1
1026

Кокалите на властта

Или още за „принципа Начович”

TNikolov

Политическата суматоха в страната (след отказа на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мандат) прерасна в пълен хаос.

Пренареждания, оглеждания, привеждания и свеждания: аморфни полукоалиции (АБВ-БСП и обратното); постреформаторски разнобои (Кунева не иска онова, което би искал Кънев, а какво точно той иска в момента, едва ли някой може да обясни); патриотически изцепки към българите в чужбина и псевдо-юнашки пъчения; развала на рахатлъка в ДПС заради нови ДОСТ-ове… И все по-натрапчиво двугласие в ГЕРБ, където гласът Борисов продължава да нарежда едно, ала зад гърба му „сянката Цветанов” все по-отчетливо суфлира друго към структурите. „Различие в позициите”, както е прието да се казва на протоколен език, или по-точно опит на „сянката” да се отдели от политическо тяло, което дотук е следвала неизменно.

В такава криза всички погледи неминуемо се втренчват в онзи, който в момента опредметява властта. В случая – към Бойко Борисов (по липса на друга възможност).

Стигна се дори дотам известната му променливост в убежденията да стане равна на стабилност, а общата политическа слабост да акумулира собствената му сила.

Борисов вече може да постъпва, както си иска, или да се извърта, както си иска. Тази своя свобода той дължи на слабостта на противниците си. Инак те с радост биха се обединили срещу него, ала не могат, защото всеки, воден от общото усещане за нестабилност, се бои да направи решителната стъпка, воден от страховете да не се сгромоляса пръв.

Днешната политическа безизходица всъщност идва тъкмо оттук: на думи всички са срещу Борисов (негласно дори неговата „сянка”), ала на практика не е така.

Всички (тихомълком или по-явно) предпочитат да се сговорят (дори за кратко) с Бойко Борисов, хипнотизирани от ресурса на властта или притеснени от общото отдръпване на избирателите.

Принцип до болка познат в българската политика далеч преди Тодор Живков или Борис III, когато се разгръща в пълнота. Прекрасно изведен е още в „Дневниците” на Григор Начович (1845-1920) – много интересен, макар и позабравен български политик. Наричали са го „Велзевула” на българската политика – винаги министър, но никога министър-председател, постоянната втора позиция във властта. Министър-председателите се сменят, обичал да казва той, а Начович остава. Цяла страница няма да стигне, за да изброя длъжностите, дето е заемал: четири пъти министър на финансите, три пъти на външните и веднъж на вътрешните работи, два пъти на търговията и земеделието, без да броим дипломатическите му постове.

Та да се върнем към „принципа Начович”: „У нас – твърди той – искаш ли да се доближиш до една партия, трябва да дадеш кокали на всичките; ако не дадеш – свален си; докато даваш – парализираш ги; партиите знаят, че не могат да те свалят, затова се борят платонически и са принудени да отстъпват, ако не искат да ги съкрушат; …а ти можеш да се сближаваш и отдалечаваш според нуждите на времето”.

Ето го, съвсем вкратце, и „политическият платонизъм” по български:

Даваш кокали – стоиш на власт.
Не даваш – свален си.
Докато даваш – не могат да те свалят, гърчат се, гърчат се, па отстъпват.
А ти само играеш – сближаваш и отдалечаваш
.

Досущ като в наши дни.

Напълно допускам, че тези базови принципи на властта са залегнали в политически класики като „Винету” или „Синовете на Великата мечка”, тъй че премиерът няма защо да си хаби времето с разлистването на „Дневниците” на Григор Начович.

Както почти съм склонен да повярвам и че на неговите опоненти вляво и вдясно се налага да препрочитат „Оцеола” и „Пълзачи по скалите” на Майн Рид, като ги гледаме как „платонически” се борят с Борисов – все пълзят нагоре и все отстъпват… И все повече ги е страх от високото, и все повече ги стряска глухото недоволство, разнасящо се отдолу. И все повече властта им се привижда като опредметени предимства, достъпни още тук и сега. Без да трябва да се ходи на избори.

Премислен през вулгарния платонизъм на „кокалите на властта”, пъзелът в настоящето пределно добре се нарежда.

Да го погледнем отляво. АБВ излезе от коалицията на властта не защото иска да изпусне някой пореден кокал (о, съвсем не), а тъй като Първанов прозря изгодата на „третия път”: окрупняването (с БСП) предполага (при едни парламентарни избори) и по-голяма оферта: защо не най-широка коалиция с ГЕРБ по немски тертип. Затова, игра в центъра. Първанов и Румен Петков поведоха преговори с всевъзможни постбарековски парламентарни отломки с една-единствена цел: именно те да наложат на БСП „лица”, с които да оформи прословутата „голямата лява коалиция” (дали на „Позитано” са съгласни, е друг въпрос).

Иначе и гладът в БСП по властови ресурси е очевиден.

Забележете само как „ниновистите” надделяха над „миковистите”. В отчетния си доклад на пленума Михаил Миков се изхитри нито веднъж да не спомене ГЕРБ. Явно и той отдавна е в „платонична връзка” с Борисов, който му предлагаше дори поста председател на парламента, ала не вървеше след изборите – твърде „право куме, та в очи” (както се казва в Кулско). Затова: снишаване, договаряне и стабилизиране.

Ама се появи Корнелия Нинова, която фуча на конгреса, че управлението на ГЕРБ било нечовешко. И разни наивници взеха, че я подкрепиха. А зад нея тутакси се пристроиха Кирил Добрев и Димитър Дъбов. Простете, но кое обединява тези двамата, дето се мразеха на кръв допреди няколко месеца, ако не „тънките” политически сметки: да минат президентските избори, а сетне на хоризонта я каква „коалиция по германски” се е ширнала.

Каква тогава е разликата между двете „идейни” течения в БСП? Ясно каква. Миков бил сдал фронта и щял да поиска малко – някой и друг пост в правителството, примерно Таско Ерменков да е министър на енергетиката.

А Корнелия Нинова щяла да се споразумее с Борисов на равна нога, тоест на принципна основа, обясняват посветени в новия политически платонизъм вляво.

Който, уви, е почти като този вдясно. Само че там на Меглена Кунева се пада ролята на Михаил Миков, а на Радан Кънев  – комай тази на Корнелия Нинова.

Защото какво излиза: първо се тръби, че с ГЕРБ идва краят на демокрацията (твърда позиция), след което набързо се предлага обща кандидатура за евроатлантически президент (без да попитат Росен Плевнелиев). И още преди да се разсее конфузът – прави се ново предложение за някаква (неясно каква) обща програма за краткосрочно (програмно) или предсрочно  управление. Сетне мълчание. В очакване на нов фойерверк. А в същото време поне половината ДСБ не крие, че припознава Петър Москов, съжалява за изпуснатия властови ресурс и не е никак склонно да захлопне вратата към ГЕРБ, която (напоследък) е видимо приоткрехната.

И тъй като (да повторим) в „платоническата борба винаги се сближаваш или отдалечаваш според нуждите на времето”, всеки момент очакваме Радан Кънев да излезе и патетично да постави въпроса: ще има ли обединение вдясно, щом вляво се заяви фигура, която би могла да промени геополитиката на България?

Отговор засега няма.

Има само отстъпление, а то по „принципа Начович” комай води най-вече до съкрушение.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияБурката и страховете български
Следваща статияДа свериш себе си с детството

1 коментар

  1. Много хубава статия, настоящата парламентарна субстанция отдавна е пропаднала под всякакво презрително ниво. А имам и съмнения: едва ли депутатите ни са чели книги като „Оцеола“ и „Пълзачи по скали“, щяха да имат поне капчица нравственост. В стила на хубавите романи от детството ни едва ли можем да вмъкнем към днешна дата за някого от наглата и нечистоплътна безпринципна популация в парламентарното ни общество изрази от рода: „Честното лице на момъка се изчерви от възмущение“…,трудно ще е.
    Келепирът и постът във властта са по-важни от всякакво достойнство за хора, подчиняващи се единствено на личния си девиз: „Като за последно“. Да превърнеш министерския си пост в „Балкантурист“ и да водиш чети приятели всяка седмица със самолетни екскурзии насам-натам на държавни разноски като за последно, да „инспектираш“ през ден културни центрове, уж заради откриването лично на изложби като за последно, да раздаваш купища ордени на своите си като за последно – как да е, но да ползваш властта за прокарването на отвратителни кичозни проекти за десетки милиони, нямащи нищо общо с историята, само и само “ да се усвоят едни пари“, това надхвърля всякаква властова наглост.

    Ами идиотските патриотични игри с избирателния закон, натрапени от хора, влачещи инак тлъсти шкембета, изскачащи угоено през разкопчаното сако, по всевъзможни евразийски дипломатически коктейли – руски, азербайджански (вчера) и пр? Ами властовите полети като за последно на другарката, венчана лично под ръката на Дража Вълчева? Ами венчавката на забравилия окончателно синята идея младоженик, закрепил като за последно министерския си пост с почетното гостуване на Борисов? Как се виждаше той в коалиция с лидери с откровено ДС-минало? Ами жалкото поведение на момъка , запазил поста си с цената на скъсването с партията, която го е пратила в парламента? Ами отцепването като за последно на екс-барековите четници? Ами безпринципните игрички в името на властовия келепир – „иди си, дойди ми“ между външно кавгаджийските червени скечове? Ами…

    Парламент като за последно, келепир като за последно. Най-подходящо заглавие – „Конникът без глава“