1
1030

Коледно четене

TNikolov

Искам да разкажа една история, спомен от далечни коледни дни в Париж.

Рождество Христово е време на чудото, затуй историите, свързани с него, са невероятни. Не непременно трогателно-сантиментални или захаросано-умилителни. Нещата просто идват на мястото си, щом напуснат орбитата на мрака. Тогава всичко просветлява и доброто надделява над злото. Хората изведнъж стават други, виждат по друг начин света, те вярват, че с раждането си Богомладенецът Иисус ги е преобразил веднъж и завинаги. И всичко около нас красиво се забавя, за да можем да се видим едни други в този свят, подло превзет от скоростта. Сетне, уви, животът тръгва по-старому.

Историята, която ще ви разкажа, се е съхранила като стоп-кадър в съзнанието ми, сякаш е обърната навътре във времето.

Знайно е, че по Коледа всеки голям град опустява: извън туристическите си атракции, независимо от празнично украсените улици. Хората са по къщите си, освен бездомниците или чужденците, дето нямат какво да правят, затова бродят по улиците.

Беше първата ми Коледа извън България и нагарчащото чувство на самота бързо ме отказа от мисълта да спретна в малката си мансарда някакво подобие на празнична трапеза. Към обяд обаче установих, че съм пропуснал да си купя даже хляб, така че не ми оставаше друго, освен да изляза и пробвам късмета си. Все някъде, макар и по Коледа, би трябвало да има отворена хлебарница, където продават ухаещи, току-що изпечени френски багети.

Зимното небе над Париж е по особен начин бледо – ясно доловим мраз в съчетание с ярка светлина. Кварталната хлебарница, разбира се, не работеше, нито следващата, нито следващата. И вече бях сериозно разколебан от студа дали да не взема метрото и да се присъединя към туристическия поток по „Шанз Елизе”, когато изведнъж видях, че магазинът „Призюник” на ъгъла на улица „Дьо Курсел” примамливо свети и оттам излизат хора. Прекрачих бързо прага и усещането за топлина нахлу в мен, заедно с неизбежните камбанки на „Джингъл белс”. Със сигурност не бях единственият неподготвен за празниците, около мен върволица парижани правеше последните си покупки преди да хлопнат стъклените врати и на този магазин. Насочих се към хлебарницата, където се виеше неголяма опашка и тогава забелязах един необичаен персонаж. Среден на ръст, в излиняло, късо палто, той, застанал близо до щанда, държеше книга в ръка, от която, в паузата между купувачите, прочиташе по нещо на зяпналата го с възхита продавачка. Беше необичайно и коледно. Прозата на фактите изисква да уточня, че мъжът, на възраст  около четирийсет години, беше бездомник (SDF – както накратко във Франция обозначават някогашните „клошари”), а продавачката, с азиатски черти, по всяка вероятност беше виетнамка. Но най-смайващото в случая бе, че не ставаше дума за любовна история: мъжът просто й четеше пасажи от любимата си книга. Необичайно коледно четене. С наближаването на моя ред установих, че той чете откъси от „Лилията в долината” на Балзак. Учтиво, без да се натрапва, мъжът изчакваше поредния клиент, разтваряше книгата и продължаваше да чете откъси от прочутата изповед на младия Феликс към омъжената графиня дьо Морсоф, която не го дарява с любовта си, макар да не е просто обичана, а да е най-обичната в света. Мъжът четеше плавно и отчетливо, френският се лееше от устата му, а хората, занемели в коледния ден, слушаха словото на Балзак. „Лилията в  долината” съвсем не е поредният роман на Балзак, тя е неговата драматична изповед, роман-предвестник на „Възпитание на чувствата” на Флобер, високо ценен и от Марсел Пруст, чиито прозорци впрочем са малко по-надолу по същата тази улица. Но най-интересното, докато четеше, беше самото му лице, което се променяше и озаряваше от думите – каква книга е едно човешко лице! В един момент бездомникът спря, затвори опърпаната от четене книга, и тихо рече: „Балзак е толкова голям!”.

В този миг дойде ред на жената пред мен – елегантно и скъпо облечена парижанка, която също чакаше на опашка за една багета. Момичето зад щанда любезно й я подаде, видимо още потопена в „Лилията в долината”, а дамата затърси дребни в портмонето си. Оказа се, че няма достатъчно налични, а на щанда не можеше да се плати с карта. Тогава бездомникът затвори любимия си Балзак, бръкна в джоба на палтото си и додаде недостигащите монети.

Дамата се вцепени, не знаеше какво да каже. Заяви, че не може да приеме. Опитваше се да отклони жеста, като същевременно му благодари, без да го обиди. Читателят на Балзак мило я успокои с думите: „Няма нищо, госпожо. Коледа е! На мен и без това не ми трябват!”.

Всички се смълчаха. Разтърсена отдън душа, жената му протегна ръка, развълнувано се ръкува с него, взе хлебчето и си тръгна. А бездомникът наново отвори Балзак и продължи да чете. Гласът му звучеше отмерено и напевно, лееше се разказът за среща, белязала един живот, когато човек тръгва към съдбата си. Честно казано, забравих, че съм в хлебарница, другите купувачи също стихнаха, всички слушахме, без никой да промълви нито дума. От унеса ни извади повторната поява на елегантната дама, която, възползвайки се от едно прелистване на страниците, връчи на мъжа едра банкнота, изтеглена от банкомата. Той вдигна учудено глава и я попита: „Но защо, госпожо?” На което тя с усмивка отговори: „Защото сте голям читател! Весела Коледа!”.

Беше светло и хубаво. Като на Коледа. Разотидохме се с уханието на топлия хляб и с топлина в душите. По пътя към дома се зарекох да препрочета „Лилията в долината”, да си я купя още в понеделник. Не ми беше самотно, нито хладно. Има такива мигове, в които се радваме с цялото си сърце, което ликува.

През празниците все се сещах за непознатия читател на Балзак и за „срещата със съдбата”. В понеделник реших отново да се отбия в магазина. Бездомникът отново бе там, мило се усмихваше с любимия си Балзак в ръце. Ала този път продавачката не го слушаше в унес, а любезно и делово посрещаше и изпращаше клиентите. Те също, без да спират, подминаваха този странен персонаж, задълбочен в своя Балзак. С отдалечаването на всяко Рождество пак ставаме други. Времето плътно ни обвива, подобно на хора, потопени в сънищата си.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияНашата Коледа
Следваща статияОт философия към романи

1 коментар