1
1517

Кой подпали Партийния дом?

Малина Петрова пред Портал Култура

малина

„Освен че заграбиха държавата и финансите, се опитаха да узурпират информацията, да си присвоят историята и да я префасонират по свой образ и подобие.“ На 26 август се навършват 25 години от пожара в Партийния дом.

Измина четвърт век от подпалването на някогашния Партиен дом на БКП в центъра на София. Определяте този пожар като ключово събитие. Защо?

От няколко години, щом започне разговор на тази тема, изпитвам уплах, особено откакто един колега се провикна: „Пак ли тая ще слушаме с нейния Райхстаг?!“ Това изречение се превърна в крилата фраза, достойна за възхвала на глупостта. Но не е важно колко пъти ще ме слушат, важно е да ме чуят и да се запитат защо неуморно се връщам към този пожар и защо призовавам хората да се опитат да разберат какво се е случило в онази нощ. А това, което се случи и за което пожарът помогна, е да бъде отсечена като със сатър връзката между миналото и настояще-бъдещето. Тоест едни хора, които до този момент ни управляваха, учеха ни как и защо да живеем, ползваха се с всички блага, постове и привилегии, изведнъж си смениха биографиите. Пълна амнезия за това какво е било, какви са били и какво са говорили. Те станаха герои и на новото време. И отново започнаха да ни поучават. Това е същественото. Обикновено разговорът се върти около това кой го запали, дали го запалиха комунистите, дали го запали опозицията, лумпените, възбудените хора отвън. Но въпросът е много по-сериозен от това кой пръв е палнал искрата. Ясно е, че такова нещо изисква сериозна подготовка и организация, изисква участието на много хора. Имало е изпълнители на различни нива. Сигурно са се съветвали със специалисти по психология на тълпите, по пожари в големи обществени сгради и запалителни вещества, предизвикващи висок градус, вероятно са се съветвали със съветските другари. Можеше да бъде направено сериозно разследване и да се стигне по-далече от трийсетината „лумпени“, които запалили Партийния дом. Та тези „лумпени“ не са имали капацитет да извършат това. Разбира се, има доказателства, че някои от тях са влизали вътре и са участвали, но има свидетелства и факти, които водят към много по-авторитетни лица. Никой обаче не повдигна въпроса за тях и тяхното евентуално участие. Така че конкретните хора и имена са важни, но когато говорим за пожара, по-важно е да разгледаме механизма на случилото се и тогава ще стигнем и до извършителите. И ако непрекъснатото ми връщане към темата стана банално, то е защото ние отказваме да се вгледаме в една друга баналност – баналността на злото, за която говори Хана Арент в забележителното си изследване върху фашизма, и която ние все още не сме посмели да анализираме. Какво се е случило, та близки приятели са се превърнали във врагове? Какво е това безумие, което обхваща всички? И най-вече можело ли е да се случи без участието на обикновените хора? И ако не е било тоталитаризъм, както твърдят някои, какво всъщност е било, щом са били възможни такива невероятни трансформации в психиката на хората? Това е главното, което би трябвало да ни занимава, това е дебатът, който е крайно време да започнем.

Всъщност във филма („Приключено по давност“, филм на Малина Петрова за пожара в Партийния дом – бел. ред.) става ясно, че документите, за които твърдят, че уж били изгорели, може би не са съвсем изгорели, че е имало огнища, които са инсценирани, че сигурно много неща са били изнесени, преснети, скрити и т.н. Самият факт, че на сутринта след пожара, преди да са влезли още следователите, беше обявено публично, че целият архив по т. нар. „Трайчо-Костови процеси“ е изгорял, е достатъчно красноречив. Очевидно това са свидетелства, от които много хора се плашат. И ако аз нямам компетентността да говоря за финансовите операции и машинации, то в книгата на д-р Венелин Ганев „Плячкосването на държавата“ всичко това е изследвано и отлично разказано, и човек може да се досети какво и кого е обслужил въпросният пожар. Освен че заграбиха държавата и финансите, се опитаха да узурпират информацията, да си присвоят историята и да я префасонират по свой образ и подобие.

Кои бяха архивите и документите, за които се твърдеше, че са изгорели?

Твърди се, че били изгорели много финансови документи, архивите от заседанията и решенията на Политбюро, особено специалните решения, които биха могли да изправят много хора, включително цялото Политбюро и членове на ЦК на БКП, както и авангарда им – Държавна сигурност, на съд за национално предателство, ако имахме нормална съдебна система. И всичко това не е случайно, защото очевидно става дума за огромно присвояване на активи и капитали на държавата, тоест за финансови престъпления в особено големи размери, за които обаче липсват доказателства. Как, например, да разбереш какво са извършили външнотърговските дружества? Как да разбереш миналото, без да се запознаеш с оригиналните документи. Преди години – сега не знам как е – когато поискаш определени неудобни документи, служителите отговаряха: „Ами те изгоряха, вие нали ги изгорихте“, имайки предвид тогавашната опозиция. Много удобно. Обаче номерът, че били изгорели всички документи по процеса срещу Трайчо Костов не мина. Става дума за наистина огромен архивен масив. Тези архиви първоначално са били в Министерството на вътрешните работи. След това, през 1953 г., след смъртта на Сталин, ги предават на Партията за реабилитация на невинно осъдените и в продължение на 40 години те се съхраняват в сградата на Партийния дом. Не ги завеждат обаче към Централния партиен архив, а към т. нар. текущ архив. След пожара обявиха, че всички документи, които са били в текущия архив са изгорели, следователно и архивите по всички „Трайчо-Костови процеси“. Само че те не бяха изгорели, защото документите от този архив се пазеха в чували в едни добре оборудвани хранилища в подземията, до които т. нар. подпалвачи не бяха стигнали.

Каква е по-нататък съдбата на този архив?

Аз влязох в Партийния дом заради този архив. През 1990 г., покрай филма за процеса срещу Трайчо Костов, с Велислава Дърева, с която сме съсценаристи на филма, получихме достъп до тези документи. Започнахме да четем тези страшни документи и седмица по-късно бе запален Партийният дом. Когато пожарът се разрасна, влязох вътре, за да пазя няколкото папки, които ни бяха донесли от хранилището, тъй като имаше опасност да изгорят. Това щеше да бъде голяма загуба, защото тези архиви не бяха обработени, нямаха дубликат, нямаха дори номера на страниците. След като обявиха, че въпросните архиви са изгорели, Велислава Дърева даде интервю, че това не е вярно и така блъфът не мина.

След пожара продължихме да четем и на следващата година, 1991, май или юни, ако не ме лъже паметта, беше премиерата на филма във Военния клуб, където се е разиграл фарсовият процес срещу Трайчо Костов и бандата му, обявени за английски и американски шпиони и предатели. Последваха бурни реакции, някои хора направо побесняха. Във филма има автентични документи и свидетелства, от които става ясно какво и защо се е случило и кои са поръчителите. Не знам дали филмът или нещо друго е било повод за спешното заседание на Висшия партиен съвет на БСП, на което е взето решение всички документи по т. нар. „Трайчо-Костови процеси“ да бъдат върнати в МВР, където очевидно ще бъдат пазени по-добре. По-интересното е това, че никой не е проявил интерес към тези документи, никой не е посегнал към тази тема.

Дори историците?

Да, оказа се, че никой не е чел тези документи. Това е смайващо. 25 години по-късно се оказа, че тези архиви са декласифицирани и предадени на Комисията по досиетата. Така че те са запазени и нищо не е изгоряло, всички папки, всички чували, всички тези потресаващи документи са живи и всички хора, които искат да имат памет и да предадат тази памет, трябва да настояват за свободен достъп до тях. Най-малкото, има историческа давност, след която архивите по цял свят се разкриват. Тези документи трябва да се предадат на държавните архиви или законът, известен като Закон за досиетата, трябва да бъде променен, защото в случая става дума за исторически лица и исторически събития, които трябва да бъдат изследвани по оригиналните документи, а не по преразкази и тълкувания. А законът е такъв, че ако решат, могат да не ти ги дадат, защото са засегнати интереси на трети лица и пр. Важно е да научим истината, мнозина са обаче тези, които искат да приемем тяхната версия. Макиавели, гуруто на всички жадни за власт, е казал: „Който иска да прозре в бъдещето, трябва да се допита до миналото“. Прилагат като постулати съветите му, но забравят това основно правило. Хайде да си представим, че германците кажеха: „Няма да се занимавате с Хитлер, Гьобелс и Гьоринг, с цялата нацистка партия, защото може да засегнете трети лица“. А милионите, изтребени в лагерите, нямат ли права?

Нека се върнем към Партийния дом, какво остана неизяснено и скрито по отношение на този пожар?

А кое е онова, което стана ясно и разкрито? Какво беше изяснено?

Преди малко казахте, че не е толкова важно кой пръв е палнал искрата, че по-важни от имената са скритите механизми на събитията. И все пак имената са от значение, струва ми се важно да назовем хората, които стоят зад този пожар.

Да, така е, безспорно имената са важни, някои от тях са споменати във филма. Огромни са екипите, които са се занимавали с изясняването на тези въпроси. Какви пари е изхарчила държавата за това разследване, идея нямате! И какво? Напънала се планината и родила мишка. Само следователите са около сто души. Представете си от там нататък за каква армия от следователи, комисии, вещи лица и пр. става дума. Разпити на десетки заподозрени, на стотици очевидци и свидетели. Всичко това, за да стигнем след 15 години до резултата, че давността е изтекла. Всъщност делото изобщо не влезе в съдебна зала, защото нямаше да издържи и затова изчакаха давността. Давността беше за обвинените, но давността на престъплението все още не беше изтекла по времето, когато направих филма. Една голяма група интелектуалци написаха писмо до прокурора, приложиха филма и поискаха разследването да се възобнови вече срещу тези, които са имали пълномощията да открият истината. С разрешение на Борис Велчев аз четох материалите по делото. Има достатъчно факти, които насочват към истинските извършители, стига да са имали очи и да са искали да ги видят. Самият Александър Лилов в голямо интервю, което направих с него, каза, че прокурорката Анна Караиванова непрекъснато го е информирала как върви делото. Как така го информирала, след като една от заподозрените страни е самата БСП?! Как може хора от ДС да бъдат включени в разследващата пожара Парламентарна комисия във Великото народно събрание, след като съмненията падат и върху ДС? Сами да разследват себе си! Няма нищо изяснено, защото не са искали да се изясни.

Преди време ми разказахте за един висш функционер на Комунистическата партия, който ви е казал, че не трябва да правите този филм. 

Да, по-късно, на премиерата на филма, той ми каза: „Бях против, но добре, че го направихте.“

Какво е имал предвид, като ви е казал, че не трябва да правите този филм?

Ами той е бил там по време на пожара, знае за какво става дума. Аз прочетох неговото свидетелство в папките на делото и така стигнах до него. Неговото свидетелство потвърждаваше това, за което говорихме преди малко.

Че пожарът е подготвен и режисиран от определени среди в Комунистическата партия?

Да, че не е случаен. Той естествено не би могъл да го каже буквално, защото беше част от управляващата партия, но ако човек слуша и чете внимателно, сам стига до отговора.

А как да разбираме думите му след премиерата – че си е струвало все пак да направите този филм?

Разбрах, че той одобрява филма, защото смята, че той води към истината. Той много ми помогна, колкото и странно да ви звучи това.

А защо му е на един висш функционер на БКП да одобрява истината и нейното излизане наяве?

А защо не? Естествено е желанието на човек да знае истината, дори когато е бил в служба на лъжата. Аз не съм била никога член на тази партия, всъщност не съм била член на никаква партия, защото знам, че подобно членство сигурно ще ми наложи да се съобразявам с решения, които противоречат на моята съвест. Този човек, както ми разказваха негови приятели, е бил почтен и честен, но изглежда тези качества отстъпват пред интересите на партията. Дълбоко в себе си, предполагам, си е давал сметка, че извършеното е неморално. Но аз няма да ставам адвокат на когото и да е. Всеки носи отговорност за избора си.

Пак стигаме да баналността на злото.

Да, и аз отново приканвам да започнем този разговор за баналността на злото. Във филма за Трайчо Костов има една интелигентна, образована и прекрасна жена – Гордиана Начева, съпруга на Никола Начев, най-близкия човек до Трайчо Костов. Покрай мъжа си и тя е била обявена за „враг“, доскорошните им другари и приятели са я избягвали, работила е като общ работник по строежи, за да може да отгледа детето си. Тя поставя най-важния въпрос: защо се е случило, защо е могло да се случи. „Какво беше това време, което можа така да ни промени, ние бяхме довчерашни приятели и изведнъж станахме врагове. Какво се случи, че дори интелигентни, неглупави хора започнаха да вярват на такива измислици и нелепици. Какво беше това безумие, което обхвана всички?“ И как тези уж нормални и добри хора се превръщат в чудовища. Става дума пак за баналността на злото, за обикновения фашизъм, за който говори Михаил Ром. Това всъщност трябва да ни занимава.

Нека се върнем към имената на хората, които по всяка вероятност стоят зад този пожар.

Мога да спомена някои имена – те са споменати и във филма, – върху които пада съмнението. Знаем естествено, че всичко това трябва да бъде сериозно доказано. В случая става дума за съмнения. Бих могла да кажа обаче, че можеха по-сериозно да разпитат Румен Сербезов, самия Александър Лилов, Атанас Семерджиев, както и членовете на Политбюро, които са прекарали нощта в кооперацията си на ул. „Велико Търново“ и са наблюдавали събитията отдалеч. Можеха да разпитат всички онези генерали, които са били вътре в сградата, например генерал Любен Гоцев, който твърди, че е бил вътре само за кратко. Бил е вътре, но не за кратко. Можеха да разпитат всички генерали, полковници и пр., които са били отсреща на покрива на банката и са наблюдавали случващото се. Можеха да разпитат всички мобилизирани и струпани по малките улички в тъмното, готови да се включат, ако трябва. Във филма има много интересно свидетелство – писмо на една жена, която видяла военни да дават инструкции на някакви младежи. Можеха да разпитат спортистите от „Левски“ и ЦСКА. Можеха да направят проверка в сградите наоколо, сигурно щяха да стигнат до онзи апартамент в хотел „България“, в който са били раздавани спортните екипчета и бейзболни шапки, за да могат участниците да се разпознават помежду си. Тогава щяха да знаят какви са тези хора – спортисти ли са, от ДС ли са. Можеха да се опитат да ги разпознаят по снимките. Можеха да разпитат по-сериозно хората с тубичките и хората с екипчетата, за които споменах, които нахъсват хората отвън, а малко по-късно обикалят вътре с тълпата. Можеха да потърсят онези младежи с бели ризи и черни маски на лицата, за които разказах на следователите, а те се чудеха: „Ама какви са тези черни маски?“. После видях в заснетия материал същите маски на лицата на червените барети. И може би аз сега дори не споменавам точно хората, които всъщност стоят в основата на този замисъл.

Президентът Желю Желев среднощ се връща от инспекция на резиденциите на Тодор Живков. Кой беше измислил това? Генерал Джендов или някой друг – да го изпратят на морето, точно когато тук ври и кипи. Можеха да разпитат самия Андрей Луканов, можеха да разпитат Георги Пирински. Въобще много хора. Можеха да разпитат Петър Бояджиев, политзатворник заради протеста си срещу смазването на Пражката пролет от войските на Варшавския договор, по-късно кандидат за министър-председател на БСП, който лично е връчил писмо на прокурора Татарчев, че има информация и е готов да свидетелства по делото за пожара. Това писмо аз открих в папките по делото – 82 на брой. Отказват. Дори го елиминират. Елиминират свидетел, който би могъл да срути цялата им досегашна конструкция. Трябваше да бъде разпитан и самият Татарчев, който носи голяма вина. Въз основа на това писмо можеха да извикат и по нов начин да разпитат Константин Тренчев. Можеха да направят очна ставка между Тренчев и Луканов. Но всичко това не се случи. Много неща не се случиха. Освен това във филма се говори за бившия секретар по идеологията на ЦК на Комсомола – Александър Мирчев. Към 1990 г. този любимец на Андрей Луканов заминава на специализация в САЩ, прави страхотна кариера, става суперконсултант, с чието експертно мнение се съобразява световният елит. По време на разследването на пожара Димитър Луджев свидетелства за един разговор с Александър Мирчев. Би трябвало да бъде извикан Александър Мирчев, за да бъде разпитан. Те пращат една призовка на баща му и баща му отговаря: „Той е на специализация, ще се върне след шест месеца“.  И  в заключението си следователят пише: „Да, има сведения, че той е споделил, че хора от ДС са участвали, но ние не можем да го намерим“. Е да, но според други свидетелства по това време той непрекъснато е посещавал посолството ни във Вашингтон. Можели са да го докарат тук или да го разпита някое аташе под прикритие, каквито в посолствата имаше бол, или да командироват следовател. Нямали пари! Освен това в онези години той все пак си е идвал в България, защо не са го разпитали, когато е бил тук? За 15 години все един път щяха да го намерят, ако са имали воля и желание. Но тогава щеше да се разбере кой всъщност го е направил. Можем да разсъждаваме върху това кой извлече полза от този пожар и какво беше направено след това. И сами си отговаряме, че всъщност ние бяхме излъганите.

Но има още нещо – ние всички сме виновни, че не сме достатъчно настоятелни и упорити, че не искаме да знаем и не правим усилия да научим. И отново ще цитирам любимия Макиавели: „Народ, привикнал да живее под властта на владетел и станал свободен благодарение на случая, трудно може да съхрани свободата си“. Ние сме в такова положение. Ако свободата ти е подарена, ще я изгубиш отново. Това е големият урок и това е причината, поради която аз се връщам към тази тема и повтарям колко важно е да се знае историята, защото всичко друго могат да ни отнемат, но не и паметта, не и духа.

А каква е ролята на новородената опозиция, как участва тя в тези събития – опожаряването на Партийния дом и последвалото разследване и търсене на истината? 

Съставът на тази опозиция е много противоречив. Когато влязох за първи път на „Раковски“ 134 – централата на Съюза на демократичните сили – буквално онемях. Видях картина, подобна на завземането на Зимния дворец от болшевиките. Довчерашни партийни секретари да се изживяват като първи революционери и демократи. Имаше хора с минало, които отстояваха предишните си убеждения, но много бяха тези, които бързо се преориентираха и без угризения прескочиха барикадата – от едната партия в другата, само да бъдат на власт. Що се отнася до участието им в този пожар, то също е много противоречиво. Разследването сочи към Тренчев. В писмото на Петър Бояджиев се твърди, че Луканов е подсказал на Тренчев: „Абе, хубаво е вие да дадете едно рамо“. Много е възможно наистина да се е случило, но нищо не е доказано. Така или иначе определени лица от опозицията са участвали. Някои са участвали спонтанно, защото омразата и нетърпимостта по това време бяха колосални. Има и хора обаче, които са участвали съвсем съзнателно и са се включили, но без да знаят истинските подбуди.

 Съзнателно, но без да знаят, че обслужват чужд сценарий?

Убедили са ги: „Ние сега ще сменим властта, ще махнем еди кого си и всичко ще тръгне“, но всъщност са ги тласнали към това да обслужат чужди интереси и те са били подведени. Вероятно не са били наясно, че целта в тази суматоха е да се прикрие истината и следите на много от престъпленията на предишния режим, както и да се отвори „зелена улица“ за новопоявилите се капиталисти, бивши комунисти.

Тоест младата опозицията е била подмамена да обслужи несъзнателно интересите на БКП? 

Естествено Луканов не е казал на Тренчев: „Ние ще направим пожар, за да скрием еди какво си и еди какво си“, няма как да е станало така. Не, то е такова подвеждащо: „Дайте едно рамо, за да се справя с железобетонните глави в нашата партия“. Нали той бе носителят на новото, бе близък с опозицията, той им уреждаше сграда, коли и от каквото имат нужда. Всичко е разрешено, когато искаш да постигнеш целта си. И тогава прилагаш всевъзможни средства. Защо да не заблудиш опозицията, защо да не я използваш за своите интереси, щом е толкова неопитна. Цинизъм? Да, цинизъм. Но нали „жаждата за власт и за надмощие умира последна в човешкото сърце“, е казал отново Макиавели, под чийто знак мина това интервю.

Що се отнася до КГБ и неговото участие, не можах да стигна до отговора на този въпрос. Този филм трябваше да има още една част, но сегашният евродепутат Георги Пирински и тогавашен председател на парламента не ни допусна да снимаме в сградата на бившия Партиен дом, дори след като осъдихме Народното събрание. Аргументът беше, че сме щели да попречим на работата на парламента и да ангажираме цялото УБО да ни пази. Цяла гвардия да пази трима души, колкото беше екипът! А истинската причина – че има неща, които те не искат да се знаят. Дори когато тази сграда бе вече предадена на Народното събрание, те продължаваха да я управляват. Веднъж влязох и видях за мое учудване, че в архивите долу продължават да работят някакви „пчелички“ на партията – години след 10-и ноември. Попитах какво правят тук тези жени, отговориха ми: „Търсят разни документи, които може да са полезни на партията“. Така че филмът трябваше да има още една много интересна финална част, но това не се случи. Може би някой друг ще я направи. Защото нали не се съмнявате, че КГБ е участвал, както нямате съмнение за участието на ДС. Те са свързани, винаги са били като сиамски близнаци. Всичко се е докладвало, всичко се е обсъждало. Щом членовете на Политбюро на БКП казваха: „Ние нямаме никакви тайни от Съветския съюз, нямаме никакви тайна от КГБ“, значи е било така.

Малина Петрова е родена в Бургас през 1950 г. През 1978 г. завършва  ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” със специалност кинорежисура. Автор на филмите: Виновни няма (1986), Пантеон (1987), Сърцето умира последно (1991), Балкански уроци по история (1999), Духът и камъните (2006), Приключено по давност (2009), Заличаване (2012) и др.

1 коментар

  1. Чест и почитания за тази удивителна и несломима българска жена, чието гражданско усилие надмогва грандиозната мръсна измама, свързана с ужасяващата метаморфоза на дегенериралите комунистически чудовища, оглозващи клетата ни страна.