5
2276

Колко тежат 1300 години

Или трябва ли Картаген да бъде разрушен? Идеологически и естетически нюанси на спора около „нещото” пред НДК.

ndk
Фотография Надежда Чипева, Дневник

Колко тежат 1300 години? Все по-малко. Ако това нещо пред НДК наистина символизира 1300-годишната България, то тя е на път да изчезне. И то по един твърде неелегантен начин.

Защо го наричам „нещо”? Беше време, когато то битуваше в общественото съзнание като паметник. Напоследък защитниците му започнаха да акцентират върху това, че е скулптура. Интересното е, че сега то е повече паметник, отколкото при построяването му – паметникът е такъв, когато носи памет, когато спомня нещо. Преди трийсет години нещото не спомняше нищо. За сметка на това постепенно се превърна в истински паметник – на епохата, която го направи възможен. В този смисъл нещото е най-добрият паметник на социализма – уродливата му агония е добра метафора за смъртта на един уродлив строй, саморазпаднал се като него. Ако то спомня нещо сега, то това е тоталитарната държава и нейния догматичен естетически инструментариум. Неговото име трябва да е „45 години България извън времето и историята”. Защо обаче не си отива заедно с епохата-създателка? Защо са тези неистови опити да бъде възкресен от мъртвите този оглозган скелет?

Очевидно борбата за или против това нещо е повече идеологическа, отколкото естетическа. Това обаче няма как да бъде признато от защитниците му. Затова те наблягат на факта, че е скулптура. Тоест изкуство. Разбирай нещо неразбираемо. Надличностно и надобществено. И затова недосегаемо. Нещо повече, нещото не било просто изкуство или, още по-лошо, социалистическо изкуство. То било някакъв социалистически модернизъм, едва ли не изпреварил и засрамил западноевропейските образци. Така навлизаме в хлъзгавата територия на изкуствоведите. Това е удобен терен, желан от апологетите му, в който те да водят своята скрита идеологическа борба. На този терен ще се хлъзгаме, ще се въргаляме в калта на относителните понятия, ще преливаме от пусто в празно до безкрай.

Пренебрежително е отношението на защитниците му (същите стари соцшамани) към хората, заставени насилствено да консумират това произведение на социалистическата халтура. Вкусът им бил „масов”. Тоест, гледайте си работата, вие нищо не разбирате. Още веднъж се вдига стойността на нещото, говорейки за него като за високо изкуство. Може би идеолозите на социалистическото изкуство забравиха, че едва ли не най-важният му атрибут трябваше да е именно неговата масовост и разбираемост. Във всеки случай, не бива да се подценява естетическият капацитет на масовия зрител. Не случайно нещото още със създаването си беше окачествено по достойнство от софиянци. Разбира се, другояче мислеха и продължават да мислят богопомазаните галеници на комунистическата власт, които стовариха това многотонно бетонно чудовище в центъра на София. Мога да разбера мотивите им за тази яростна защита днес, но не мога да приема аргументите им.

Красиво ли е това нещо? Въпросът не е наивен. В края на краищата в основата на естетичното е идеята за красивото, хармоничното. Дори защитниците на нещото не го наричат красиво. И понеже е очевидно грозно, наблягат на неговото значение за културната история на България. Но дори да приемем, че нещото е материализиран израз на някакви авангардни търсения на български творец от времето на социализма, то едва ли има приписваната му културно-историческа стойност. Историята на изкуството е дълга. И въпреки че естетическото е променлива във времето категория, има жалони, които я маркират през вековете. И това са само истинските, големите достижения на човешкия дух. Представете си, че трябваше да съхраняваме за поколенията продуктите на всяко творческо търсене, на всеки експеримент в изкуството. Тогава нямаше да ни стигнат няколко планети. Особено ако тези търсения са толкова грандомански. Има ли човек, който да се съмнява в качествата на Микеланджеловата „Пиета”? Тя е толкова красива, че и „простите” хора го виждат и усещат, не само изкуствоведите. Трябва ли да изчакаме няколко столетия, за да се уверим в ценността на Старчевия експеримент? Ами че той вече почти изчезна. Да го поддържаме на системи още петстотин години ли? Не можем всичко да пазим за историята или поне не по този начин. Неуспешните опити се съхраняват в подземията на патологията, не на площада.

Така стигаме и до същината на проблема. Нещото не е чисто изкуство, а елемент от градската среда. Извисяващо се на централен градски площад, то принуждава всички да го гледат, не само онези, които се интересуват от изкуство. Затова никак не е маловажно какво е отношението на софиянци към него. Този казус не е и не може да бъде само от компетенцията на отбрани специалисти. (Още повече, че всички знаем познатите им имена – все същите, които и преди, и сега се опитват да ни учат на естетика и нито се чувстват компрометирани, нито изпитват капка срам!) Въпросът за премахването или реставрирането на паметника е в „юрисдикцията” на всеки обитател на града. Той веднъж беше натрапен на софиянци. Трябва ли цяла София още веднъж да плати за кефа на Старчев и компания?! Като толкова му харесва, да си го сложи в двора на вилата. Ако масите наистина не разбират от това високо изкуство, то значи не е предназначено за тях и мястото му не е на площада! Щом е на площада, трябва да се харесва. Иначе ще е просто едно с нищо незаслужено наказание. Градът е за хората. А те не се припознават в този знак, не припознават историята си и достиженията си в това нещо и няма как да бъдат убедени, че грешат.

Така. Аз съм за премахването на скулптурата от този важен софийски площад. Факт е обаче, че тя наистина е част от цялостния архитектурен комплекс заедно със самото НДК. Възможно ли е там да бъдат върнати паметните плочи на загиналите във войните? Няма ли да бъдат в естетическа и функционална дисхармония със сегашните дадености на площада? Не, няма! Просто трябва да се извърши цялостно преустройство на това пространство ведно с „двореца”. Не е невъзможно. Дори е наложително. И по естетически, и по идеологически причини. Не искам да спирам историята. Няма как да се върне видът на София отпреди войната, пък и не е необходимо. Сега е друго време с друга естетика и друга функционалност – трафик, повече хора и т.н. Градът е жив и закономерно се развива. Далеч съм от мисълта да го превръщаме в музей на отминали времена. Но точно затова не може да бъде табу и идеята за промяната на площада пред НДК. Тук не става въпрос за изличаване на социалистическата история на града.

Няколко са знаковите комунистически подвизи в центъра на София – Ларгото с правителствените сгради, мавзолеят, железопътната гара и площадът пред нея, паметникът на Съветската армия. И въпросното НДК с нещото отпред. Общото между тях е мегаломанията. Но не случайно отношението към тях е различно. Мавзолеят беше бутнат не само по идеологически причини – ръбатата му фигура разделяше на две централния градски площад – самото му изграждане е било абсолютна недомислица – архитектурна и градоустройствена. (От години очакваме адекватна реконструкция на площада, но за съжаление нищо не се случва.) Никой обаче не иска да бута президентството, министерския съвет, ЦУМ, Шератон, нали? Дори партийния дом. Защото, макар и „сталински”, имат физиономия, инкорпорирали са се функционално и имат своето място в историята на града. Изброените пространства имат различно интензивен идеологически заряд. „Най-безобидна” е гарата. Всички обаче свързват НДК с червената принцеса Людмила Живкова и нейните екстравагантни аристократични прищевки. Всички свързват нещото отпред със слугинажния й културен антураж. В този смисъл преустрояването на площада безспорно би имало идеологически привкус. И е реваншистко само дотолкова, доколкото цели да поправи една историческа несправедливост. Предостатъчни са другите градски пространства, които да маркират онова време. НДК и площадът пред него обаче е престъпно естетическо издевателство. По подобен начин Чаушеску бутна цял хубав стар квартал в румънската столица, за да издигне своята огромна и грозна сграда.

Мястото не е безвъзвратно увредено. То все още притежава своя естетически потенциал. Площадът е обрамчен със стари хубави сгради, които лесно биха станали подходящ декор на площад, на който старите мемориални плочи да стоят адекватно и достойно. Градските пространства трябва да имат човешки измерения. Градът преди всичко трябва да е уютен и приятен за живеене, съизмерващ се с човека и служещ му. Вместо това комунистическата епоха се опита да го насели с колоси, митове и клишета. Такова е и нещото пред НДК. Трябва да се отървем от едрогабаритните безвкусици, за да върнем човешкия облик на града. Не можем да запазим всичко, създадено през онази епоха. Истинският обитател на града са хората, а не миналото – с претенции, но без заслуги. Едва ли ще дойде време, когато скулптурите на Бернини ще бъдат изхвърлени от римските фонтани. Високото изкуство има висока летва. Това нещо не успя да я прескочи. Картаген трябва да бъде разрушен!

Емил Данаилов е журналист, фотограф и пътешественик, той беше главен редактор на списание „Одисей”, което представяше най-интересните дестинации в България и извън нея.

 

 

 

5 КОМЕНТАРИ

  1. Съгласен съм с Емил Данаилов и възмущението му. Но не мога да премълча огромната тяжест на въоръжените войници плашила наложени от окупатора като жалони на неговата власт. До като те са тук, милиони българи ще повтарят колено-преклонно своята „признателност и благодарност“, за унищожаването на България и преобръщането й в азиатскокрепосническа система от съвремен тип. Факт е, че милиони българи мълчат за МОЧА и останалите плашила. Какво по голямо доказателство за ГОЛЕМИЯ СТРАХ от Кремъл, който и днес съществува, и е главния фактор в нашата политика и живот. Това е всичко така, защото всички знаят и помнят как нивите, лозята, горите, парите, работилниците, фабриките, банките, науката, образованието, професиите, движението на българите в и вън от страната и живота им, беха ограбени и подарени на изключително добре платените и подбрани индивиди от калта на България. С такава ПАМЕТ и СТРАХ никой не може да мръдне тези жалони на окупатора колкото и “преходи” и “Европа” и “Нато” да имаме, колкото цветовете и хората в Кремъл да се сменят.

  2. Колкото до въоръжените войници, които ни плашат от високо в главните български градове, те нито са се били в България, нито за България. Те бяха инсталирани по заповед от несъществуващите сега КПСС и изпълнени от БКП, както за всички подчинени територии на Москва, Исторически факт е, че девет месеца сто хилядна българска армия, единствена от източна Европа, се би и осигури Южния фронт за съюзниците на Балканите и спаси живота на хиляди руснаци. Вместо да чуем благодарност и паметници за това от София и Кремъл, на нас и до днес ни е забранено да го споменаваме. Офицерите бяха унищожени и заместени с обирачи на мандри, крадци и професионални убийци, които си закачиха генералски пагони. Всички го знаят, но мълчат и мълчат. Стара история, но я виждаме всеки ден.