0
1173

Колониална държава ли е Русия? (3)

KYanakiev

За експанзията на Русия на юг, по Волго-Донския басейн, в Крим и Кавказ не е нужно да разказваме в подробности. Нека специално да отбележим само, че към средата на XVIII в., когато тази експанзия започва, в целия регион практически не живеят руснаци с изключение на най-северните му части, където в западния ъгъл на т. нар. Велика степ, между народите на кубанските татари, мордва, чувашите и черемисите, са намерили прибежище бегълци от руската земя, спасили се тук от наредбите за закрепостяване на селяните, чието начало е дал Борис Годунов в края на XVI в. Това са обаче само метежни групи, възглавявани от „волни” казашки атамани, които в съюз с местното население безпокоят границите на Московското царство. Тъкмо тези набези дават и първия повод за експанзията на Русия.

Най-общо казано: етапите на завоюването са три. Първият (предварителен и по-ранен) следва потушаването на големия бунт на прословутия Стенка Разин по долното течение на Дон и Волга (1667-1671 г.). Потушавайки с мъка този бунт, руснаците за по-сигурно поставят под властта на царя и народите, с които размирният атаман е „колаборирал” през тези четири години (въпросните чуваши, черемиси, мордва)…

На юг и запад от тях обаче живеят народи, които, бидейки автохтони по тези земи в онзи момент са в политическа симбиоза с Османската империя, която контролира чрез тях североизточния бряг на Черно море. Ето защо редът на тези народи идва след като Русия започва от средата на 18 в. своя натиск върху империята на турците. Още след първата – успешна за Русия – руско-турска война и съгласно сключения в Кючук-Кайнарджа мирен договор (1774 г.), османското правителство е принудено да даде „независимост” на татарите от полуостров Крим, т. е. по същество да се откаже от съюзничеството на техните ханове. Договореното е от стратегическа важност, защото на неговата база, девет години по-късно без повече пазарлъци с Турция, Русия анексира Кримския полуостров. Първият „аншлус” на Крим (тази, според днешните Путинови идеолози „изконно руска земя”) води до масовото изселване на кримски татари – около 3 милиона, начело с техния хан – на юг, в земите на Османската империя. На тяхно място Москва тутакси започва да заселва руски и украински колонисти и все пак, чак до 1939 г. кримските татари са преобладаващото население на полуострова.

Предводителят на руската армия, окупирала Крим – княз Потьомкин-Таврически – не се задоволява обаче само с овладяването на полуострова. По поръка на „центъра” той започва да си проправя път и на юг по източното крайбрежие на Черно море, като подир установяването на военни гарнизони, тук също започват да се изпращат руски колонисти, привличани със значителни и дълговременни облекчения за уреждането на стопанствата им.

Можем следователно, да определим присъединяването и заселването на Крим и източния черноморски бряг с руски колонисти като втори етап от експанзията на Русия на юг от земите на метрополията й.

Плътното приближаване на империята до планинските хребети на изток от Черно море, разбира се, мобилизира срещу нея кавказките народи, които от векове обитават в тях. Така започва третият етап от завоюването – покоряването на планинците. Въпросното покоряване обаче, среща тук особено силна и неочаквана за руснаците съпротива и се увенчава с успех едва след близо столетна ожесточена борба. В средата на XIX в. като лидер в тази борба се изявява народът на чеченците и неговият вожд Шамил. Едва през 1859 г. княз Барятински успява да сломи планинеца, да го вземе в плен и така да завладее напълно източен Кавказ и Дагестан. Нужни са обаче още 5 години, за да бъде смазана и съпротивата на западнокавказките народи. Това прави възможно едва през 1864 г. за наместник на „омиротворения” Кавказ да бъде назначен самият велик княз Михаил Николаевич, брат на император Александър ІІ.

Ако следователно, погледнем разказаното дотук в един по-общ, европейски контекст (което обикновено не се прави точно поради презумпцията, че Русия „не е колониална държава”) ние ще трябва да си дадем сметка, че Петербург извършва на север-североизток от Мала Азия (и по общо взето същото историческо време) онова, което извършват в края на 19 в. и Франция и Англия на югоизток от нея, в земите на Близкия Изток. Те трите всъщност откъсват от отслабващата Османска империя нейните черноморски (Русия) и средиземноморски (Франция и Англия) „обрастъци”. Колонизират – едните (французите и англичаните) арабските страни в югоизточния ъгъл на Средиземно море, които османците вече не могат да удържат в империята си, а другите (руснаците) – тюркските и кавказките страни, които до средата на XVIII в. са пребивавали в сферата на влияние на Цариград.

В още по-общ контекст (след като проследихме двете основни посоки на експанзия, започнала от края на 16 в.) можем да кажем, че към средата на XIX в. Русия (впрочем, както и Франция и Великобритания) завършва постройката на своята колониална империя. Тя не е по-малка (а дори по-обширна) от тези на споменатите „колонизаторски” сили и се различава от техните единствено с тази (чисто физико-географска) особеност, че цялата е разположена на една непрекъсната географска суша заедно с метрополията си (а поради това, пак цялата носи името „Русия”). В нея обаче отчетливо могат да се различат два колониални „пояса”. Първият – от Урал на изток до Тихия океан е по същество колонизиран „континент”, съпоставим, както вече бе казано с Америка (Северна или Южна) по отношение на Великобритания, Франция и Испания. Напротив, земите по Волго-Донския басейн, Крим и Кавказ са доста точно съпоставими с колонизирания от западноевропейците Близък Изток (Леванта).

Само че днес всички знаят, че народите на Египет, Сирия, Палестина и Ирак „бяха подложени (от края на XIX до средата на XX в.) на колониална експлоатация” от френския и британския „империализъм” и това „колониално унижение” се посочва сред най-дълбоките причини за раждането на агресивния антизападен ислямизъм. То е дори неговото оправдание, изтъквано с почти мазохистична страст от левите клеймители на европейския „расизъм”. Напротив, за вълненията и въстанията на кавказките народи днес и особено за тези на чеченците, същите леви клеймители са усвоили едно към едно официалния „дискурс” на руската държава. Чеченските вождове са „ултранационалисти” и „ислямски терористи”; чеченците въобще са някакъв си бандитизиран „народец” в кавказката окрайнина на „великата държава” и територията на поселенията им безпроблемно се числи към територията на Русия. Техните борби – припомням пак – датиращи още от средата на 19 в., по никакъв начин не се идентифицират от левите симпатизанти на перуанската „Сендеро Луминосо” като борби „за освобождение от колониален гнет”, нито пък местните про-руски правителства на чеченската „автономия”, които Москва инсталира до ден днешен в Грозни се припознават като „колониална администрация” (като каквито неизменно се идентифицират латиноамериканските диктатури, зависими от САЩ).

Та идвало ли е някога на ум на „колониалните изследователи”, че Русия толкова държи да не изпусне и до днес от хватката си северен Кавказ, Чечения и Дагестан (в които до 1864 г. не е живял ни един руснак) чисто и просто заради междувременно откритите на север и на юг от тази планинска страна нефтени находища – т. е. за да продължи да ги експлоатира като свои суровинни резервати? Съобразили ли са някога каква лъжа представлява официалната версия на руските историци за завоюването на низините между Волга и Дон като „завършващия етап на освобождението на руската земя от остатъците на татарските орди на Чингисхан и Батий” (т. е. едва ли не като „деколонизация”)? За тяхно сведение между Волга и Дон никога, никога – чак до 1783 г., когато ханството на кубанските татари е присъединено към империята – не са живели никакви славяни. Устията на тези реки представляват западният край на Великата степ, започваща на изток от полупустините на Монголия, която от незапомнени времена е земята на номадските народи на Евразия. Тя просто не може да е била „поробена част от руската земя”, която Русия е „освободила” през 18 в., по простата причина, че руската (славянската) традиционна култура, която е земеделска не е имала какво да прави там чак до епохата на индустриализма. Чисто фактически преди татарите, по долните течения на великите реки са живели куманите (онези „половцы” на хан Кончак, известни ни от „Слово о полку Игореве”), а още по-рано от тях онази част от нашите предци – вожките прабългари, останали там след „Великото преселение” на народите и покорили се на хазарите (впоследствие, приели исляма от Персия). Да се твърди, че земята на юг от Казан е „изконно руска”, само че „завладяна” от татарите и после „освободена” от руснаците е точно толкова абсурдно, колкото да се каже, че Алжир е „изконно френска” земя, която французите си „връщат” от окупиралите я в предишните векове бербери и араби.

Пак ще попитам: на кои от радетелите на „мултикултурализма” – с такава археологическа прецизност изравящи и оплакващи най-различни африкански и „индиански” култури, които западноевропейските „колонизатори” са задушили и изличили от лицето на земята, му е хрумвало да пророни и една сълза за чувашите, черемисите, кумиките, лезгините, карачаевците, калмиките? Дори не са чували за такива народи! И дори да им ги посочи човек, ще закимат с глава и ще кажат: да, да, изостанали „малцинствени групи” в окрайнините на великата „многонационална” (sic) руска държава. А аз пак повтарям – до средата-края на 19 в. регионът, в който те живеят от векове е имал точно толкова общо с руската държава, колкото има с нея и регионът на Балканите. Чисто и просто в края на 19 в. Русия не успява да увенчае победата си над Османската империя като превърне Балканския полуостров на запад от Черно море в „Задунайская губерния” както е успяла да стори в средата на същия век с Кавказ и Волго-Донския басейн на изток от него. Ако бе успяла, много е възможно днес за румънците, българите, сърбите и албанците да се знаеше като за „относително немногобройни славянски и влахо-илирийски групи в причерноморската територия на Русия”. Ще ми възразят: не е възможно – и румънците и българите (особено разбира се, българите), и сърбите и дори албанците имат дълга, дълга, многовековна история на Балканите преди 19 в.; дълга история независимо от руската държава. Е, аз казвам – и кавказките народи, които изредих по-горе, и поволжките народи, за които споменах имат толкова дълга история в земите между Черно и Каспийско море, и те имат толкова дълго историческо битие независимо от Русия. Това, както се вижда, не ги е избавило днес от положението на „малки окраинни народи, живеещи заедно с русите във великата многонационална славянска държава”. Кой, питам за сетен път, от оплакващите например „колонизираните” от европейските империалисти индокитайски народи на Лаос и Тайланд, е дори осведомен, че до общо взето същото време като тях и чеченците са обитавали своя „родина”, че са имали свое „отечество”, от което Русия е отстояла далеч на север? А кой въобще е чувал, че има народ на карачаевците, на лезгините, на калмиките? Че те са имали – до края на XVIII в. свой език (съхраняван с мъка и до днес), своя оригинална планинска „култура”? Не, земите между Волга и Дон, земите на Крим и Кавказ не са станали „колонии” на Русия (каквито, горе-долу по същото време са станали за Франция и Великобритания земите на Алжир, Сирия и Ирак). Не са станали, защото… „Русия няма колонии извън себе си”. Всичко, което тя има днес, което е придобила в Евразия си е „в нея”, то е Русия в себе си.

Дали пък това не се дължи на някакво особено – неколониално – т. е. хуманно и „братско” отношение на руската държава към „прибраните” през вековете в нея земи и народи, както твърдят старите и новите евразийци (според които Русия въобще не е обикновена държава – „государство”, но уникално „государство-мир”, особена „духовно-историческа реалност, съставена на основата на славянската култура, тюркското номадство и православната традиция”)? Та могат ли да се забележат в Русия – ще ни кажат с поучителен тон – онези най-отвратителни черти на европейския колониализъм, за които са чували всички? Имало ли е в руската история (поне от най-ново време) етническа дискриминация на „присъединените” народи, сравнима с тази на британската към индийците; има ли нещо подобно на „черното робство” в плантациите на Северна Америка?

На „робството” ще се върна малко по-късно. Тук обаче е мястото да отбележа, че за разлика от изследователите на европейския колониализъм, които упорито демонстрират слепота към руското колонизиране на Сибир, Поволжието и Кавказ и дори не идентифицират тези земи като „колонизирани”, самата руска държава е далеч по-„прозорлива” в това отношение.

Най-яркото свидетелство тук (и тъкмо спрямо Кавказ и Крим) ни е дадено не от някой друг, а от самия „баща на съветските народи”, от „вожда на цялото прогресивно човечество” Й. В. Сталин. Защото когато през 1941 г. Хитлер напада СССР и става ясно, че една от целите на неговото настъпление е овладяването на нефтените находища на север и на юг от Кавказ, Сталин е обзет от същинска паника, че „съветските хора”, които живеят там може и да не посрещнат нацисткия фюрер като „вероломен враг”. Наистина, както в Поволжието и Прикаспието, така и в Крим и Кавказ, отдавна са населени маси руски „трудещи се”, а съветската власт е прибавила към тях и стотици партийни чиновници и отряди от онези „мъже с чисти ръце и горещи сърца” от ОГПУ. Въпреки това обаче, остава неизменен фактът, че всички те живеят сред народите на Крим и Кавказ, на Волга и Прикаспието, т. е. като администрация в земите на кримските татари, чеченците, калмиките, чувашите и т. н. Не биха ли могли да си спомнят всички тези хора, че само стотина години преди началото на „Великата отечествена” те не са се числели към това „отечество”, а са имали свои, които са им били отнети? Какво да се направи с тях? Ако – както е с владенията на европейските „колониалисти”, които тези последните държат на различните брегове на световния океан, техните метрополии биха могли да разчитат, че, съсредоточил силата си върху тях самите, врагът няма да има ресурсите да нападне и тях или пък да колаборира с народите им (какво би могъл да направи с тях, отстоящи на хиляди километри от колониалните си господари), ситуацията с Русия и нейните югоизточни завоевания съвсем не е такава. Една евентуална колаборация на техните народи с врага, направо ще увеличи армията му в самите територии на Русия. И ето тук се отваря една от най-страшните и уникални тъкмо за руския колониализъм страници от неговата история, за които не можеш да се начудиш защо никога не са привлекли вниманието на разисквачите на различните „колониални практики”.

Защото за разлика от Великобритания и Франция, които имат колониите си пръснати на огромни разстояния от себе си и едни от други, Русия ги има всичките на една и съща суша, при това на една и съща суша с метрополията си, като в добавка разполага и с цял „колониален континент” (вече сравнихме Сибир със заселената от Европа Америка). Неговата огромна, слабо населена и винаги можеща да поеме още преселници територия е достижима от всички краища на Русия по железен, шосеен и дори по земен път. Ето защо Русия може да пресели цели „неблагонадеждни” народи от Кавказ в Якутия, от Поволжието в Забайкалието и т. н.

Нещо аналогично е опитвала в своята „колониална история” Великобритания, която след като изгубва североамериканските си колонии изпраща цели групи заточеници (заедно с техните семейства) в Австралия. Поради спецификата на руската колониална територия обаче – неоткъсната от никакви водни площи и никакви физически прегради от метрополията й, а също (не на последно място) поради тоталитарното й управление – практиката в Русия е несравнима по мащаби. Сталиновата държава направо преселва от една (застрашена, „неблагонадеждна”) колония в друга (в Сибир) цялото й население – „размества” колонизираните народи по цялата си колониална „шахматна дъска”; мести един колонизиран народ от колонизираната му земя в колонизираната земя на други народи. Това, повтарям, е уникална черта на руската колониална история, за чието незабелязване в многотомните колониални и постколониални изследвания не може да има никакво рационално обяснение.

Нека, прочее, припомним част от фактите. През май 1944 г., в момента, в който съветската армия пресича границата на Русия, преследвайки отстъпващите германци – като своеобразно „отмъщение” за страха, който е изпитвал през цялото време, Сталин нарежда депортирането на 191 хиляди кримски татари от родината им навътре в Азия (в Узбекистан). В резултат, на своите изконни земи, днес този народ вече представлява незначително малцинство и Владимир Путин може да се похвали, че Крим е „напълно руска територия”. По-рано през Втората световна война, на три „етапа”: в края на 1943 г., в началото на 1944 г. и в нейния край общо 122 хиляди калмики биват „преселени” от северното Прикаспие, където са живели от векове в Казахстан и, разбира се, в Сибир. За сведение общото число на калмиките към 2002 г. е 173 996 души (0,12% от общото население на Руската федерация). По-нататък, през юли 1943 г. 70 500 карачаевци са депортирани от родния им Ставрополски край на Волга в Киргизия и Казахстан. За трите народа това прави общо около 380 хиляди души, което е доста повече от първоначалното количество заточеници, които Великобритания преселва в Австралия в края на 18 и началото на 19 в., и които са първото „бяло” население на този континент.[1] Нека забележим, че през Втората световна война Казахстан се превръща в нещо като втори („по-близък”) Сибир за народите от Поволжието и Крим. Не е чудно поради това, че днес тази „независима държава на казахите” има население, в което над 40%, освен руснаци са представители на най-различни народностни групи, събрани тук от най-причудливи краища на Русия, която „никога не е имала колонии извън себе си” (например в Казахстан от 40-те години живеят дори корейци – „преместени” тук от тихоокеанската граница на Русия по аналогично подозрение за евентуална „колаборация” с японците през Втората световна война).[2]

И все пак, най-интензивно се изпълва Сибир. Нека отбележим само, че от 1940 г., когато са окупирани по договора „Молотов-Рибентроп” и до 1952 г., т. е. за малко повече от 10 години, в Източен Сибир и Далечния изток се появяват 269 хиляди дотогавашни граждани на прибалтийските държави Литва, Латвия и Естония (това е около 1/20 от целокупното им население – т. е. всеки двадесети прибалтиец), като към тях трябва да се добавят и около 200 хиляди поляци, „заселени” в същата „Америка” за Русия след окупирането на източна Полша по споменатия позорен договор.[3] В годините на „съветската власт” Сибир буквално преживява едно второ заселване (след първото, при завоюването му през XVII-XVIII в.). Какъв е характерът на това ново население по реките Лена, Колима и около Магадан?

Точно тук стигаме до въпроса: само в западноевропейската история ли присъства позорната страница на използването на робски труд в „епохата на колониализма”?

(следва продължение)



[1] Първият обоз от затворници в Австралия пристига – както пише Фернан Бродел – в 1788 г. в пристанището Порт Джаксън, където по-късно ще се разрасне Сидни. И все пак, дори към 1812 г. в Австралия живеят 12 хиляди европейци. Вж. Фернан Бродел, Граматика на цивилизациите, София 2014 г., стр. 608-610.

[2] Вж. Александър Солженицин, Архипелаг ГУЛАГ, София 2015 г., Communitas, т. 3, стр. 435-436.

[3] Данните могат да бъдат сравнени с приведените от: https://en.wikipedia.org/wiki/Population_transfer_in_the_Soviet_Union

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияДрамата на Пастернак
Следваща статияСтенли Милграм: Подчинени на авторитета