0
2354

Колода класика

 

Проектът „Царски пищов“ (съст. Савина Николова и Десислава Желева, „Orange books“, 2020) без съмнение е повлиян от преводните издания с шаржове на известни писатели, художници и режисьори от Анди Туи, придружени с текстове от Карълайн Тагарт, Кристофър Мастърс и Мат Гласби. Книгите в сбит вид представят имена от световната културна сцена със стилизирани портрети. В случая българите сме още по-радикални: книжното тяло е превърнато в колода карти, а сбитият текст е сведен до суперкратки биографични и творчески данни + три любопитни факта за всеки автор. Езито на картата е портрет на писателя, дело на художничката Албена Лимони, турата е запазена за текста. „Царски пищов“ съдържа 50 автори като съставителките – това е неизбежно, когато се избират имена – правят уговорката: „Подборът е направен внимателно и прецизно, макар да бяхме наясно от самото начало, че няма как да бъде напълно изчерпателен, тъй като българската литература е пълна с имена, които заслужават внимание“. Отбелязват също, че повечето от избраните творци „присъстват в задължителната програма в училище“.

При всичката неизбежност на липсите обаче, някои озадачават. Най-напред стартът: „Царският пищов“ тръгва от Петко Р. Славейков, но на мен ми се струва, че Паисий сякаш е по-подходящ за начална точка на българската литература. Или – ако не Паисий, то поне поп Стойко Владиславов, който с „Житие и страдания грешнаго Софрония“ задава един жанр – летопис ли да го наречем, житие ли, или пък записки (а може и мемоари), превърнал се в запазена марка на писането по български, иззидало ключови творби като „Записките“ на Захарий Стоянов, „Строители на съвременна България“ на Симеон Радев, „Път през годините“ на Константин Константинов… Но тогава (ако се беше тръгнало по-отрано) щеше да се наложи в колодата да влезе и Добри Чинтулов, чиито песни и днес ехтят било по граждански протести, било по патриотични възстановки (които напоследък понякога се и сливат). Прочее, Симеон Радев, както и Константин Константинов фигурират в подбора. Не фигурират обаче други две знакови личности от следосвобожденската ни литература – Кирил Христов и Петко Ю. Тодоров. Мен специално ме учудва и отсъствието на Теодор Траянов – поета-символист, формирал задълго вкусовете на тукашната публика (чак до днешните фейсбук-пишещи), но и не само: Николай Лилиев трудно би бил разбран без влиянието на Теодор Траянов. И без това на Николай Райнов, също пропуснат. Както и Никола Фурнаджиев. Но той не е писал толкова за деца, колкото Асен Разцветников. И не такива известни стихове: „Тропна ли от прага/ и погледна криво,/ пряко двора бяга/ с писък всичко живо“. На мен също ми е криво за Чавдар Мутафов, че го няма. Ала я има съпругата му Фани Попова-Мутафова. Колкото до имената от социалистическия период, мисля, че да се включи посредствен поет като Дамян Дамянов, а да се игнорира един от малкото гении в българската литература Константин Павлов е голяма дезориентация в критериите. Поне да бяха сложили Любомир Левчев или Павел Матев, които въпреки слугинските си роли в тоталитарната държава, все пак не са лоши поети. Да, за Дамян Дамянов е отбелязано, че много от песните на Лили Иванова са по негови стихове, но пък и доста песни на „Щурците“ са по Павел Матев. „Не умирай“, да речем – една от най-великите български рок балади. За Цветан Стоянов няма да съм рязък, въпреки че специално на мен той ми липсва много, включително като писател, не само като критик. Смятам например „Втората част на разговора“ за едно от най-силните български фикционални произведения, появявали се през втората половина на ХХ в. Колкото до отсъствието на Радой Ралин, който все повече се превръща в естетическо-личностен символ на неприемането и осмиването на тоталитарния режим, отдавам го на най-обикновено недоглеждане…

Тези отсъствия обаче не изменят отношението ми към „Царски пищов“, което е: полезен проект. Не само защото в синтезиран вид представя най-важното (според Савина Николова и Десислава Желева, разбира се) за класически български писатели, а и защото със самата си поява очертава параметрите на онова, което голяма част от младите хора може би искат да знаят за българската литература, без да се товарят прекалено. Знание за тройка, не за шестица. Общоизвестно е, между другото, че в училище тя, литературата, продължава да се преподава (е, не от всички учители) скучно, сковано, догматично. Да не говорим колко самата би била „интересна“ на младежи, които виртуозно боравят със смартфони, айподи и социални мрежи, докато в същото време на черната дъска ги карат да учат за тегобите на Белчо и Сивушка и за неволите на Серафим.

Казвал съм го многократно, ще го кажа за пореден път: в своя педагогическо-каноничен прочит българската литература е представена изкривено, сиреч едностранчиво. Училищният канон я чете през автори предимно революционни (не еволюционни), сиромахомилски (не предприемчиви), селски (не градски), патриархални (жените почти не се вземат предвид), местнически или (по точния израз на Цветан Стоянов) котловинни (не космополитни), морализаторски (не разкрепостени), реалистични (не модернистични), сериозни (не иронични)… Затова предпочита канонът Петко Р. Славейков пред Елена Мутева, Иван Вазов пред Пенчо Славейков, Никола Вапцаров пред Александър Вутимски, Елин Пелин пред Чавдар Мутафов, Асен Разцветников пред Ст. Л. Костов… В това отношение „Царски пищов“ донякъде изправя изкривения канон: включени са достатъчно женски имена и – ако се замислим, все знаковите. Е, няма я Ана Карима, първата българска феминистка, но откъм художествени постижения бих казал, че приносът ѝ е доста скромен. Наблегнали са съставителките на детската литература – вероятно заради читанките, обърнали са внимание и на фантастиката – жанр, обичан от читателите и пренебрегван от канона. Тук е и хуморист като Чудомир – автор, когото мнозина подценяват, за жалост. Така че проектът не е без достойнства, напротив. Но има и неточности, които се чувствам длъжен да посоча:    

Започват още с Христо Ботев, за когото като трети значим факт е заявено, че бил живял в една воденица заедно с Васил Левски. Проблемът обаче е, че тази случка е твърде недостоверна, проф. Иван Стоянов от Великотърновския университет има цяла книга за това. Пръв описва уж съжителството им Захарий Стоянов в биографията си за Ботев, описанието взема от писмо на поета до Киро Тулешков, който някак си много удобно му го предоставя, когато захваща книгата. Двамата, прочее, са съпартийци, стамболовисти, а Летописеца, както е известно, не се е свенял да бръкне и да позавчеше перчема на историята, когато не съответства на представите му за юначество, героизъм и възвишеност. Но тук проличава друг момент на четенето на българската литература (съответно на българската история) от страна на младите – през митическото. „Под термина „исторически мит“ – пише големият изследовател на Балканите и балканската история, българистът от Белгия Раймонд Детрез – обикновено се разбира отражението на определено историческо събитие, което (отражение), макар да е доказана историческа заблуда, продължава да се предава, понякога от поколение на поколение, като „истина“. В случая сме свидетели тъкмо на това: митът се е превърнал в памет и тази „памет“ кара младите да си представят едно, когато то е съвсем друго. Между другото, същият мит се проявява и при „паметта“ им за социализма – и тяхната, и на родителите им, и на бабите и дядовците им…

Друга неточност е, че Боян Пенев и Елисавета Багряна заживяват заедно, докато в действителност точно преди това да се осъществи – Багряна вече се е развела, чака критикът да стори същото и да се премести в квартирата, наета от нея за двамата, когато, за зла беда, Боян неочаквано умира. Те наистина са заедно, но полулегално във Франция, в бретанското селище Пулдю. Още: Димитър Талев не е просто „следен от двата политически режима“, царския и комунистическия; вторият изобщо не си играе на шикалки да го следи, ами направо го вкарва в лагера „Куциян“, където авторът на знаменитата тетралогия едва не губи живота си. Струва ми се също, че има по-индивидуален факт, отнасящ се за Чудомир, отколкото участието му в Междусъюзническата и Първата световна война. Например, че измъчен от рака, писателят се самоубива, хвърляйки се от прозореца на Правителствена болница. Но тук вероятно има пръст нагласата да се смитат под килима неудобните истини за българските автори, проф. Инна Пелева пише много за нея. На Ангел Каралийчев обаче опитът му за самоубийство не е спестен. За Константин Константинов пък не е посочено, че е автор на една от най-добрите мемоарни книги, „Път през годините“, – ключово българско произведение, според мен.   

Все пак това е „Царски пищов“ и, както отбелязах, борбата е не за шестица, а за тройка. В този смисъл авторите на проекта са си свършили работата, работата си е свършила и художничката Албена Лимони, създала портретите на писателите. Правех си усилието да ги разгадавам преди да прочета кой е изобразеният – в повечето случаи успявах. Е, позачудих се за Елин Пелин, но той е нарисуван толкова млад, че е наистина трудно да го разпознаеш. А и на Ботев брадата не толкова гъста, колкото я е сгъстила Албена Лимони. Но това няма много значение, пò от значение е, че в ръцете си българските ученици държат цяла колода класика, която ще четат и ще разглеждат. И така някак на игра ще се научат да я познават и разпознават.

Пък нека всеки от тях сам си реши коя карта ще е коз и коя друга карта ще надцаква…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияГраничната линия
Следваща статияБостънски потайности