0
1323

Командировка

Валери, журналист в столичен всекидневник, имаше работа в провинцията, в града N., където беше минала студентската му младост. Като истински професионалист, той си набеляза, как му викат сега, реперите, които щяха да му бъдат от полза за темата; развъртя няколко телефона, а накрая, през двайсетгодишната ехтяща бездна на времето, взе че набра и номера на Таня. Тази Таня му беше състудентка, бяха от една група. Нещо беше имало между тях, нещо вълнуващо и бързо, като едно завъртване на въртележката в лунапарка. Ех, тази Таня. Тогава Таня беше тъничка като рибка, имаше бърз поглед и райберът на стаята ѝ в общежитието падаше от първото почукване, поне за Валери. Това бяха симпатични младежки работи и Валери винаги си спомняше с много хубаво чувство за Таня. После той, разбира се, атакува дебелите списания в София, а тя остана във въпросния град. Между другото, бързо успя да си извоюва име на кадърна журналистка и централните вестници се надпреварваха да я канят за кореспондент. А Валери винаги с удоволствие четеше материалите ѝ. Няма спор, Таня беше човекът, който можеше да го въведе в актуалните дебри на града N. и да превърне темата му от обикновен материал в запомнящо се разследване.

Когато ѝ звънна, Таня реагира точно така, както бе очаквал той. Каза му, че го чака с нетърпение, че ще му окаже, разбира се, пълно съдействие и даже му продиктува на часа няколко телефонни номера, на които да започне да „копае“ още с пристигането си – така да се каже, да започне с летящ старт командировката. Накрая Валери се пошегува, че се надява съдействието ѝ да е в рамките на цялото денонощие. Таня май не разбра закачката му или се направи, че не я разбира и съвсем делово отвърна, че няма никакъв проблем за това.

В топлия си форд на път за града N. Валери преговаряше спомените си в очакване да смае Таня със силната си памет. Щом вече не можеше да я смае с мускули, както преди двайсет години.

Пристигна към единайсет. Посвърши едно-друго, а с Таня се видяха според уговорката си чак вечерта в едно уютно заведение в центъра. На масата имаше горяща свещ и кървавочервена роза. Таня си беше същата, само лицето ѝ се беше покрило с тънка паяжина от бръчици. И погледът ѝ вече не беше онзи бърз лястовичи поглед. Очите ѝ сега бяха бавни и пронизителни като луни при пълнолуние.

Първият половин час след целувките мина сред калейдоскоп от имена на общи познати и две бутилки вино: разбра се, че Таня е неомъжена; Валери на свой ред призна, че е щастливо разведен с голям син. После нещата се успокоиха, оборотите спаднаха и всичко доби онзи кадифеновиолетов метафизичен оттенък, в който е същинската прелест на подобни срещи. Таня допи чашата си, бързо си наля пак и започна да му разказва една потресаваща история за себе си – как в продължение на десет години получавала всеки ден по една роза от неизвестен обожател. Всеки божи ден по една роза, опакована в специална картонена кутия. Как това, колкото и да се мъчела да не му обръща внимание, ѝ попречило да се омъжи, защото все чакала неизвестният романтик да се появи. В крайна сметка Таня толкова го намразила, че щом получела розата и я извадела от кутията, веднага я пречупвала и я хвърляла в кошчето. Розите обаче пристигали всеки ден с неотменността на смяната на караула пред, да речем, Бъкингамския дворец. После розите изведнъж секнали и Таня изпаднала, по силата на психологическите парадокси, в жестока депресия. Добре, че била работата…

Валери, окрилен от виното, се пресегна, взе розата от вазата и я поднесе на Таня. Таня се разсмя истерично, повъртя я в ръка и изведнъж пречупи стъблото ѝ. А от пръста ѝ върху бялата покривка се откъсна капка кръв. После се разплака и Валери едва я успокои.

Сбогуваха се набързо.

На другия ден, на път за София, Валери не мислеше за нищо друго, освен за едно – защо Таня му разказа тази измислена, съшита с бели конци история. Което беше очевидно. Една година може да се изпращат на дамата на сърцето рози. Но цели десет години никой не може да праща. Никой.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияСлово за пророк Авдий
Следваща статияКантика Четвърта. Към „Приближавания“ на Владимир Градев