0
4460

Колумбайнери. Китове. АУЕ

И Русия като света

И в трите движения голяма роля играе интернет. Тревожат не защото са масови, а защото са движения на младежи и деца, обвързани със смъртта.

„И Русия като света” е нова подрубрика, в която няма да разглеждам „руски особености“ в смисъл на явления, ендемични за Русия, а ще обсъждам днешни руски проблеми, които са проблеми и за други. Проблемите са същите, реакциите на държавите и обществата – различни. Ще можем да сравняваме.

* * *

Колумбайнери. Китове. АУЕ. Това са трите най-тревожещи форми на самоорганизация на съвременни руски тийнейджъри, понякога и туинейджъри. Идеологията и практиката им предполагат престъпно насилие, като при „колумбайнерите“ акцентът е върху насилието, при „китовете“ е върху само-насилието, а при „АУЕ“ – върху престъпното. И в трите движения голяма роля играе интернет. Тревожат не защото са масови, не са, а защото са движения на младежи и деца, обвързани със смъртта.

Колумбайнерите си викат така просто защото ролеви модели на движението им – а за някои и нещо като „светци“ – са двама младежи, които през 1999 година се самоубили, след като са застреляли 14 и са ранили още 20 ученици и един учител в гимназията в града Колумбайн в щата Колорадо, САЩ.

Китовете – по-точно би било „китчета“ – са деца, които влизат в организации за самоубийства.

Абревиатурата АУЕ не се дешифрира еднозначно (характерно за субкултурните явления): има варианти, примерно Арестантское Уркаганское Единство (приблизително: Единство на бандюгите арестанти), или Арестантский Уклад Един (още по-приблизително: Арестантското живеене е едно).

Можем да видим тези три руски явления като конкретни сигнали за съвременното общо несправяне на вързрастните с подрастващите. Централният проблем е употребата на насилието. Поначало големите са силни и организирани, малките – слаби и неорганизирани. Затова по обща представа и очакване насилието е монопол на големите и въпросът е дали и кога е оправдано да бъде прилагано. В този контекст колумбайнерите и АУЕ са особено важни: те са (засега, сравнително) рядък отговор на организираното насилие на големите с организирано насилие на малките.

„Направо детска революция!” – може да си каже човек и да оцени това явление не според реалността му, а според своето собственото предубедено отношение към „революцията“: „революционерите” ще оневиняват тези малки хора, „реакционерите” ще ги обвиняват. Примерно в руския филм Дечица (Деточки, 2017), в който се разказва именно за детска група, самооранизирала се, за да въздава справедливост на големите за техните насилия и неправди, авторите настояват за разбиране, а резултатът е оневиняващо съпреживяване. 

Но това е на кино. Да видим какво реално се случва сред руските млади и малки по същото време.

Град Перм, 15 януари т.г.: двама от горните класове влизат в час на четвъртокласници и започват да ги удрят с ножове. Учителката се опитва да ги спре, забиват ѝ нож в шията. Заедно с нея са ранени 14 деца, за късмет не смъртоносно. Накрая двамата опитват да се самозаколят, но и те остават живи. В компютъра на единия намират материали за двете американски момчета, убийците от училището в Колумбайн: бил им фен.

Тази година досега руските медии съобщиха за десетина случая в различни провинциални учебни заведения, за щастие също незавършили със смърт. Подобни са: деветокласник ранил с брадва седмина седмокласници и учителката им, опитал да се самоубие, носел и шише със запалителна смес (Улан-Уде); деветокласник с нож нападнал съучениците си и учителката, ранил четирима, подпалил стаята със запалителна смес (Стерлитамак); шестокласничка ранила седмина съученици с въздушен пистолет (Шадринск); често има и счупвания – някои скачат от прозорците да се спасяват. Най-възрастният извършител е студент първи курс (Барабинск), най-малкият – деветгодишен ученик (Шахти). През разликите в действията прозира обща психо-схема: извършителят се преживява като жертва на унижение (защото реално или въображаемо са го унизили или редовно го унижават) от страна на съученик, целия клас, някой учител; това се разширява до обида от „всички”, „няма невинни“ и той ще нападне който и да е, свързан с омразното училище; а колкото са по-малки, толкова са по-лесни жертви. „Принасяш ги в жертва“, а после принасяш и себе си, самоубиваш се, след като „героично си отмъстил” за себе си и за всички онеправдани!

Както винаги, има и други – също обидени и неразбрани, но нежелаещи да убиват, готови само кротко да си отидат от този свят. Тава са китчетата – според синия кит, който си татуират, един от символите на готвещите се за самоубийство; но можело и да е делфинче, пеперудка, еднорогче…). Свързват се интернетно, някои стават водачи на други към отвъдното. Такива „групи на смъртта” през последните години са нараснали лавинообразно, това се превръща в мода.

Според доклад на руския Следствен комитет от края на май т.г. през 2016 г. жертвите на самоубийство сред малолетните са 1633, двойно повече от 2014 г.; а само за първото тримесечие на 2017-а са 692. „Групите на смъртта” в интернет са нараснали „20 пъти през 2016 г. и 287 пъти през 2017 г.” (в публикацията не е спомената базата, спрямо която е измерено нарастването, но е ясно, че скокът е огромен). През юни т.г. туинейджърка е осъдена в Санкт Петербург, условно, задето е убедила по интернет тийнейджърка да играе „син кит” – изпълняваш разни задачи, които ти поставя другия, а последната задача е да се самоубиеш; по-малката изпълнила всички задачи, включително окончателната. А интернет-администратор на голяма „група на смъртта” е осъден миналата година на 3 години и 4 месеца затвор.

В нашата улична игричка „Котарак, след мен!“, „котаракът“ повтаря всичко, което прави водещото другарче; но тук водещото другарче само говори, действа самоубийчето. Разбира се, игровият момент прави цялата работа още по-дяволска и събужда всички атавизми на големите против тоя разюздан интернет (но за реакциите от общество и държава, адекватни или обратно – в следващата статия).

Колумбайнерчетата и китчетата „отмъщават на света“, АУЕ просто се опитва да го замени с друг свят, но основан на разбойническите „закони“. Правото е на силния, но тук е парадоксът: те са още малки, значи още слаби разбойничета, а силните – институциите, обществото, големите разбойници, са против тях. Затова приемаме годините си за формиране като време за обучение как да станем успешни бандити, когато пораснем. Кражбите, насилията, убийствата, които правим междувременно, са реални, разбира се, но целта ни е по-скоро да се обучим, отколкото пряко да се обогатим например. Вероятно има и деца, които са си измислили идеология на искреността – „големият свят“ лъже, че неговото право не е в силата, а ето, ние казваме истината, разкриваме срамната му тайна и т. н. в този пубертетен дух. Така че никаква детска въобразена революция, о добронамерени руски интелектуалци и творци, никаква самопожертвувателна битка за справедливост! Реалността е, че на идейното знаме на АУЕ пише „Живей несправедливо!“. А по стените те на практика пишат „АУЕ“и рисуват графити. Но несправедливостта – като при всяка примитивна култура – е насочена само към „не-хората“, разбирай – към „не-нашите“. Сред „нашите“ по идеология цари справедливост и солидарност. Онези, които са готови да проговорят пред журналисти, снасят бисери като: „разбойничеството – това е да живееш в човещина“. Човещина е да се държиш нечовешки с хора!? Но свързването на две неща не е за примитивните главици. Човещина е да пращаш помощи на затворените големи разбойници, независимо как си се сдобил със средствата за това. Няма значение, че парите редовно са събирани с тормоз, бой и шантаж над по-малките и по-слабосилните в училище например. 

Групите АУЕ се основават на идеализирана представа за руската алтернативна обществена подредба на криминалния авторитет – „вор в законе“. Според тоя тип законност, когато насилието на групата е насочено против член на групата, то става легитимно само вследствие на груповата йерархия. Управлението е авторитарно, при по-големи групи има и представителен съвещателен орган. Предателството спрямо свой се наказва нарочно жестоко, лъжата между свои се преследва. Плюс всекидневен героизъм от насилнически тип. И за да имаш всичко това – достатъчно е да ти стиска, за разлика от масата останали пъзльовци. Направо тийнейджърска мечта!

А реалната полза за подрастващите в АУЕ е, че за мнозина от тях каторгата поначало е най-вероятната жизнена перспектива. Тогава помощите за големите, които пращаш в лагера сега, се оказват инвестиция: като те затворят, можеш да се надяваш, че сега на тебе ще ти помагат, както преди си помагал и ти.

Както по целия свят, така и руската свободомислеща и добронамерена интелигенция не е измислила как да оценява такива проблеми, нито какво да прави с тях на практика. От една страна, и тя е изкушена от сталинския тип принцип на всяка опозиция: „колкото по-зле, толкова по-добре“ (по-зле за властта, по-добре за нас). Затова и малкото интелигентско-опозиционни руски медии гледат да информират за всички такива случаи, а многото официозни – да не информират изобщо. От друга страна, опозиционерите имат достатъчно морал, че да не се радват, когато деца убиват деца, самоубиват се или се учат за престъпници. Но не могат да пледират и за законодателство, което да оправдава едно целенасочено държавно насилие от авторитарен тип. От трета страна – не могат да предложат на такива проблемни деца нищо, което да им се хареса и да „отклони девиантите от девиантността “. Защото всякакви жизнени програми, произхождащи от интелигенцията, минават през тренировка на интелекта. А това е тежък труд, който, ако се заплати изобщо, това ще стане в бъдеще неопределено, а тези деца живеят изключително в и чрез сегашното. В резултат – свободомислещите интелигенти нямат общ план и като група не правят нищо.

Правят нещо единствено онези доброволни мъченици, които с всички рискове и всичката тегоба отиват „сред децата“, та лично да спасяват души и тела. Винаги ги има, във всяко общество, в руското също. И винаги и навсякъде са толкова малко, че успяват да спасят неколцина, спасяват и душата си – но общественият проблем стои. Те го знаят и пак се борят, всеки ден. Поклон!

На главната страница: Мария Толстова за „Медуза“.

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Съосновател на неформалното сдружение "Екогласност" и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.
Предишна статияСтая с изглед
Следваща статияАко България беше остров…