Начало Идеи Гледна точка Колко арогантно сме живели!
Гледна точка

Колко арогантно сме живели!

11748

Такова е състоянието, ако ръката ти е отрязана, но в мисълта си ти продължаваш да я чувстваш и да я движиш, и да си служиш с нея.

Невъзможното за обяснение усещане, че времето се свършва.

И все така невъзможното за изричане усещане, че по-голямата, по-познатата и по-добрата част от теб я няма.

Или онова състояние по време на слънчево затъмнение, когато продължава да е ден, но светлина няма.

Или осъзнаването, че не адът е мястото за наказание, а когато си изолиран от другите, когато не си с лице към тях. Когато си оставен единствено на себе си. Когато смяташ, че всеки е потенциален вирусопреносител, потенциален враг.

Като развиделяване в мрачен ден, когато не настъпва истинско утро.

Като безвъзвратно озоваване в безутешна земя, непозната, несвоя, но пълна със заплахи и непознаваеми правила като в „Сталкер“.

Като начало на скитане в неизбродна пустиня, без да знаеш, че това бродене ще продължи 40 години.

Влаковете по метрото се движат със същата скорост, спират на същите спирки, но пътници нито се качват, нито слизат, те се броят на пръсти, в най-натоварените часове вагоните са полупразни.

Улиците са същите, но пусти, минувачите не отиват до точка Б, защото не излизат от точка А.

По-тихо е навсякъде и тази непривична за един град смълчаност е най-прекият израз на страха. Не е точно страх, а осъзнаването на нещо, което до този момент безогледно сме пренебрегвали – че всеки един от нас е свързан с всеки и с всичко. Както свещеникът по време на светата Литургия принася жертвения дар „за всички и заради всичко”.

Всеки един от нас застава сам пред собствения си живот и осъзнава, че може да бъде пометен само за няколко дни в най-банални и предвидими обстоятелства – кашлица, пневмония, недостиг на кислород, болница, кислороден апарат, задушаване. И финален сепсис на кръвта.

По време на чума кожата посивявала, почти почернявала, по телата се появявали гнойни циреи, които болезнено се пръскали.

По време на тиф в Пеня Ронда се появявала треска, пулсът се забавял и отслабвал, явявали се халюцинации. „Високата температура събуждаше в съзнанието му кошмарни образи и екзалтираше ужаса му – ужас на всяко живо същество от смъртта.“

Признаците там са видими и страшни. Тук са невидими и страшни.

Аз вярвам, че вярата в Бога живее в по-голямо или по-малко латентно състояние в сърцето на всеки човек. Казват, че тя се проявява най-често в екстремни обстоятелства. И ако тази е цената на израстването ни, сега външни обстоятелства ни принуждават да я платим. Отдавна очаквахме нещо, което ще ни сплоти.

Наложен ни е принудителен пост, за да се обърнем навътре в себе си. Всичко в съвременния свят, в модерния живот ни обръща навън. Постът е обръщане навътре, но повечето хора не знаят как става това, защото не виждат смисъл да го правят, а сега по принуда ставаме по-сдържани, по-смирени, по-малко чревоугодни, по-малко плътоугодни, по-малко арогантни. Ще се презапасяваме, докато не видим безсмислието на това. Ще се гневим, докато не видим безсмислието. Ще ругаем, ще мразим, докато не видим безсмислието и на това.

Мой близък приятел, трийсетгодишен, вчера с въздишка възкликна: „Колко арогантно сме живели!“. Арогантността ни постепенно ще се стопява. Ще се научим, че може да се живее и без арогантност – докато чакаме пред магазина, ще осъзнаваме, че всеки един от опашката е като всеки друг.

Първо няма да спазваме наложените ограничения, ще се присмиваме, ще бъдем цинични, ще гледаме намръщено. Постепенно ще разберем, че спазването или неспазването на ограниченията се измерва в човешки живот. Мнозина ще пускат остроумни шеги и злобни подмятания, докато лекарите, сестрите, санитарите и лаборантите работят денонощно, до изтощение. Постепенно ще разберем, че това е по-достойно. Постепенно ще се засрамваме.

Ще ни повтарят, че най-добрата превантивна мярка срещу вируса е социалната изолация, а ние в същото време постепенно ще осъзнаваме, че тя е форма на социална солидарност, защото само солидарността може да оправдае и осмисли изолацията. Така постепенно ще се възстановява изгубената общност, ще се осъзнава необходимостта от общност, ще се регенерират пукнатините в обществото и в душите ни. Емпатията постепенно ще показва своите преимущества пред антипатията. Светът постепенно ще реанимира своята душа, която почти беше забравил, почти беше отрекъл.

Досега съществуваха войни между държавите, граждански войни, които се водят по идеологически, политически или социални причини, кръстоносни походи, приключилата неотдавна студена война беше нещо непознато от предишните епохи. Сега виждаме нов вид хибридна война, както казва Джорджо Агамбен: „Днес изглежда, че е изчезнала самата възможност за различаване на войната, която се води между държавите, от войната, която се води вътре в самата страна“. Неслучайно през 60-те години Хана Аренд въвеждат понятието „световна гражданска война“. Никоя война досега не е успяла да убеди човечеството в своето безсмислие. За първи път това се случи с незапочналата ядрена война. Дано да се случи и с тази, за която Камен Донев казва, че не е срещу коронавируса, а срещу нас. Затова трябва да воюваме сърцато.

Първите признаци са окуражителни. Никога досега Парламентът не е бил така покъртително единодушен. Само месец по-рано президентът се надсмиваше към предупрежденията на правителството. Сега, макар със свалено доверие, вече води разговор с него и призовава за спазване на ограничителните мерки. Досега не се бяха появявали бележки по входовете, с които се предлага безвъзмездна помощ. Телевизията досега не е предлагала училищни програми. Не са се явявали толкова доброволци, не са се шили благотворително предпазни маски от платове с детски десени. Всичко това се случи само за няколко дни. Панаирът на суетата утихна само за няколко дни.

Всичко се случва бързо и пред очите ни. Италия пропадна в колапс за по-малко от месец. Китай почти се справи със заразата за два месеца. Всичко се произвежда в Китай, но и вирусът бе произведен там. След като Китай зарази целия свят, сега чакаме дали и изцелението ще се появи оттам. Ще откриваме колко малък и колко свързан е светът. Ще осъзнаваме своето място в него и своята отговорност. COVID-19 може да бъде наш съюзник в борбата срещу нашата арогантност.

Свети Паисий Светогорец вижда съвременните координати така: „В предишни времена започвала война и човек отивал да се сражава с врага, да защитава Отечеството си, народа си. Сега ние влизаме в сражение не за да защитаваме Отечеството си. Отиваме на бой не за да възпрем варварите да подпалят домовете ни, да се погаврят със сестрите ни и да обезчестят нас самите. Водим война не за национални интереси и не за някаква идеология. Сега се сражаваме или на страната на Христос, или на страната на дявола. Кой с кого е – разстановката на силите е пределно ясна. По време на окупацията ти си ставал герой, ако не си приветствал немците. Сега си герой, ако не приветстваш дявола“.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора