1
1192

Кокошката беглец

kokoshkata_2

Модерна корейска приказка за свободата, индивидуалността и майчината обич на една разпердушинена, но силно одухотворена героиня, разбунтувала се срещу установения ред във фермата. Откъс от книгата, издадена в „Изток-запад”.

Хуан Сънми е любима детска корейска писателка. През 1995 г. печели наградата за най-добър дебют. Модерната корейска приказка „Кокошката беглец” е една от най-популярните детски книги в Корея, преведена е на много езици и се е превърнала в бестселър с двумилионен тираж в над 15 страни.

kokoshkaЕто и историята: кокошката Ипсак ненавижда живота си на обикновена носачка, принудена да снася яйца за продан. Всяка сутрин вижда през разнебитените врати на курника щастливите и свободни животни, които щъкат из двора. Един ден Ипсак решава да избяга в дивия лес и да изпълни съкровената си мечта – да измъти свое пиленце.

Книгата е своеобразен химн на свободата, индивидуалността и майчината обич на една разпердушинена, но силно одухотворена героиня, разбунтувала се срещу установения ред във фермата.

 

Хуан Сънми, „Кокошката беглец”, „Изток-Запад”, 2014 г., превод Со Йънг Ким, художник Ким Хуанйон

 

ПОВЕЧЕ НЯМА ДА СНАСЯ ЯЙЦА!

 

Току-що снесеното яйце се търкулна; спря го телената мрежа. Ипсак го гледаше тъжно – беше мътно, измацано с кръв.

Не беше снасяла от два дни. Помисли си дори, че повече няма да може да снася, но ето че сега дребното грозно яйце бе пред нея.

„Не искам да снасям повече.“

Господарката дали щеше да вземе и него? Въпреки че постоянно мърмореше, че яйцата стават все по-дребни, тя редовно ги събираше и никога не оставяше яйце, било то и дребно.

Днес на Ипсак й беше трудно да стои права. Естествено – та тя снесе, без да се е хранила!

„Още колко яйца останаха в мен? Дано това да е последно…“

kokoshkata_1

Въздъхвайки, тя се загледа навън. Беше затворена зад телената мрежа на кокошарника, но поне можеше да гледа на воля. Живееше близо до вратата на птицефермата. Тя не се затваряше добре и през процепа й Ипсак можеше да види акацията. Толкова се радваше на тази гледка, че досега бе живяла, без да се оплаква – въпреки студения зимен вятър и капещия вътре летен дъжд.

Тя беше кокошка за снасяне на яйца, т.е. кокошка, която се отглежда заради яйцата. Повече от година в птицефермата само това бе правила. Никога не беше излизала навън, а и в нея не можеше нито да обикаля свободно, нито да пляска с криле до насита. Но тайно хранеше надежда – беше видяла, че кокошката, която живее в двора, води новоизлюпено пиленце.

„Само веднъж да мога да измътя! Да видя излюпването на пиленце…“

Да измъти яйце и да излюпи пиленце… За миг дори не забравяше мечтата си. Подът беше наклонен и яйцата се търкулваха надолу, а телената мрежа ги разделяше от кокошките. Мечтата й нямаше как да се сбъдне.

Вратата се отвори и влезе господарят, бутайки количка с едно колело.

– Ко-ко, ето ви закуската!

– Гладни сме! Давай бързо, ко-ко!

Изведнъж стана шумно.

– Лакоми сте, но трябва да заслужите храната си! Фуражът пак поскъпна!

Той говореше високо, докато гребеше с черпак. Ипсак дори не го слушаше, а се взираше през широко отворената врата.

От няколко дни бе изгубила апетита си. Нямаше и желание да снася. Винаги когато собственичката взимаше яйцата, сърцето й се свиваше от болка. Радостта й от снасянето се обръщаше в тъга: нито можеше да докосне яйцето си, нито да разбере какво ще стане с него, след като го изнесат в кошницата. Беше изтощена от всичко това.

А навън светът блестеше. Акацията беше се окичила с бели цветчета. Ароматът им се носеше по вятъра и проникваше чак до сърцето на Ипсак. Изправи се рязко и оголената й червена шия се показа през телената мрежа.

„Ипсакуи пак е родила цветчета!“

Кокошката завиждаше на листата на акацията. Преди време те едва се виждаха, но вече бяха пораснали и имаха ароматни цветчета.

Ипсак видя акацията за първи път, когато я затвориха в птицефермата. Тогава си помисли, че на акациевото дърво няма нищо друго освен цветчета.

След няколко дни обаче цветчетата, хвърчейки като снежинки, опадаха и останаха само зелени листа. Те се задържаха до късна есен, след това пожълтяха и опадаха тихичко. Ипсак благоговееше, докато гледаше как листата, понесени от силния вятър и свирепия дъжд, пожълтяват и кротко се сипят по земята. През пролетта на следващата година те се възродиха в нежни зелени листенца и тогава душата на Ипсак отново се изпълни с радост.

Тя вярваше, че в света няма по-хубаво име от „листо“. Листата жадно поемат вятъра и слънцето и, падайки на земята, се превръщат в тор, а след това от нея се раждат ароматни цветчета. На Ипсак й се искаше да направи същото: да създаде живот.

Тя завиждаше на листата и затова сама се беше кръстила с това име – Ипсак, което означаваше цветна пъпка. Да се казва така беше нещо ново и чудно за нея; тя обичаше името си, въпреки че никой не я наричаше Ипсак и че беше ясно, че не може да живее като листата. Това беше нейната тайна.

След като се преименува, Ипсак навикна да мисли съсредоточено. Помнеше всичко, което се случваше навън – как луната се запълва и изтънява, как слънцето изгрява, дори как животните в двора се карат.

– Хайде, яжте! Да снасяте едри яйца!

Собственикът пак говореше на висок глас. При всяко хранене той повтаряше все едно и също. На Ипсак тези думи отдавна й бяха омръзнали; въобще не го слушаше и продължаваше да гледа към двора.

Животните на двора бяха заети с това да се хранят. Голямото семейство патици, кълвяха упорито, обградили паницата с вирнати опашки, без да поглеждат настрана дори и за миг. Старото куче също хапваше лакомо. То си имаше отделна паница, но заради петела лапаше колкото се може по-бързо. Кучето се страхуваше от него – преди време петелът бе накълвал муцуната му, защото не му беше отстъпило храната си.

Паницата на петела и кокошката беше голяма. Те нямаха други членове на семейството и затова закусваха сами и на спокойствие. Въпреки това понякога петелът нарочно се взираше в паницата на старото куче, а то, подвило опашка, ръмжеше. Но петелът не се плашеше и не отстъпваше. По този начин искаше да покаже, че именно той е главата на всички животни в двора.

Той имаше красива вирната нагоре опашка и яркочервен гребен. Очите му не познаваха страх, а човката му беше много остра. Изглеждаше много смел. Работата му бе да кукурига всяка сутрин и да се разхожда по цял ден с кокошката из полето и по поляната. Това беше единственото му занимание.

Всеки път, когато гледаше кокошката в двора, Ипсак се задушаваше от яд. Не можеше да я търпи! И тя искаше да се разхожда с петела и да ровят заедно на бунището.

Патиците, старото куче, петелът и кокошката живееха в двора. Техният свят бе съвсем различен и на Ипсак бе забранено да пристъпва в него. Колкото и да подаваше шията си през мрежата, тя не можеше да излезе от нея – само перата й се оскубваха!

„Защо аз съм в кокошарник, а онази кокошка не е? Не разбирам. Защо?“

Ипсак сама се питаше и сама си отговаряше. Тя не знаеше, че петелът и кокошката са от чиста корейска декоративна порода. Не знаеше, че нейните яйца няма да се излюпят, независимо колко дълго ги мъти. Ако знаеше всичко това, тя не би хранила празни надежди да излюпи пиленце.

След като закусиха, патиците се оттеглиха към хълма, като по пътя си минаваха покрай акацията. Дузината питомни патици и един зеленоглав паток, дребен и със съвсем различно оперение. Главата му беше зелена като акациевите листа и той не приличаше на побратимите и посестримите си. Макар да бе различен, по крякането и походката му Ипсак бе познала, че той без съмнение е паток. Не знаеше защо се е заселил в двора. Изглеждаше различно и тя го наблюдаваше с голямо любопитство.

Собственикът приближи до Ипсак, която гледаше унесено навън.

– О-о-х, какво е това? – измърмори той.

Той спря да сипва яденето и да подвиква. Видя, че вчерашният й фураж е останал недокоснат и заклати глава. Понеже по принцип жена му събираше яйцата, той обикновено излизаше, след като приключи с храненето, но днешният ден беше по-различен.

– Напоследък нищо не яде. Тц-тц, сигурно се е разболяла.

Собственикът гледаше яйцето и Ипсак недоволно. След това го взе; когато големите му пръсти се допряха до черупката, яйцето се вдлъбна и по него се образуваха ситни гънки. Ипсак се стресна – знаеше, че яйцето й е дребно и грозно, но не и че е меко.

„Какво се е случило? Защо не се е образувала черупка?“

Собственикът не каза нищо повече, само смръщи чело; това дълбоко нарани сърцето на Ипсак. Винаги когато й отнемеха яйце, я болеше, но болката не беше така силна като сегашната. Плачът й я задави, цялото й тяло се вдърви.

„Как можах да снеса яйце без черупка!?“

Когато той пренебрежително хвърли мекото яйце в двора, тя несъзнателно присви очи. При досега с твърдата земя то се спука без никакъв звук, а кучето веднага притича да го изближе.

Ипсак вече ронеше сълзи. Откакто беше кокошка, плачеше за първи път. Трепереше ядно и болезнено, стискайки здраво човка.

„Никога повече няма да снасям! Никога!“