0
1127

Кой? Няма значение

Atanas-Jdrebev

Нека отсега се запитаме какъв е смисълът избирателите да ходят до урните и да гласуват за лица, крити от тях до последния момент.

Отсъствието на кандидатури за президентския пост поражда въпроси с популистко звучене: страхуват ли се политиците, че народът няма да одобри техните претенденти? Как е възможно да се намери печеливша стратегия, чрез която отвратените да бъдат накарани да гласуват за тези, които са ги отвратили? Разполагат ли партиите с надежден кадрови потенциал, който да успее да мобилизира избирателите? Могат ли компроматите да бъдат по-силни от политиците в България? Тези въпроси звучат резонно. Кризата на представителната демокрация толкова силно се е внедрила в българската политическа система, че самите представяни не са в състояние да намерят адекватен стратегически ход, за да се представят в положителна светлина пред представящите ги.

Едно от възможните обяснения на проблема, макар и да звучи банално, фактически се превръща в част от него. То гласи, че президентът е фигура с ограничени пълномощия, той не разполага с широки властови ресурси, за да оказва съществено влияние върху вътрешната политика, въпреки че упражнява контрол върху специалните служби, силата му е по-скоро във външната политика. От тази гледна точка президентът не е достатъчно значим, за да се води битка на живот и смърт за неговия пост. Той не работи с пари от еврофондовете, не разпределя бюджет, не ръководи държавната политика. Често се еманципира от собствената си партия, уж защото иска да бъде надпартиен, а на практика иска, след като се е домогнал до голям пост, да излезе от сянката на висящия над него политически чадър. В така описана теза в парламентарната република държавният глава не е толкова важен. Оттук може да се направи ироничното заключение, че държавата не се нуждае чак толкова от глава. Президентската институция традиционно стои встрани от общественото внимание, освен ако президентът или вицепрезидентът не се осмелят да кажат нещо против правителството; тогава настъпва тежка политическа драма, обичайно придружена от грандиозен медиен скандал. От един такъв обяснителен ъгъл стигаме и до крайната степен на негативното мислене: защо изобщо трябва да избираме президент? Президентската институция бива принизена и унизена, претендентите за нея не се втурват да участват енергично в борбата. Възникнали са идеалните параметри на една възможна популистка ситуация: елитът се е скрил от народа, не си издава имената на кандидатите. Какво по-добро стечение на обстоятелствата има за един популистки водач, който би могъл да излезе на сцената и, ако разполага с достатъчни медийни и финансови ресурси, да помете „отчуждените елити, продажните корумпирани политици” и да им изземе властта под носа? Изглежда, че проблемите са три: първо, през последните няколко години самата президентска институция е дълбоко проядена от популизъм. На декларативно равнище президентите всячески се стремят да стоят близо до народа и да защитават неговите интереси. Правят благотворителни инициативи като „Българската Коледа” и абитуриентските балове за сираци в резиденция Бояна. Напоследък на мода излизат и референдумите, а Росен Плевнелиев се изяви като истински радетел на пряката демокрация. Второ, с фокуса върху сферата на социалното, който води началото си от времето на Георги Първанов, президентството излезе извън конституционно заложените постановки за своя институционален облик и прояви висока степен на адаптивност към социалния популизъм, която вече не притежава стойността на политическа иновация. Трето, от 2001 г. насам България перманентно се намира под популистко управление и не е толкова лесно срещу системния популизъм да се генерира извънсистемен. Това не е и невъзможно, може би проблемът е там, че зад големите проекти се крият големи капитали. След като аргументирахме липсата на сериозна външна опасност, е резонно да насочим вниманието си към пробойните във вътрешността на политическата система.

Засега общественото любопитство е насочено към три основни политически субекта: ГЕРБ, Реформаторския блок и БСП. Преди известно време Цветан Цветанов хвърли изначално обезвредена бомба в публичното пространство с твърдението, че неговата партия разполага със силна кандидат-президентска двойка, която няма да бъде оповестена на този етап. Къде пределно ясно, къде полуапокрифно, постепенно бяха елиминирани имената на самия Цветанов, на Йорданка Фандъкова и на Кристалина Георгиева. Цветанов няма да бъде със сигурност, защото дори Бойко Борисов признава неговата непопулярност като бивш вътрешен министър. Фандъкова вдигна цената на билетите за градския транспорт в София и след тази непопулярна мярка едва ли би провела успешна кампания. За Георгиева липсва силна мотивация да се откаже от престижния пост и заплатата на еврокомисар, за да влезе в изтощителните вътрешнополитически борби. Остават Румяна Бъчварова, която в последно време натрупа негативи покрай показните престрелки, тиражираната от някои медии Цецка Цачева, която е с неопетнена репутация, но и не се слави като генеретор на крупни политически и интелектуални идеи, затъналият в забатачилите се еврофондове Томислав Дончев, въвелата високите цени на винетките Лиляна Павлова и замесеният в последния медиен скандал Вежди Рашидов. С това се изчерпва големият политически антураж на ГЕРБ и може би едно от имената ще бъде кандидатът за президент, ако се спази обещанието за популярна политическа фигура. Какво, защо и от кого крие партията, след като всичко е ясно и както се казва, да влезе победителят. Всъщност ГЕРБ трябва да направи голяма глупост, за да не излъчи победител, но политиката допуска всякакви възможности.

Реформаторският блок сам влиза в една типична за старата десница ситуация, в която прави точно обратното на това, което е необходимо. Блокът трябваше бързо да издигне единна силна кандидатура поради две причини: първо, поради слабото електорално влияние на формацията е нужно време, за да се развие предкампания и да се изгради силен и убедителен образ на конкретната фигура. Второ, десните попадат в станалата обичайна за българската публичност атака на определени медии, затова че не са единни и не са в състояние да преодолеят вътрешните си противоречия. Това можеше да се избегне, ако РБ се беше трансформирал в единен политически субект и ако беше излязъл значително по-рано със своя кандидат. Четвъртата власт, или поне значителна част от нея, от години се е превърнала в център за упражняване на влияние върху процесите в дясното пространство. Получава се нежелано за десницата взаимодействие между слаба политическа стратегия и тактика и силен медиен натиск. През тази призма девалвира идеята за политическа продуктивност. Опцията за гражданска номинация, към която на този етап се изразява предпочитание, крие своите рискове. Гражданската номинация обикновено е на фигура от интелектуалните среди или от неправителствения сектор. Тя не разполага с популярността и харизмата на обиграния политик, не излъчва силно политическо послание, реториката й не е силна и привличаща масите, защото е вкарана в интелектуалното, а не в политическото клише. Силният политически кандидат „олеква” от подхранването на антиелитистки настроения срещу него. Той може да се превърне в жертва на компроматна война, дори без да съществуват реални компромати. Метафорично казано, десницата трябва да извади втори Петър Стоянов, който не е станал жертва на политическото изхабяване. По-добре е да намери силен политик и евентуално интелектуалец, отколкото нехаризматичен представител на неправителствения сектор или на университетските среди.

Интересен е ходът на БСП със симулация на сериозна политическа активност, зад която се крие немалка доза пасивност. Партията проведе вътрешен референдум, за да получи предварително известния отговор на въпроса за желаните и нежеланите коалиционни партньори. Смисълът на едно такова на пръв поглед безсмислено упражнение е да се мобилизира първо най-твърдият електорат, редовите партийни членове да бъдат накарани да се почувстват политически значими, за да могат после дейно да участват в предизборната кампания. Референдумът и инициативата за него бяха широко отразени в медиите, а БСП показа признаци на живот. Беше препотвърден новият курс на Корнелия Нинова за съюз с АБВ и развод с ДПС. Последните новини са, че Нинова няма да се кандидатира, а червеният кандидат-президент най-вероятно ще тръгне с летящ старт от връх Бузлуджа. Въпросът е накъде – нагоре или надолу. С други думи, предпазливата стратегия за политическа мобилизация на БСП, която върви като по учебник, може да се окаже печеливша, ако наистина се движи по предварителен план и са предвидени всички възможни удари и контраудари. Поредицата от изборни загуби прави да изглежда малко вероятна подобна гениалност на червените стратези. Ако апетитите на левицата към президентската институция се окажат наистина притъпени, или ако тя самата отново не успее да ги задоволи, България ще влезе в ситуация със силно популистко дясно, слабо ляво и безсилна автентична десница. Ако БСП спечели изборите, ще се отворят нови опции за поредното налагане на конфронтационен институционален модел, което ще доведе до още едно намаляване на институционалната ефективност на политическата система. В такъв случай споменатата естествена адаптивност на лявото към социалпопулистките идеи би довела до институционално съжителство на ляв и на умерен десен популизъм.

Президентските избори нямат потенциал да изменят логиката на политическите отношения, а само могат да разместят балансите. От тази гледна точка е оправдана скуката покрай тях. Накрая си струва да се отбележи още един съществен момент. В изборната нощ и малко след това най-вероятно цяла дузина анализатори ще започне да разсъждава по въпроса за ниската избирателна активност и за кризата на представителството. Нека отсега се запитаме какъв е смисълът избирателите да ходят до урните и да гласуват за лица, крити от тях до последния момент. Политиката съществува в сферата на публичността и ако девалвира публичното политическо действие, това би било еквивалент на девалвацията на самата политика. Подходът на непрозрачност спрямо президентските номинации е проява на неуважение и към президентската институция, и към избирателите, и към демокрацията.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияДимитър Гюдженов
Следваща статияНа прага