1
2772

Кой или какво ни управлява?

Рене Магрит, Безкрайно разпознаване, 1963 г.

Набързо можем да припомним, че Фройдовата структура на човешката психика „То – Аз – Свръх-Аз“ описва вътрешния драматургичен сблъсък между отделните нива на личността, от чийто изход зависи, както нейното собствено поведение, така и поведението на обществото като цяло. „То“ желае невъздържано удоволствие, „Свръх-Аз“ налага социално-културни забрани, „Аз“ се опитва да намери разумното реалистично решение на конфликта между двете крайности.

Ако си позволим условната аналогия и отнесем този сценарий към настоящата ситуация на родната политическа сцена, ще установим, че един герой изненадващо липсва. Този герой е „Аз“.  

След продължителни протестни вълни и поредица от избори властта беше взета от „Свръх-Аз“, който успя декларативно да заклейми предишното управление като управление на „То“, тоест на примитивното задоволяване на първичните нагони, без оглед на последствията. Не е трудно от висотата на категоричните морални изисквания действията на когото и да било да бъдат окачествени като прояви на „То“ и да се обяви линия на решително негово отхвърляне в полза на един идеален ред („нулева толерантност към корупцията“).

Трудността се състои в това, че реализирането на този ред се нуждае от субект, различен от несъзнаваното произволно „То“ и от абстрактно авторитетния „Свръх-Аз“, тъй като и двете сили по разбираеми причини няма как да свършат работата. Първата не иска да я свърши, а втората е лишена от собствено тяло, което да запретне ръкави. „Аз“ се явява непременно необходим, за да се проведе планирата операция, и толкова по-смущаваща е неговата липса.

Но защо „Аз“ отсъства, как въобще е възможно такова отсъствие при положение, че „Аз“ е неразделна част от  цялостната психическа структура на човек и оттам – на социума?

Можем да допуснем, че сме свидетели на феномен, в който „Аз“ губи себе си, заради продължителното изострено напрежение между двата обграждащи го полюса. Страхът да бъде причислен към заклейменото “То“ го кара да напусне своята арбитрираща позиция и да се скрие в абстракцията на ценностно безупречния „Свръх-Аз“. И така да изчезне от реалността, чийто гарант е призван да бъде.

Казано с други думи, реалноста на „Аз“ става неприемлива, тъй като в нея прозират порочните следи на „То“, затова утопията на „Свръх-Аз“ се превръща в удобно убежище.

Само че проблемът с несвършената работа остава.

Когато някой („Аз“) понечи да предприеме реално действие, той моментално попада под упреците на „Свръх-Аз“, които, макар да идват отникъде („никъде“ е буквалното значение на думата „утопия“), упражняват такъв натиск, че по-добре нищо да не се прави, за да се запази картината чиста, според идеалните отвлечени норми. Дилемата се състои в това дали – напук на обвиненията – все пак да се действа, или да се извършват само фиктивни движения с цел да се поддържа утопичната представа?

Заради травматичната разправия с „То“ изборът клони към фиктивните движения.

Въпросът е обаче може ли с тях да се изчерпва животът и отговорът е, че не може. Както и да го увъртаме, за човек е невъзможно да обитава утопия, ако ще тя да е доброволно или репресивно принудителна. Вероятно пълното социално изключване предлага изход, но иначе оставайки свързан с околния свят, всеки заживява с присъщите му капризи, като единствената му утеха е да се залъгва, че не е така.

Нека повторим, че „Свръх-Аз“ иска да заличи, обещал е да „изчегърта“ от реалността всички ексцеси на „То“. Рискът на такава амбиция се състои в опасността заедно с „То“ да бъде изчегъртана и самата реалност.

За да се съхрани реалността, е необходимо наличието на „Аз“, който да допусне съществуването на „То“, като прояви разбиране към неговата съдържателна неунищожимост и постави пред алчните му желания обективни бариери, разчитащи не на друго, а точно на реалните житейски условия. Възпирането на „То“ не може да се осъществи от морални абстракции, защото лишени от действителна основа, те самите заприличват на него, превръщат се в неразумно, но свръхагресивно искане, в някакъв унищожителен, макар и обаятелен бяс.

Не случайно под красивата маска на утопията започват да се извършват постъпки, присъщи именно на „То“ – отново водещо става личното облагодетелстване, задоволяването на собствените нескромни нужди. И няма как да е иначе в отсъствието на истинския регулатор, на „Аз“, който, осъзнавайки своята зависимост и от „То“, и от „Свръх-Аз“, да се еманципира и да намери баланса между желания и възможности от страна и на двете враждуващи страни.

Както казахме, „Аз“ най-вероятно отсъства, защото, уплашен от ултиматумите на „Свръх-Аз“, е предпочел да не стои между него и „То“ като войник, който трябва да изпълни неизпълнимо възложение, а да се скрие зад генерала. И понеже генералът е само призрак, „Аз“ също трябва да се дематериализира.

Дематериализираният „Аз“ е ехо от скандиране на празни лозунги, което кънти по площадите, мираж на справедливостта и демокрацията, винаги на страната на доброто, без обвързване с конкретни решения, а така и доброто става мираж.

Но ако „Аз“ се е отказал да отстоява правото на реалността и да подчинява на нейните критерии претенциите на „То“ и „Свръх-Аз“, тогава къде живеем, в какво и кой ни управлява? Властта на „Свръх-Аз“ е параван – зад него действа отново онова, което той заявява, че ще изкорени. Защото отреченото „То“ само променя формата си, а съдържанието остава същото.

Даваме си сметка, че условната аналогия между човешката психика по Фройд и обществено-политическата обстановка може да изглежда не съвсем уместна и изводите, произтичащи от нея, да бъдат сметнати за съмнителни. Въпреки това се надяваме, че покрай споровете така ли е, или не, „Аз“ ще се закачи за някой аргумент и ще се усети окуражен да се завърне на мястото си.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статия„Поразените“ отличен с френска литературна награда
Следваща статияМълчаливият воин

1 коментар

  1. дрън дръ. Фройд е научна гротеска и е на въоръжение единствено на искустваджиите от ХХ век. Фройд е контра теза на позитивизма на Просвещението анихилирало биологичното с помоща на аврамическите религии от тъмните векове – примерно първородния грях и подобни глупости. Фроид е продължението на романтизма в пихологията опитващо се да върне Природата в играта. Забравете Фройд и потърсете ъбдейт от съвремената наука. Иначе е обидно от към съвременното познание. Писаното е умствен фитнес като астрологията. Фройдизмът е искустваджийско замърсяване на истината сиреч обикновен популизъм. Храна за демоса лош превод на написаното от човешкото познание. Анахронизъм държащ демоса в полусъзнателно състояние. Авторе четете малко повече и ако не разбирате акуалното състояние на нещата поне не го показвайте публично. И те така….