убеди ръководството на учебната рота да превземе през нощта пощата и телеграфа. А в самото министерство Томов пуска войници от прожекторната рота на кап. Димитър Попов.

Прочутата танкова бригада наистина се насочва към София, но по съвсем други причини – предислоцирана е по заповед на военния министър ген. Маринов в направление към Пирот. Ето защо кап. Стоян Трендафилов прави всичко възможно, за да я отклони от пътя ѝ, като блокира Орлов мост с няколко бронирани машини.

Има и комични недоразумения. Капитаните не знаят, че Централна поща отдавна не се помещава в зданието си след бомбардировките. И когато отиват там, виждат, че всичко е празно. Едва по-късно някой им съобщава, че пощата и телеграфът са в подземието на БНБ и те ги „превземат“.

С пистолет в ръка кап. Томов пропуска войници от прожекторната рота през страничния вход на Министерството на войната. В 02.45 ч. те разоръжават слабата охрана и поставят под арест ген. Маринов, но само временно и някак „проформа“. Никой не го пипа с пръст. И впоследствие той прави доста солидна кариера: назначен е за пълномощен министър в Париж по време на сключването на мирния договор и става носител на съветския орден „Суворов“ първа степен. Никой не повдига въпрос и за негови предишни деяния.

Единственият пряк резултат от завземането на Министерството на войната е прекарването на кабел от телефонната централа в БНБ и инсталирането на микрофон в 45-а стая на министерството, откъдето Кимон Георгиев прави обръщение към българския народ в ролята си на министър-председател след преврата.

Буквално на другия ден младите капитани са вече генерали. Димитър Томов първо е назначен за главен инспектор по мобилизацията в армията, а от 28 септември става началник на кабинета на военния министър Дамян Велчев. И сетне, както пише Цветана Томова, всички видни партизани и съветски кадри минават през кабинета му, откъдето, на свой ред, излизат с генералски пагони. Да не си мислите, че те затаяват за това благодарност към него? Тъкмо обратното.

А обяснение защо именно капитан Томов попада в центъра на събитията ми даде един фрагмент от спомените на неговата сестра. В отговор на амбициите на съпругата си, той сключва жилищен заем, а и с пари от тъста си се сдобива с голям апартамент на ъгъла на „Евлоги Георгиев“ и „Женева“ – тъкмо срещу дома на Кимон Георгиев и в съседство с къщата на Димо Казасов. Дали често не е прескачал по съседски при старите „превратаджии“? Много вероятно да е така. И това до голяма степен обяснява неговата главна роля в преврата.

Кариерата му нататък обаче не се развива никак добре. През 1945 г. той се застъпва за свои приятели офицери, които комунистите искат да арестуват и ликвидират. Напълно в духа на Дамян Велчев – „да опазим войската“. В спомените на сестра му надълго и нашироко се разказва за „монтирането“ на по-сетнешни обвинения срещу него. Поверено му е да отговаря за военното оборудване на армията и той дълго се занимава с търсене на смазочна течност за оръдията. Тя липсва, тъй като се произвежда в Германия, което ги прави на практика неизползваеми. Правят опит да я произвеждат или да внасят отнякъде смазка, но част от оръдията засичат. Обвиняват го в саботаж и вредителство. Арестуват го, осъждат го на смърт и го обесват на 25 юли 1948 г.

Най-близките му съратници (сред бившите капитани) също не отбягват комунистическата „благодарност“. Тодор Тошев е арестуван през 1949 г. и пратен за 4 години в лагера в Белене. Кирил Станчев, който командва Втора българска армия в последната фаза на войната, е обвинен в участие в нелегалната организация „Военен съюз“, осъден е на доживотен затвор през 1948 г. и е помилван чак през 1958 г. Стоян Трендафилов също е пратен в Белене, впоследствие е помилван и му е върнато висшето звание и отличията. Генерал Крум Лекарски, една от звездите на българското олимпийско движение (конен спорт), също е арестуван през 1951 г. и пребивава в Белене три години.

И обратното – генерал Владимир Стойчев е възнаграден, пратен е като военен аташе в САЩ, а впоследствие дълги години оглавява Българския олимпийски комитет. С награди и слава е увенчан и някогашният капитан и бъдещ генерал Петър Илиев, комуто се приписва заслугата за превземането на Министерството на войната от бойците на НОВА, които в същия този момент превземат столицата и поемат властта в България.

В действителност нищо от това не е вярно. Улиците на София пустеят по предварително съглашение с полицията (нейният директор полковник Куцаров е наясно с преврата и издава заповед всички стражари да не напускат участъците си). И никакъв Тодор Живков не заляга в градската градина в очакване да овладее Министерството на войната чрез силите на бригада „Чавдар“.

Един от очевидците на събитията, писателят Константин Константинов, комуто за кратко е поверено Радио София, свидетелства за утринта на 9 септември. И от неговия разказ проличава как истината се разминава с легендите:

Видях по лявата страна на шосето наредени една след друга коли на бронирания софийски полк: танкове, коли с войници и началници. Така бе до Орловия мост. Колите не се движеха, бяха сякаш в очакване да тръгнат всеки миг, спокойно, като че приготвени за парад. И изведнъж от първите крачки на булеварда всичко се промени. Едно безредие, пъстро, дрипаво множество се суетеше… В една открита кола бе седнала някаква възрастна жена с обезцветени коси, наконтена и гримирана, и ухилена като восъчна кукла, с червени карамфили на ревера и на ръката – истински препариран и нагизден труп, който сякаш символизираше цялата тази зловеща вакханалия. По-късно щяха да се пишат евтино-патетични репортажи за „морето от освободения народ“, за „преливаща народна радост“ и пр., а това бе една разюздана тълпа, повече настръхнала от злоба, отколкото щастлива, която се въртеше като замаяна, търсейки да излее върху нещо или върху някого отприщените си тъмни инстинкти, защото всъщност никакъв враг нямаше срещу нея.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияДвойна следа
Следваща статияКамен Донев