2
1067

Кой иска руски паспорт?

tnikolov

Желаещи за такъв паспорт в България, както сочи историята, не са липсвали. Но ако все още има такива, този път комай ще им се наложи да поизчакат. Освен ако не са надарени с професионалните габарити на Жерар Депардийо или пък не са пропити от болезнената любов към животните на Брижит Бардо. Не че дървесината в Мордовия, където посрещат с почести одобрените кандидати, е на привършване, та да не могат да им отпечатат новите паспорти. Изобщо не ме разбирайте неправилно. Просто не е ясно колко още „нови руснаци” е в състояние да поеме на куп тази „толкова голяма демокрация” (по думите на Депардийо).

Едва в началото сме на 2013 г. А не е трудно да прогнозираме, че скоро на президента Путин ще му се наложи да приеме друг голям приятел на Русия – сирийския лидер Башар Асад, ведно с целия му клан от роднини, а нищо чудно в перспектива да трябва да приюти и немалко отломки от кастристкия режим в Куба. По същия начин както вдовицата и синът на Слободан Милошевич спокойно доживяват дните си в дача в Барвиха, недалеч от личната дача на Путин.

Целият този сюжет може да ви се струва смешен, преекспониран, дори бутафорен. Но все пак комедията с „паспортите на голямата демокрация” се разиграва не чак толкова далеч от нас, при това в доста пародийна форма. И то във време, когато кризата видимо руинира свободата в Европа и по света, когато хората уморено свеждат глави и примирено са готови да приемат какво ли не. Когато разочарованията и апатията на практика накърняват общата свобода, така че с всеки изминал ден ни остава все по-малко от нея. Нещо се променя, дори без да си даваме сметка. То налага отпечатък върху душите и мисленето ни, податливи като парчетата восък, с които някой подпечатва новите паспорти на несвободата.

Ето защо е важен въпросът какво прозира зад тази шумна игра? На символно равнище всичко е ясно. Един знаменит кино-Сирано и театрален Тартюф влиза в нова роля, този път играейки между Распутин и Путин. Между последната си филмова роля и новото си амплоа на глашатай на кремълската „суверенна демокрация”. На прагматично ниво нещата са още по-очевидни: изборът е между 75% данък богатство и 13%  данъци (с правото на височайша амнистия).

Видяна от Кремъл, историята също е понятна. Путин отвръща на удара, унижавайки Европа с най-силното й оръжие от епохата на борбата с комунизма – човешките права и правото на убежище. Така чрез указа си от 3 януари и с цената на един паспорт той отбива острите критики заради разгонените демонстрации през март 2012 г., заради делото „Пуси Райът” и въведените мерки срещу неправителствените организации в Русия, които получават грантове от чужбина. Три неща с един удар, което си е истинско попадение. Без да изпускаме чукването по носа на Париж, заради неотстъпчивата позиция на Франция в подкрепа на сирийската опозиция и срещу режима на верния съюзник Асад.

Има обаче едно друго, по-дълбоко равнище в тази история. Нещо, което изобщо не се изчерпва с разликите в данъчните проценти, със ситуационните решения и временните геополитически кроежи. Става дума за една много стара историческа клопка, в която новоявилият се френски Распутин или руски Сирано (както повече ви харесва) се сгромоляса с цялата си тежест.

Тъкмо тук е същината на проблема, който предполага да си отговорим на следния въпрос: защо руската автокрация има такава притегателна сила върху западния свят, въпреки че по дефиниция е пълно отрицание на демокрацията?

И е така не от вчера и днес. Процесите имат дълбоките си  корени назад в историята. Още през XVIII в., в епохата на Просвещението, императрица Екатерина II демонстрира фасадните си „потьомкински села” пред Запада. Тя обсъжда началата на демокрацията с Волтер, че даже предлага политическо убежище (сиреч паспорт!) на Дидро, който я посещава в Петербург. Каква е била целта на цялото това начинание? Да разедини отвътре Европа, използвайки просвещенските идеи срещу тогавашните режими в качеството на димна завеса, която всъщност прикрива реалностите в Русия. Уви, винаги е имало наивни люде, повярвали, че присъстват на раждането на „най-голямата демокрация в света”, която ще проведе на дело хуманни реформи, които и през сън не са минавали на отделния французин, германец или холандец.

Интересното е, че същата тази стратегия на „потьомкинските села” намира мащабно продължение и при болшевишкия режим, вече в условията на Третия Интернационал. Съветската власт просто има два стандарта. Един режим вътре в необятната страна, която от Соловки до Караганда изнемогва под лагерната система на казармения комунизъм. И друг фасаден режим като витрина за Запада, който с охота се показва на световни писатели, журналисти и леви интелектуалци, които безкритично посещават „страната на Съветите” за да видят „страната на свободата.” Там, където в разгара на репресиите през 1937 г., животът, както се пее в прочутата песен от филма на „Веселите момчета” става „все по-хубав и по-весел”. И трябва да признаем, че биенето на Кремълския часовник замайва не един проницателен ум. Прелистете днес „Русия в мъгла” на Хърбърт Уелс, „Москва 1938” на Лион Фойхтвангер, пътните бележки на Ромен Ролан или „Пътуването в СССР” на Андре Жид (който по-късно все пак проглежда) и ще се убедите в това.
Човек направо не може да повярва, когато чете как Фойхтвангер описва скалъпените московски процеси, които той приема за чиста монета. Нито зашеметяващите по наивността си страници, в които той описва личната мъка на Сталин от предателството на Каменев, Зиновиев и Бухарин, както и обрисувания портрет на невероятно скромния вожд с лулата, комуто е болно да вижда навсякъде своя лик. Но нали хората го искат… Важно е да има мир и всички да са щастливи.

Българите също не са имунизирани от руската автократична аура. Нищо подобно. Разгърнете книгата на Асен Златаров „В страната на Съветите”, днес, уви, непозната на новите поколения и ще се убедите в точно обратното. Същото описание на „потьомкинските села” в Съветска Русия, на прекрасните и чисти колхози (нито дума за ужасите на колективизацията!), същата безкритична възхвала на новия съветски човек, на чиято улица, по думите на Сталин, слънцето вече е изгряло. Подобни неща са говорели и писали не един и двама в България. Ето защо не ми се иска да навлизам в историята за „съветските паспорти” (не по Маяковски, а реално), по чийто брой българската емиграция в СССР безспорно заема едно от първите места. Да не забравяме, че сме страната, дала двама генерални секретари на Коминтерна, а броят на българските премиери със съветско гражданство си остава болезнена тема, която изобщо не може да е източник на национална гордост. Нещата обаче не опират до паспортите, а до идеите. До това, че още преди 1944 г. на български език са издадени десетки книги с документи за престъпленията на болшевишкия режим. Че тъкмо в София през 1937 г. излиза книгата на Иван Солоневич „Русия в концлагер”, описваща съветската концентрационна система четвърт век преди светът да научи тази истина от „Архипелаг ГУЛАГ” на Александър Солженицин. Който е искал да знае, е имало откъде да научи. Историческата слепота обаче е продължавала да тегне. Възцарява се онзи „мрак по пладне”, както сполучливо определя съветската система писателят Артур Кьостлер в своя прочут роман.

Провокиран от „случая Депардийо” аз обаче, сам не знам защо, се сетих за  една друга антиутопия, дело на американския писател Ричард Матисън. В нея главният герой е ненадейно залят от голяма вълна, докато се пече на слънце. Той се избърсва с кърпата, без да му мисли много-много. Ала се случва нещо странно – оказва се, че ден след ден той започва да се смалява. До степен, че е принуден да напусне дома си, а най-накрая, превръщайки се в джудженце решава да се скрие в мазето на собствения си дом, където е обречен да се бори с един паяк, вече ужасяващ за неговите размери.

Антиутопията на Матисън е метафоричен образ на свят, в който индивидът ненадейно се оказва стъписан от собствената си ограниченост. Защото всички ние сме пигмеи спрямо необятността на света, а смазани от гигантизма на грешките си се оказваме едни все по-смаляващи се хора. Даже неусетно се вдетиняваме. И независимо от глобализацията, а може би дори по причина на нея, днешният човек е всъщност незрял човек. Той е разглезен от временния си уют и трудно се ориентира в клопките на съвременния свят. Вярно е, че днешният европеец или американец не живее, както е живял преди няколко десетилетия. Но е вярно и това, че той продължава да живее много по-добре от хората в Третия свят, да не говорим за страните от Африка.  В името на което, както и за запазването на материалното си благосъстояние, той е готов да сключи пакт даже с дявола. Американският социолог Нийл Портман  описва този нов мутант на съвременната демокрация като couch potato – един вид дебело, разглезено и непораснало бебе, пльоснало се на дивана, което ненаситно се тъпче с чипс, гледа телевизия, а същевременно иска все повече и повече. Какво иска ли? Всичко. Всякакви нови играчки и възможности и най-вече да съхрани комфорта си с цената на всичко. Включително и с отказ от идентичност. Да не говорим за един паспорт.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияАрхитектурни истории
Следваща статияВойната
в Източна Европа