0
4352

Колективният фалш. Есета, част 4

К. Малевич, 1928–1930

Публикуваме послеслова на проф. Божидар Кунчев към четвъртия том с есета на Георги Марков (изд. „Рива“).

Четвъртият том с есета на Георги Марков излезе със знака на издателство „Рива“. Текстовете в книгата са четени по радио „Дойче Веле“ и радио „Би Би Си“ в периода 1971–1978 г., повечето от тях са публикувани в Портал Култура. Първите три тома с есета на Георги Марков са издадени от „Фондация Комунитас“.

Ето, че стигаме до първата голяма тема на българското съвремие – до конфликта индивид – общество. Този конфликт е стар, колкото е стар и светът, но днес у нас той има нови измерения и нов мащаб. Никога преди с такава крещяща яснота и категоричност не е бил поставян въпросът за отказа на човека от неговата собствена индивидуалност и превръщането му в униформен член на униформеното общество. „Ти не си повече това, което си, ти си това, което ни е нужно да бъдеш.“ Действието на този лозунг в живота съдържа един от най-драматичните литературни заряди. Отказът от себе си е много повече от физическо самоубийство, защото с него животът не свършва, а се разделя на две взаимно отричащи се половини, които създават нравствения ад. Защото, за щастие или нещастие, човек помни своята индивидуалност и инстинктивно се стреми към нея, което личи дори под най-добре скроената униформа.

Георги Марков

Георги Марков, „Колективният фалш“, есета, част 4, изд. „Рива“, 2019 г., © Анабел Маркова, съставителство и бележки Тони Николов, послеслов Божидар Кунчев, дизайн Николай Киров

Бъдете като себе си!

Есетата на Георги Марков – плод на съвест и талант, на идеята, че човекът не е онзи анонимен епизод, до който неведнъж го свеждат в историята. Памет за страданията през времето, когато властват „абсолютното нищо“ и „безименната пустота“, както го дефинират двама от големите ни поети. И заедно с това есетата са питането на Марков, отколе измъчвало човешкия дух: „Какво съм аз? Какво да правя? В какво да вярвам и на какво да се надявам?“. Те разкриват многостранно какво е човешката участ, когато и тук господства онази част от хората, за които Ясперс казва, че са „без съдба, без ранг и без истинска човешка същност“. Те са разказ за човека, когато са преградени пътищата към спасението, но и за човека, поел риска да ги прехвърли, за да съхрани достойнството си. Те са омерзението на писателя, предизвикано от издевателствата на тираничния режим. Споделеното в тях не пропуска да отмине нито един аспект от конфликтите между човека и непрестанното насилие на въплътената в господарите нищета на духовното и нравственото. За каквото и да пише, Георги Марков преценява и осъжда от позицията на своя персонализъм, според който сме хора, доколкото всеки от нас е индивидуалност с критическо мислене. Така той се нарежда при онези, обявили се против нивелирането, против тезата, че трябва да се подчиним на държавата и да живеем заради нея. Затова са и думите на Марков: „Никога преди с такава крещяща яснота и категоричност не е бил поставян въпросът за отказа на човек от неговата собствена индивидуалност и превръщането му в униформен член на униформеното общество“.

Тук ще се отклоня за момент, за да изтъкна, че персонализмът на Марков има какво да ни каже и днес, защото нивелирането и насилието срещу човека не са белег само на отминалото време. Няма го предишният терор, „Няма го вече стария ужас“ („Капричио за Гоя“), но „Ужасът си променя характера“ (Константин Павлов). Случва се и днес да изтръпваме при мисълта, че независимо от многото промени човекът е останал подвластен на нивелирането, на безволието и лекомислието си, заради които не става личност, неповторима индивидуалност. И днес човекът страда заради своята безпомощност пред командващата паплач, уж по-друга, но все така безнравствена като своята предходница. Много са хората, неискащи или забравили, че трябва да бъдат настоятелност и съпротива срещу безобразията, каквото и да ги поражда. Затова, изречени отдавна, думите на Марков звучат и като предупреждение с днешна дата: „Отказът от себе си е много повече от физическо самоубийство, защото с него животът не свършва, а се разделя на две взаимно отричащи се половини, които създават нравствения ад“. Ето защо Георги-Марковите есета са и предупреждаваща памет. Както са и питането за човека въобще, за живота му, който винаги е заплашван от неумиращото зло.

Марковият бунт е срещу фалша, личен или колективен. Някога колективният фалш бе, както го твърди писателят, „една от най-отличителните черти на режима“, изграден „изключително върху страха или заплахата“. Той обуславя и фалша в живота на хората, в изкуството и литературата, във всичко, от невзрачното съществуване на малкия град до столичните паради в името на утопията или „вечната дружба“. „Глупостта да не можеш да мислиш по-далеч от носа си, да свеждаш целия си живот до задоволяване на леко предрешените си инстинкти, глупостта да казваш милиони делнични лъжи уж в името на една празнична истина, глупостта да се смяташ за център на Вселената и да тъпчеш върху горкото земно кълбо само с една-единствена цел – да оставиш следите си, да не би утре да помислят, че те е нямало, когато ти си мислиш, че те е имало.“ Така беше и Марков го доказва посредством темите на своята есеистика. Навсякъде чувстваме стремежа му към истинното, неговото „изискване за цялост“, опълчило се против фалша и лъжата. Бунтът му е това, което казва Камю за истинското творчество  – „изискване за цялост“, „отрицание на света“, едно „изискване естетическо“. Оттук и разобличенията му на „литературното блато“. И в „Задочните репортажи…“, и в цялата му есеистика е разгърната темата за безполезната, неистинската литература, респективно за преобладаващото въобще в някогашния „културен живот“. И като контрапункт на споделеното за казионните писатели са вдъхновените му есета за някои от значимите имена в световната култура. Те разкриват пак критическата му дарба, умението му да открои същината на един или друг творец. Представят и естетиката на Марков, интонирана с неговата човечност и нравственост.

Спирайки си на лъжата и нелепостите, излезли изпод перото на някогашните автори, Георги Марков ни грабва с остроумието си, със своята язвителност, с така обоснованата си неприязън. Той знае, че забравата ще погълне писанията, в които псевдопознанието е заменило истината. Несъгласията си, настъпателното си отрицание писателят внушава с казаното за творци като Атанас Далчев, Радой Ралин, Константин Павлов, Николай Кънчев и още някои. Той често ги споменава, а на Далчев посвещава неведнъж редове, израз на дълбоката му почит. За това какъв трябва да бъде истинският творец, разбираме и от следните думи за Далчев: „Нито за момент той не позволи на лепкавия фалш на епохата да проникне в свещеното му лоно. Нито за миг той не се ангажира с идеологическа търговия, с евтини делнични успехи. Той не написа нищо, с което да се възхити, преклони Божидар Кунчев или подмаже на една власт, която беше враг на цялото му артистично кредо“.

Защо се появиха вдъхновените му есета за Солженицин и Пражката пролет, за големи западни писатели, драматурзи и режисьори, защо писа за драматурга Хавел? Защото, каквото и да е тяхното човешко и творческо своеобразие, те всички са на страната на човека и словата им са диагностика на мерзостите, които го заплашват и преследват. Оттук и тяхното изнамиране на новаторски форми, покоряващата значимост на световете им, в които е човешкото битие, несигурно и незавършено, но винаги въпрос, на който трябва да се отговори със смислозадаваща съпричастност. Колко е въздействен Марков, когато пише за Хавел и една от пиесите му! Размишлявайки върху нейната проблематика, той ни среща пак с прозренията си за човешката съдба, когато е потъпкан човешкият закон: „Трябва да кажа, че за първи път (поне доколкото аз знам) един драматург така силно е докоснал темата за обречеността на обикновения човек. Монологът на пияния бригадир в края на пиесата действа потресаващо именно с това чувство на горчиво осъзната обреченост. И точно това е моментът, когато драматургът носач изведнъж проумява ужасната съдба на своя народ, моментът, в който той сам се отъждествява с образа на бригадира – този, комуто е отредено да гълта чернилката на живота“.

В едно от своите есета Марков твърди, че „антидрамата на Йонеско е наистина твърде бледа шега в сравнение със страхотната житейска достоверност на българския антитеатър. Съдържанията на всички тези безкрайно повтарящи се думи отдавна са умрели. Те не са повече живи думи, те са трупове на думи, при което „ново“ и „старо“, „успех“ и „неуспех“, „щастие“ и „нещастие“ значат едно и също. А ако отидем в света на „изкуството“ или на „антиизкуството“, нашето чувство за едно и също, за спряло време, за спрели процеси, за спрял живот е още по-страшно – толкова повече, ако у нас животът все още се съпротивлява, все още се бори срещу тази истинска смърт“. Ако Марков пише за Хавел, Едуард Олби и Луис Бунюел, то е, защото държи на творбите им като художественост и познание, далеч от домогванията на модните софистики. Защото творчеството им, както и това на другите, за които ни говори, бяга от догматичните решения и представя човека с основната му страст да бъде винаги „разкъсван от своя порив към единство и ясното съз-нание за обграждащите го стени“ (Албер Камю).

Спрялото време, спрелият живот… Ръждясалите часовници на епохата, която не понася несъгласието. Времето на човека от „Жените на Варшава“, който се обесва, проумял безсмислието на живота си. В белетристиката на Марков вече го усещаме така различен от брътвежите на „литературното блато“. Друг е той, обсебен от своите безпокойства заради видяното и преживяното. А в годините на своето изгнание той отива още по-далеч, за да разкрие директно всичките конвулсии на „спрялото време“, непоправимите дефекти на обреченото общество. Прав е Колаковски, когато твърди, че режимът преследваше, но и фабрикуваше „свои собствени вътрешни критици, еретеци и отцепници“. Марков е сред тези еретици и отцепници. Той намира своите убежища в познанието, откроено и в книги като „Разбунтуваният човек“ на Камю, „Поробеният разум“ на Милош или в книгите на Оруел и Шаламов…

Сътвореното от Марков като белетрист и драматург е нов момент в литературата ни. Нов и опасен момент е също и неговата есеистика – едно познание за модусите на живота, какъвто беше и какъвто е, ако става дума за днешните безобразия. В този смисъл писателят звучи доста тъжно. Но той не си позволи да отстъпи пред песимизма. На Данило Киш е мисълта, че „на този всеобщ хаос на историята и човешкото съществуване“ творецът трябва „да придаде някакъв смисъл“, да „осъществи поне някаква надежда“. Георги Марков го направи и много са местата в есетата му, които го потвърждават.

Едно от тях е поредното му разсъждение, което е добре да запомним: „Как да живееш? Колко хубаво е, че рецепта за живеене няма и не може да има, че животът превръща идеологическите канони на амбициозните философи и полуумните им последователи в историческа нелепост. Трагична нелепост. Никой никому не може да каже как да живее. Може би най-общият и най-простият отговор е – да живееш като себе си. Но тук веднага идва въпросът – има ли те? Съществуваш ли като себе си? Или както нечия непозната ръка е написала на един стар гроб край София: „И да те е имало, пак те е нямало“. Тъкмо защото не споделям безмерното отчаяние на този надпис, тъкмо защото вярвам, че все нещо остава и вечно съществува, моето пожелание е – щастието да бъдете себе си. Щастието да сте притежатели не само на собствените си тела, но и на собствените си души. И не само за времето, в което живеете, но и за времето, когато ще се преселите в спомените на другите. Бъдете като себе си!“  

Божидар Кунчев

 

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияИма ли криза на европейските ценности?
Следваща статияВътре и вън