0
1974

Комитаджии или тероризмът на Балканите

България от 1931 г. през погледа на именития френски журналист Албер Лондр (1884–1932), един от родоначалници­те на големия репортаж. Предлагаме предговора на Владимир Станев и откъс от книгата, издадена от „Факел експрес”.

Komitadjii1Той идва да проучи на място „македонските убий­ства“, пред които българските власти се оказват безсилни и които отекват силно в Европа. С намерение да „освети“ нелегалната ВМРО и водача й Иван Ми­хайлов французинът странства из България, впечатленията си описва в 24 епизода на репортажа. Това е последна­та книга на Лондр, който на следваща година загива при странни обстоятелства.

„Комитаджии или тероризмът на Балканите”, Албер Лондр, издателство „Факел експрес” 2013, превод от френски Нина Венова, 13 лв.

 

 

С перо в раната

 

 

Като че ли българинът обича да се оценява през очите на другите. На собственото си огледало той не вярва, а мнението на сънародниците си смята за недостоверно. Стига само някой чужденец да каже добра дума за българите – и цели булеварди могат да бъдат кръстени на негово име. А стори ли за миг обратното, на часа го обявяват за изко­нен враг на българщината.

Ето пред нас стои книга, писана за „комитаджиите“, но всъщност – посветена на България. Тя е дело на чужденец, при това французин. По вре­мето, когато е писана – 1931 г. – обществе­ното мнение във Франция отдавна е настроено антибългарски, а нейните правителства твърдо подкрепят Югославия. Париж е категорично про­тив българското желание за ревизия на Ньойския договор, който сме принудени да подпишем на 27 ноември 1919 г. Този договор налага сръбско­то господство над Македония, а точно нерешени­ят македонски въпрос е болното място, раната на българското общество. Затова и тази книга се оказва актуална за своето време. Но и днес, над осемдесет години след написването й, тя не оставя читателите си равнодушни.

Кой е нейният автор? Албер Лондр (1884–1932) e човек, който обича да се подлага на изнурителни пътешествия, а нерядко и на опасности, за да осве­домява своите читатели „от мястото на събити­ето“. В този смисъл той е един от родоначалници­те на големия репортаж, писан по горещата следа на събитията. Лондр вярва, че журналистиката е призвана да се бори за поправяне на световните грешки. За него репортажът трябва не да развлича читателите, а да подпомага избора им на позиция. „Нашият занаят – пише той – е не да доставяме удоволствие, нито да напакостяваме. А да пото­пим перото в раната“.

Намерението му да стане поет е провалено от избухналата през 1914 г. Първа световна война, която предопределя пътя му на журналист. Оттук нататък известните вестници „Пти Жур­нал“, „Котидиен“ и „Пти Паризиен“ стават негов дом, поне за краткото време, в което той се задържа в Париж. В продължение на осемнайсет години репортажите на Албер Лондр не спират да изне­надват читателите от най-различни краища на света – от Полша до Сирия и от Япония до Аржен­тина. Ето защо купувачите са жадни за всеки нов брой на вестника, на който сътрудничи Лондр. И то не за да се пренесат в екзотични места. Напротив, журналистът „топи перото си“ в най-лютите за съвременниците му социални язви, позволява си да пише за ада във френските каторги и лудници, за уж забранената търговия с роби… От погледа му не убягват малцинствените, расовите и национални проблеми по света. Своите репортажи той събира в отделни книги, някои от които носят заглавия като „Срещу промиването на мозъка“, „В Русия на Съве­тите“, „Китай в лудост“, „В каторгата“, „Пътят до Буенос Айрес“, „При лудите“, „Данте нищо не е видял“, „Абаносова земя“, „Скитникът евреин при­стигна“, „Ловци на бисери“, „Войната в Шанхай“. Общо четиринайсет на брой приживе, те продължават да излизат до ден-днешен и да се четат на един дъх. Непосредствено след гибелта му през 1932 г. дъщеря му учредява най-авторитетната днес награда за журналистика – „Албер Лондр“, чиито носители – вече седемдесет! – са сред най-големите имена на Франция в жанра.

Лондр нерядко се разграничава от официална­та политика на Париж. Вироглавият журналист определено има чувството за собствена мисия и не се бои да напусне даден вестник, когато усети натиск от страна на редакторите или собствени­ците. Фактът, че си намира винаги ново работно място, говори сам за себе си. Лондр става пример за свободен и независим журналист, който няма намерения да отстъпва от принципите си. Веднъж поредният главен редактор го извиква, за да му каже, че един от репортажите му за Рур не се съобразява с „линията на вестника“. В присъщия му стил Лондр отвръща: „Репортерът, господине, познава само една линия – железопътната“.

Точно този журналист решава да посети през 1931 г. България. С какво тя привлича внима­нието му? През 1919 г. дейците на Вътреш­ната македоно-одринска революционна организа­ция (ВМОРО) – Тодор Александров, ген. Александър Протогеров и Петър Чаулев – я възстановяват, вече под името Вътрешна македонска революци­онна организация (ВМРО). Най-ярката й фигура е Тодор Александров, макар срещу него да има силна вътрешна опозиция. Много скоро Организацията се забърква във вътрешнополитическите борби в България, като е в състояние на война с правителството на Александър Стамболийски. ВМРО не участва в свалянето на БЗНС от власт на 9 юни 1923 г., но точно нейни хора физически лик­видират Стамболийски. Новото правителство на проф. Ал. Цанков бързо разочарова Организацията, която се насочва към споразумение с Българската комунистическа партия (БКП). Печално известни­ят „Майски манифест“ нанася удар върху авто­ритета на ВМРО и води до убийството на Тодор Александров през 1924 г. В този момент из­грява звездата на Иван Михайлов, който започва да се налага като главната фигура на Организаци­ята, методично елиминирайки всички, изпречили се на пътя му. През 1928 г. Михайлов нарежда убийството на колегата си от Централния коми­тет ген. Протогеров, което води до разцепление на ВМРО. Хората от двете оформени крила – нарича­ни „михайловисти“ и „протогеровисти“ – започват да се избиват по улиците. Привържениците на Иван Михайлов имат подкрепата на българ­ските власти и на Италия. Като по-слаба стра­на, „протогеровистите“ се сближават с БЗНС „Пладне“ и Политическия кръг „Звено“, а търсят и финансовата подкрепа на Белград и Атина, с ко­ето преминават границата между патриотизма и националното предателство. „Македонските убий­ства“ правят силно впечатление в Европа, както и очевидната невъзможност на българските власти да ги прекратят. Правителството не може, или по-точно не иска да промени и фактическата за­губа на държавния суверенитет в Пиринския край, в който ВМРО изцяло контролира живота на населението. Това са причините, които тласкат Лондр да проучи случая на място. В желанието си да напише обширен репортаж по въпроса той пристига в София с намерението да „освети“ нелегалната ВМРО и водача й Иван Ми­хайлов. Странстванията на Лондр из страната в търсене на неуловимите комитаджии са в основа­та на двайсет и четирите епизода на репортажа, събрани от него в отделно издание.

Никой не подозира, че това ще бъде последна­та книга на Албер Лондр. На 16 май 1932 г. той загадъчно загива в пожар на кораба, с който се връща от Китай, след като разследва намесата на съветските болшевики в китайско-японските от­ношения. „Динамит!“ – определял самият Лондр пред приятели и близки готовия за печат ръкопис.

Книгата „Комитаджии“ е публикувана през 1931 г. и авторът понася упреците на френ­ската публика за прекаления си песимизъм. Не ста­ва обаче ясно къде критиците му могат търсят повод за оптимизъм. Защото такива просто няма.

В България тя предизвиква раздразнение от създадения образ на страната. Но дали то има ос­нование? За някои българи ще бъде странно твърде­нието му, че България е в Ориента. Като типичен французин, а и западноевропеец, Лондр понякога пише за българите (а и не само за тях) с тон, из­даващ известно превъзходство. Но пак той заявява, че по неизвестни причини обича София, че България се намира в центъра на Европа. Вярно, че допуска някои фактологически грешки, но си личи, че се е подготвил сериозно и е проучил предисторията на проблема.

Вярно е също така, че понякога в репортажи­те му има повече литература, отколкото докумен­тална точност. Да не забравяме все пак, че Лондр е неосъществен поет. Стилът му съчетава хлад­ната обективност с емоционалния анализ на ду­шевното му състояние. Докато други журналисти целенасочено изличават всяка следа от собствено присъствие в репортажите си, при Лондр случаят е съвсем друг. Читателят усеща, че авторът има мнение по всеки въпрос, но не му го натрапва. Френ­ският журналист се опитва да бъде най-малкото безпристрастен и да представи първопричините за явлението, което описва, а не само да се плъзга по повърхността му.

„Комитаджии“ няма да бъде харесана от привържениците на Иван Михайлов, нито от тези на ВМРО. Просто защото Лондр описва, при това доста точно, състоянието на „държава в държа­вата“, ръководена от ВМРО. Състояние, което още някои съвременници на събитията описват като „мафия“. И заплащат с живота си.

Книгата едва ли ще се понрави и на противни­ците на ВМРО. Те няма да намерят ярко отрица­ние на дейността на Организацията. Напротив, авторът негласно изразява съчувствие към дейци­те й, а понякога дори възхищение.

Съвременните българи, които са крайно патри­отично настроени, вероятно ще оставят книгата с разочарование. И с право. Лондр дава различни гледни точки, а „патриотите“ държат да се чува само тяхната. На доста места авторът намеква за македонски сепаратизъм, говори едновременно за българи от Македония, за български македонци, но и за македонци. Забележителното е, че много преди 1944 г., преди решението на Коминтер­на за съществуването на македонска нация, още в началото на 30-те години на ХХ век, Лондр отбе­лязва процес на разграничаване на някои хора в Ма­кедония от българските си корени. Поради същите тези причини е съмнително, че жителите в днешна Република Македония ще имат основания да бъдат доволни от Лондр.

В крайна сметка тази книга няма да се хареса на много хора. Това означава, че тя е постигнала целта, която авторът си е поставил – да потопи „перото в раната“, да изследва причините за про­блема, да даде различни гледни точки, без опит да се хареса на някого. Каквато трябва да бъде истин­ската журналистика. Която толкова много липсва в България в наши дни…

Владимир Станев

 

 

I

 

Пристигане в София

 

 

Беше девет часът и петнайсет минути вечерта, когато един влак, който въпреки всичко ще продължа да наричам „Ориент експрес“, за да не му напакостя, ме остави най-любезно на перона в София, България.

Нищо не помръдваше. Началник-гарата беше единственият представител на човечеството.

Наоколо – тъмница и пустош. Затърсих из джобовете си кибрит. Все пак не беше нужно – светлини пробиваха мрака съвсем наблизо, досами тротоара и надолу по него, където дори чакаха коли. Една от тях ме откара.

Като си помислиш, права е софийската община. Защо й е да превръща гарите в атракция, само да подстрекава своите да отпътуват, а чуждите да идват? Човек знае какво губи, но не е толкова сигурен какво ще намери. Нали така, шофьоре?

След като излезе от тъмницата, шофьорът се насочи към една врата, цялата в бяло: гипсова триумфална арка. Тъкмо се канех да му благодаря, когато се сетих, че този паметник е издигнат не само в моя чест, а и за  посрещането на царицата, младоженка, пристигнала  неотдавна направо от Рим, за да встъпи във владенията на своята столица заедно с любимия си принц Борис III – цар на България 1.

Вече разпознавах града. Влизахме откъм неговата търговска част. Старата балканска поезия не беше  отмряла:  червени  чушки,  агнешко  печено, легени с кисело мляко, хотелски стаи с по пет легла, мръсни покривки на четвъртити маси. Дали все още мият с газ пода на тези обществени трапезарии – придава несравним вкус на храните. Отвън – продавачи на златисти хлебчета и на слънчогледови семки. Две нови кина и пред тях – любители с кожени куртки.

Ето я и джамията, свидетел на векове робство. Нека  припомним, че тук всички местни жители, надхвърлили петдесетте, са родени, когато София е била турско село. Колата завива наляво и ние влизаме в малката европейска столица. Всичко си е на мястото както преди десет – кога станаха! – години: даже гарваните, накацали плътно един до друг под стрехите  на  къщите и опасали фасадите със своя жив отвратителен фриз. Но какво чакат те тъй упорито? Вас ли, гнусни създания, трябва да питам?

Ето го и царския дворец, пристигнах… Искам да кажа, приближавам. Навремето хотелът беше точно отсреща. Там си е. Здравей, моя обител!

Малко по-късно, към десет часа, след като пребродих пустия, да го кажа, град, не ми оставаше нищо друго, освен да се спра на пейка в градината на улица „Цар Освободител“ и да изпъшкам: „Туйто!“

Тъжно възклицание на един притиснат до стената човек!

Защото не бях дошъл тук да купувам тютюн. Нито да поставям нова бомба в храма „Свети Александър Невски“ 2. Не очаквах нищо от царя, нито от министър-председателя 3, нито от министъра на външните работи, които също не ме очакваха. Какво тогава ме беше довело по тези места? Една тайнствена организация, достъпът до чиито владения се охраняваше  от  познатите  надписи:  „Внимание!“, „Капани за вълци!“, „Зло куче!“, „Опасно за живота“. Тази частна собственост, най-характерната особеност на която беше отсъствието на всякакво местожителство, се наричаше Вътрешна македонска революционна организация, или ВМРО.

Между какви крайности само се люшка човекът! Щеше ми се, като пристигна в София, да видя на балкона на някоя хубава сграда бляскавите светлини на надпис, който да възвестява: ВМРО. Портиер да ми отвори на минутата вратата. А аз да му река: „Отнесете визитната ми картичка на господа революционерите“. Портиерът да ме остави да чакам в голям салон, украсен с ками и пищови. Във вид на пепелници – адски машини. По ъглите и дори по етажерките – бомби. По избор. Оставени небрежно на масата – два албума. Единият с надпис „Убитите от нас“,  другият – „Наши следващи жертви“. Без да се бави, водачът ми да вдигне края на завесата и аз решително да прекрача в стаята, където трима мъже, изправени  върху подиум и препасани с патрондаши, изчакват  да  приближа.  В средата  – най-младият, Иван Михайлов 4, водачът на ВМРО; отдясно – малко по-възрастният Страхил Развигоров 5; отляво – за равновесие –  улегналият Караджов 6. На стената зад тримата –  нарисувани чер байрак, череп, сякаш набучен на пръта му, и лента с безобидния за тях девиз „Свобода или смърт“.

– ВМРО, господине – да започне веднага Иван Михайлов, – е родена през 1893-та между Охрид и  Монастир 7, в Ресен (Македония). Нейни създатели са големите македонци Дамян Груев 8 и Пере Тошев 9. Вътрешната македонска революционна организация имаше за цел да освободи Македония от турското иго. През 1897-а членовете на този комитет, наричани комитаджии…

– Извинете, господин Михайлов – ще го прекъсна аз, – ако нямате нищо против, да оставим историята за по-нататък. Интересува ме настоящето. Бих искал да видя в действие Михайлов, а не Груев и Тошев. И казано направо, кога е следващото ви убийство на улиците на София?

– Бързате ли?

– Напрегнат съм. Страхувам се да не пропусна подобна чудесна демонстрация. Пък и е полезно да се образоваш. Винаги има какво да научиш.

– Донесете ми албума с осъдените – ще заръча Михайлов на своя облечен в ризница секретар.

Докато той разлиства книгата, Караджов, улегналият мъж на възраст, ще ме подхване така:

– Защо сте се насочили към нас, а не към другата фракция на комитета? Да не би да не ви е известно, че имаме братя врагове? Нас, михайловистите, протогеровистите също ни избиват 10.

Иван Михайлов ще ме покани да се кача на подиума и ще ми посочи десетина фотографии:

– Избирайте. Кой да бъде?

Аз ужасено ще си закрия с длан очите.

– Пърличев? 11 Попхристов? 12  Кулишев? 13

– Тях ги пощадете!

– Добре, ще ви намерим жертва. Удобно ли ще ви  бъде вдругиден, в десет и половина сутринта, пред бар „Феникс“ на булевард „Дондуков“?

– Насред града? Посред бял ден? Сред тълпата?

– Място като място. Бъдете на часа, ние сме самата точност.

– Иван Михайлов – ще кажа още аз, – кога ще отидете да поставяте бомби в Югославия?

– Само бомбите ли ви интересуват? Ние взривяваме и железопътни линии, съсичаме генерали. И тия операции ли нямате търпение да видите?

Ето как бих желал да бъда приет при пристигането си тук.

А наоколо ми – нощ, неизвестност, тишина. Станах от пейката. Въздухът беше свеж и живителен – какъвто винаги е бил в София. Един фенер осветяваше пътя само заради мен. Облегнах се на него и за да му покажа колко съм трогнат от вниманието му, извадих от портфейла си изрeзка от вестник. Прочетох:

„София, 8 февруари (телеграма на „Таймс“): Йордан Гюрков 14, главен помощник на революционния водач Иван Михайлов, бе убит днес от хора,  изпратени  от  водача  на  протогеровистката група.

Убийството  бе  извършено  на  една  от  най- оживените улици в София. Г-н Гюрков, уважаван адвокат, не сметнал за необходимо да бъде придружаван както обикновено от охраната си и бил застрелян с най-малко четирийсет куршума. Покушението е в отговор на неотдавнашното убийство на протогеровистки водач.“

Още в Париж бях записал някои факти. Разгърнах листа:

1924: убийство на Тодор Александров 15  и на телохранителя му;

7 юли 1928: убийство в София на генерал Протогеров 16  и на верния му Атанас Гоцев 17;

18 септември 1929: убийство във Варна на М. Багдаров (михайловист) 18  и на двамата му спътници;

15 октомври 1929: убийство, наполовина успешно, на Васил Василев (михайловист) 19 и на двамата му спътници;

5 март 1930: убийство в София на Васил Пундев (протогеровист) 20, редактор на в. „Македония“;

3 декември 1930: убийство в София на Наум Томалевски (протогеровист) 21, публицист и общестеник;

11 декември 1930: опит за убийство на Петър Шанданов (протогеровист) 22;

13 януари 1931: убийство в София на Спасов Марийовчето и на Никола Бодаков,  обвинени  от Михайлов, че екзекутирали един от хората му.

Следната забележка в края на страницата:

След убийството на генерал Протогеров (1928) броят  на българските интелектуалци, убити в резултат  на съперничеството между двете крила на ВМРО, възлиза на 193. А след убийството на Стамболийски 23    (1923)  броят  на  българите,  убити  от други българи по политически причини, надхвърлял 20 000 (двайсет хиляди) 24. От тези двайсет хиляди ВМРО си приписва 4200. Да проверя.

Да проверя! Докъде ли не стига човешката самонадеяност! Скътах грижливо документите си и се отправих към хотела. Беше единайсет часът вечерта.  Бях гладен. Две гирлянди от електрически крушки,  едната зелена, другата червена, окачени непохватно върху балкона над входа, упътваха към ресторанта.  Изкачих стъпалата и бутнах вратата.

Инсталираното точно насреща ми радио ме простреля от упор с едно аржентинско танго. Това обаче не беше достатъчно, за да ми пресече апетита. Настаних се и повиках келнера. Той дойде, погледна ме, усмихна  се. Освен безспорната си вярност към заведението този човек притежаваше и памет. Дори след десет години разпознаваше физиономията на клиентите си.

– Да, аз съм – рекох. – Как е, добре ли са всички, откак си заминах от София?

– Не ще и дума, господине.

– Помня ви, наистина. Веднъж ни гощавахте, ей там в оня ъгъл, в чест на министъра на вътрешните работи Даскалов 25. Какво прави той?

– Убиха го, господине.

– А господин Чаулев 26, с когото вечерях тук, в тази зала, къде е той сега?

– Убиха го, господине.

– Ами г-н Петков? Пихме с него няколко чашки сливова тогава, струва ми се. В оня ъгъл, там.

– Убиха го, господине.

– Нямам предвид бащата, стария министър- председател 27, а сина, Петко Петков 28.

–  Именно,  господине.  Убиха  го,  също  както баща му.

– Я слушайте, от утре искам да ми запазвате маса ей там, в дъното, по-далеч от вратата.

– Няма как, господине, всички отдавна са заети…

 

 

II

 

Столицата със странните разходки

 

 

На вид София е уютна. Като че ли няма по-добро място от нея, където един загърбил страстите човек да свие гнездо.Отгоре, над всичко – планината Витоша; върхът – целият в сняг. Белият цвят е сякаш цветът на градския герб.

Центърът изглежда така, както ще ви го опиша: малко дивата Борисова градина; представителната улица „Цар Освободител“, където са министерствата, легациите, клубът, няколко къщи на местни богаташи, които тук се броят на пръсти. Самата улица опира в ниска, излъчваща спокойствие постройка, която, без да бие на очи, явно е домът на някой тукашен първенец,  а всъщност това е дворецът на царя. Пред двореца – градинка. Но да продължим. Друга улица – между  градинката и двореца – извежда на площада, където е единият от трите сносни хотела на столицата. Зад хотела се намира улица „Леге“ – на името на французина 29, чиито чувства към тях българите навремето сметнали за приятелски. И още някои нещица в този периметър, което е всичко.

Първото, което отличава този квартал, е, че не ти трябват каналджийски ботуши да се разхождаш из него  през зимата. Той е павиран. Но за да не бъдем двусмислени, не точно павиран, ами застлан с малки правоъгълни плочки от някаква жълтеникава сплав.  Жълтото така грее, че всички клетки с папагали да обиколиш по света, пак няма да откриеш такова жълто. Добавям за пътешествениците, които не са шампиони по пързаляне с кънки, че подир дъжд трудно можеш да се задържиш върху тези  плочки.  Краката ми имат какво да кажат по въпроса. Виж, когато времето е хубаво, е чудесно, и жълтото – по-убито.

Всяка неделя по обед след църква и привечер към   шест  часа  жителите,  простичко  облечени, изпълват тези хубави улици. Напред-назад, с щастливи лица, те се разхождат едни зад други – бавно, колкото да си кажат приказката. Оня ден една двойка – трябва да беше отнесена в мечти – се отлъчи на няколко крачки встрани от потока: такива викове се надигнаха да ги предупредят за грешката, че влюбените бързо-бързо се скриха обратно в гъмжилото. Тълпата освен двата тротоара заема цялото платно на улицата. Когато някой  автомобил  или трамвай иска да мине, тя веднага му сторва път, защото е добронамерена и лишена от надменност. Разтворилата се за миг вълна тутакси се затваря. Изпод своите червени и зелени фуражки студентите се усмихват на студентките, и те нахлупили зелени или червени барети. Уверяват ме, че го правели без задни мисли. Да съм казал нещо? Във всеки случай в България няма да има недостиг нито от лекари, нито от адвокати, нито от инженери. Но не се отклонявай от темата, скъпи приятелю. В осем и половина вечерта този облак от хора изсветлява; в девет без четвърт все още се забелязват някакви останки от него, но накрая и те  се изпаряват. И тогава около къщите започват лютите  свади между  гарваните кой по-удобно да се намести за през нощта по корнизите.

После всичко замира. София-столица е под ключ. Пред тази гледка поетът би могъл да възкликне:

– Там всичко е спокойствие, ред и красота 30. Мамиш се, поете.

Хубаво беше времето тази сутрин. Александър II Руски, Царят Освободител, възседнал бронзовия си кон, наблюдаваше входа на Камарата на депутатите,  наричана тук Събрание. Заобиколих паметника. Конят – нямаше как да се отрече – бе обърнал демонстративно задница на френската легация. Не смятам, че беше с умисъл, обаче. Та няма да го правя на въпрос. Намирах се на мястото на срещата.

Преди пладне човекът, когото чаках, пристигна.

– Не забелязах нищо такова, дето трябваше да видя – рекох му аз.

Той извади часовника си и ме успокои. Били сме подранили. Закрачихме напред-назад.

– На Балканите открай време – рече доверително спътникът ми – има думата револверът. Но това, което става в България от осем години насам, никога не е било. Ето, вижте оня там минувач!

Въпросният  тип  вървеше  насреща  ни  с  провлачена походка. На пет метра отзад го следваше друг с каскет, мушнал ръце в джобовете на сакото си:  погледът му шареше наоколо. Когато се разминахме,  се обърнахме. Човекът с каскета се бе извърнал преди нас и ни дебнеше. Сетне тутакси продължи.

– Един поглед им е достатъчен. Специалисти са.

– Кой е отпред?

– Не знам.

– Ами ако се бях хвърлил отгоре му, какво щеше да направи пазачът му?

– Как какво – да изпразни револверите си!

– Значи има няколко?

– Във всяка ръка по един, така е прието. Върнахме се пред Събранието. На прага на парламента – цели единайсет с каскети.

– Защо ръцете им не са в джобовете?

– Не са си поели още службата. Ще ги видите след малко, като излязат господарите им.

На вратата  се появи депутат.  Впери  поглед  в групата с каскетите.  Оттам  една  глава мигом се надигна. Депутатът слезе по стъпалата и стъпи на площада. Телохранителят му се приближи на три крачки от него и пъхна ръце в джобовете. Така, един подир друг, всички се разотидоха.

– Но това е смешно – казах.

– Тъй  ли  мислите?  –  отвърна  спътникът  ми, българин. – А, ето го и Цанков 31! – възкликна той. – Сега ще видите друга церемония.

По онова време г-н Цанков беше министър на народната просвета, но в своята кариера се беше издигал  до  къде-къде  по-големи  висоти.  През 1923-та той зае мястото на убития Стамболийски в качеството си на министър-председател. Небето над  главата му тегне от проклятия. Г-н Цанков е баш майсторът на белия терор в България. Затова на своя покрив вместо ветропоказател е монтирал картечница.

Удари дванайсет и половина. Слънцето грееше ослепително. Г-н Цанков напускаше Събранието. Едно куче, държано неизвестно къде на каиш до този момент, скочи в краката на политика. Едро, с яки зъби, животното застана отдясно на господаря си, след като демонстрира присъствие. Двама пазачи с каскети, вече напъхали ръце в джобовете, заеха позиция: единият пет метра отпред, другият пет метра отзад. И шествието потегли. Движеха се по левия тротоар – ние ги следвахме по средата на уличното платно. Някакъв полковник се размина с „окования“ министър и го поздрави. Цанков  вежливо свали шапка, сякаш всичко си е в реда на нещата. Не щеш ли, нечий силует пресече улицата и, размахал отдалеч дружелюбно ръце към кучето, се прокрадна до знатния минувач. Цанков спря. Пазачите в миг застинаха на място, сякаш бяха негово желязно продължение. Кучето обаче си знаеше своето, без много-много да се трогва от приятелските усмивки на просителя. Наложи се оня отзад да го  сграбчи, за да го удържи. Така през този прекрасен ден Цанков успя да размени няколко думи с един безразсъден избирател.

Министри, адвокати, депутати, лекари продължаваха да се разминават край нас, следвани от своите ангели хранители с каскети.

– Кажете, приятелю, и архимандрит Стефан 32 ли се разхожда с такава свита?

– Предвид тукашните условия Господ едва ли би се почувствал оскърбен…

Всеки член на правителството, ръководител на партия, всеки интелектуалец, свързан с революционната организация било на страната на Михайлов, било  на страната на покойния Протогеров, всеки свободомислещ журналист, университетски преподавател с определени убеждения, всичко, което ръководи, мисли  или  заговорничи  в  България,  с една дума, нито една публична личност не си показва носа навън, пък било и само за да отиде до своя зъболекар, без да бъде охранявана от два добре смазани револвера.

– Полицията ли доставя тези тук господа?

– Съвсем не. Всеки сам си ги избира и им плаща.

– Значи нищо не пречи и аз да си имам поне един?

– На булевард „Мария-Луиза“ ще намерите колкото щете.

– В някоя служба за наемане на работна ръка ли?

– Не. На тротоара пред кафенетата.

– А пистолетите къде се купуват?

– Вашият човек ще си има собствени. И ще ви ги заеме за толкова и толкова на ден. За кратковременен клиент като вас това е най-добрият начин.

– Ами кучетата?

– Кучетата са запазени за бившите министър- председатели.

– Благодаря. Да идем да пийнем по една сливова. Разбира се, София има кафенета, но за да се почерпиш със сливова – макар и обявено за национално, това питие си е просто ракия от сини сливи, – най-доброто място е бакалницата, типично  турско дюкянче, чийто собственик, бакалинът, заема  важно  място  във  всекидневния  живот  на Ориента. В България всички, от първия до последния гражданин, се раждат демократи. Почестите не завъртат главата на облагодетелстваните от съдбата или от ума. Непосредствеността е украшение на най-добрите. В часовете между дванайсет и половина и един по обед министри и високопоставени личности продължават да прекрачват прага на бакалницата. Така че когато стигнахме до нашата на улица „Раковски“, отпред на тротоара вече стърчаха на пост няколко специалисти с каскети.

Влязохме. От тавана висяха суджуци. Младичък прислужник наливаше алкохол на клиентите, които с видима охота се гощаваха – едни с репички, други с перлички рибено масло от моруна, наричани от някои черен хайвер.

– Мислех си, че от пръв поглед ще позная тук готовите да отпътуват всеки миг за отвъдното. А те дори похапват със завиден апетит.

– Убийството е влязло в нравите ни.

– Да, човешкият живот във вашата страна наистина  е евтин. Чувстваш веднага, че ако те убият тук, ще се учудиш или съжалиш много по-малко, отколкото където и да било другаде.

– Благодаря! Достоен сте да бъдете българин. Един  от  консуматорите в опасност беше журналист, другият – депутат. Не бистреха политика. Разговорите на обществено място са белязани от сдържаност, чиято цена отгатвате. Моят спътник ме представи.

– Е, какво мислите за нашата столица? – попита парламентаристът.

– Чудесно стрелбище.

– Една сливова?

– Две!

Излязохме четиримата и повървяхме малко заедно, следвани, както си беше редно, от шест готови за стрелба револвера на дъното на шест джоба. Двамата почитаеми българи ме посъветваха да не си тръгвам от България, преди да съм посетил Розовата долина.

– Това е раят, – казваха нещастниците, – раят на земята.

И поеха към своята участ, влачейки подире си своите носачи на огнестрелно оръжие. Точно тогава забелязахме министъра на финансите 33. Така се беше забързал нанякъде, че слугата  му  подтичваше  отзад.  Господин  министърът на финансите е въдичар. Прекарва седмичната си почивка  край водата. Докато опустошава реката, трима постови с по дванайсет куршума в барабана претърсват хоризонта, а повелителят на хазната седи на сгъваемо столче с пръта в ръка и карабина между краката си! Можете да се насладите на гледката всяка неделя на трийсет километра от София, по река Искър.

Ами момченцето, с което ме запознават в края на  този предиобед? На шест годинки е. Оня ден майка  му  го разхождала из града. Паметникът на княз  Батенберг събудил интереса на невръстното българче.

– Кой е този господин? – попитало то.

– Един чичко, дето е умрял, миличко.

– И кой го е убил, мамо?

Друго не му дошло на ума на туй ангелче!

––

1 През 1930 г. българският цар Борис III и италианската принцеса Джована (Йоанна) Савойска, дъщеря на италианския крал Виктор Емануил III, сключват брак. Поради принадлежността на младоженците към различни направления на християнството, се налага провеждането на две сватбени церемонии, по католическия и източно- православния обряд – едно в италианския град Асизи (на 25 октомври), и друго в София. На 31 октомври 1930 г. младоженците пристигат на софийската гара. На Лъвов мост е издигната специална арка, пред която тогавашният столичен кмет Борис Вазов (брат на Иван Вазов) посреща царската двойка с хляб и сол. Втората брачна церемония се провежда в „Св. Александър Невски“.

2 Авторът греши, известният атентат от 16 април 1925 г. е в църквата „Св. Крал“ (дн. „Света Неделя“), а не в „Св. Александър Невски“.

3 През 1931 г. в България се сменят трима министър-председатели и е трудно да се установи за кого точно става дума. От контекста на целия разказ може да се предположи, че авторът визира правителството на Демократическия сговор, начело на което стои Андрей Ляпчев, роден в Ресен, Македония.

4 Иван Михайлов (26.VІІІ.1896, с. Ново село, Щипско –5.ІХ.1990, Рим). Като студент по право в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ активно участва в дейността на ВМРО и един от основателите на Македонското студентско дружество „Вардар“. От 1922 г. е секретар на Т. Александров. След смъртта му събира група от по- млади дейци на ВМРО и се разправя с противниците си. На VІ конгрес на ВМРО (1925) е единодушно избран на член на ЦК на ВМРО и постепенно се налага като фактически ръководител на организацията. След разцеплението на организацията през 1928 г. възглавява течението, подкрепяно от тогавашния министър-председател А. Ляпчев и военния министър ген. Ив. Вълков, а във външната си политика е ориентиран към фашистка Италия. Забраната на ВМРО от режима на звенарите през 1934 г. го принуждава да емигрира със съпругата си Мелпомена (Менча) Кърничева. След Втората световна война живее в Италия и направлява македонските патриотични организации в САЩ и Канада.

5 Страхил Развигоров (10.Х.1897, Щип – 1948, Пазарджик). Син на Мише Развигоров, виден деец на ВМО- РО. Участва в Първата световна война като български офицер, след което завършва право в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Член е на Македонското студентско дружество „Вардар“ и член-учредител на Македонския научен институт. През 1924 г. е пълномощник на ЦК на ВМРО в Свети Врач (дн. Сандански). Член на ЦК на ВМРО (1928–1932). През юли 1946 г. е арестуван от комунистическата власт. Умира в Пазарджишкия затвор.

6 Иван Караджов (8.ХІІ.1875, с. Лешко, Горноджумайско – 26.V.1934). Завършва българската гимназия в Солун (1895) и консерватория в Санкт Петербург (1902). Учител в Солун, Скопие и Сяр. Избран за член на ЦК на ВМРО през 1928 г.

7 Битоля.

8 Дамян Груев (19.І.1871, Смилево – 23.ХІІ.1906, Македония). Завършва Солунската българска гимназия и история в СУ „Св. Кл. Охридски“. Учител в Прилеп, Щип и др. На 23 октомври 1893 г. в Солун, заедно с Хр. Татарчев, Ив. Хаджиниколов, П. Попарсов, А. Димитров и Хр. Батанджиев, Д. Груев поставя началото  на Българските македоно-одрински революционни  комитети (БМОРК). Участва в Илинденско-Преображенското въстание, фактически е лидер на ВМОРО. Загива в сражение с турска войска. След смъртта му Организацията окончателно се разцепва.

9 Петър (Пере) Тошев (1865, Прилеп – 21.ІV.1912, Македония). Учител в Прилеп, Скопие и Битоля. Член на ЦК на ВМРО. Участва в Илинденско-Преображенското въстание. При влизане в Македония е проследен от членовете на анархистката организация „Червените братя“ и убит.

10 Междуособиците и взаимното изтребление между двете крила в Македонската организация започват с убийството на ген. Александър Протогеров на 7 юли 1928 г. по заповед на Иван Михайлов. Още същия месец михайловистите свикват VII конгрес на ВМРО в с. Крупник, Горноджумайско. От членовете на ЦК се явява само Ив. Михайлов. Другите двама (Георги Попхристов и Петър Шанданов), Задграничното представителство и водачите на Солунския и Битолския революционен окръг отказват да участват. Конгресът одобрява дейността на организацията, включително и убийството на Протогеров, променя устава и избира за членове на ЦК Иван Михайлов, Иван Караджов и Страхил Развигоров. Кризата в македонското движение дава своето отражение и на вестник „Македония“. От редакцията напускат Г. Кулишев (директор), В. Пундев и Н. Джеров. (Вж. „След злодейството“ от В. Пундев.)

11 Кирил Пърличев (1.ІІІ.1874, Охрид – 10.ІІ.1944,  Охрид). Син е на известния поет Григор Пърличев. Завършва българската гимназия в Солун (1894). Учител във Воден, Прилеп и др. През 1902 г. е секретар на Задграничното представителство  на  ВМОРО.  По  време  на  Илинденско-Преображенското въстание е  войвода на чета. През 1909–1913 г. е учител в Солунската българска гимназия. К. Пърличев е един от основателите на Македонския научен институт. Открива гроба на Св. Кл. Охридски. Преводач на Волтер, Маркс, Кауцки и др. През 1931 г. е принуден да се оттегли от политическа дейност. В периода 1941–1944 г. е директор на историческия музей в Охрид.

12 Георги Попхристов (Г. П. Стойчев) (1876, с. Кръстофор – 20.ІІ.1962, София). Завършва Солунската българска гимназия. Като учител в Кавадарци се присъединява към ВМОРО. През 1903 г. е избран за заместник на Даме Груев като член на главния щаб на Илинденско-Преображенското въстание. Участва във войните за национално освобождение (1912–1918). Избран за член на ЦК на ВМРО (1925). След убийството на Ал. Протогеров през 1928 г. оглавява групата на недоволните от едноличното управление на Ив. Михайлов. През 1931 г. е заставен да се оттегли от революционната и политическата дейност.

13 Георги Кулишев (Г. К. Гугов) (21.ІХ.1885, Дойран  –27.ІХ.1974, София). Учител в Дойран, Щип и Солун. Член на ВМОРО. Член-учредител е на Македонския научен институт. Редактор на в. „Вардар“ (1929–1930) и директор на в. „Македония“ (1926–1928). При разцеплението на ВМРО е привърженик на протогеровистите. Емигрира, за да не бъде убит. Член на Политически кръг „Звено“. През 1943 г. се присъединява към Отечествения фронт. След преврата на 9 септември 1944 г. е главен секретар на Министерския съвет (1945–1946), а като министър на външните работи (1946) участва в преговорите на Парижката мирна конференция. Подпредседател на президиума на Народното събрание (1954–1971).

14 Йордан Гюрков (13.Х.1891, Щип – 8.ІІ.1931, София). Учител в Скопие до 1912 г. Участва в Балканската вой- на като доброволец в Македоно-Одринското опълчение и в Първата световна война като офицер от българската армия. След войната учи социални науки във Виена, но прекъсва следването си и става активен член на ВМРО. След разцеплението на организацията минава в крилото на Ив. Михайлов. Убит е от протогеровистите.

15 Тодор  Александров  (Т.  А.  Попорушев)  (4.ІІІ.1881, Щип – 31.VІІІ.1924, Горноджумайско). На  16-годишна възраст се включва във ВМОРО, привлечен от директора на училището Хр. Матов. Учителства в Щип, Бургас и др. Окръжен скопски войвода (1907), от 1911 г. е член на ЦК. Заедно с Ал. Протогеров организира атентатите в Щип и Кочани (1911–1912), ускорили избухването на Балканската война. Участва в Балканската война начело на чета. След края на Първата световна война, през 1919 г. Т. Александров заедно с ген. Ал. Протогеров и П. Чаулев възстановява структурите на ВМРО и се издига като неин ръководител. Взема участие в борбата против правителството на Ал. Стамболийски. Под натиска на правителството на Ал. Цанков Т. Александров публично се отказва от подписа си под „Майския манифест“. Въпреки това ВМРО изпада в изолация, а Т. Александров е убит при загадъчни обстоятелства край с. Сугарево, Благоевградско.

16 Александър Протогеров (23.ІІ.1867, Охрид – 7.VІІ.1928, София). Участва като доброволец в Сръбско-българската война (1885). Завършва Военното училище в София (1887). Деец на Върховния македоно-одрински комитет и е войвода на чета. Включва се в Горноджумайското и Илинденско-Преображенското въстание. Участник в Балканските и Първата световна война. От 1915 г. е член на ЦК на ВМОРО. През 1918 г. е комендант на София и ръководи потушаването на Владайското въстание. След края на войната заедно с Т. Александров възстановяват дейността на ВМРО. След убийството на Т. Александров е изтласкан на по-заден план от Ив. Михайлов, по чиято заповед е убит заедно с телохранителя му А. Гоцев.

17 Атанас Гоцев (1903 – 7.VІІ.1928), деец на ВМРО, приближен на ген. Ал. Протогеров и негов личен телохранител. Убит е заедно с ген. Протогеров от привърженици на крилото на Иван Михайлов.

18 Авторът греши: Георги Баждаров, а не М. Багдаров, е убит във Варна на 19 септември и не е „михайловист“, а противник на Ив. Михайлов. Деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание. След възстановяването на ВМРО дълги години е член на Задграничното представителство. Един от основателите на Македонския научен институт. Убит е като привърженик на протогеровистите.

19 Васил  Василев  (1897,  Емборе  –  1944). Завършва българската търговска гимназия в Солун. Дълги години е председател на македонската младежка организация във Варна, а след това е в ръководството на легалния Съюз на македонските братства. След убийството на ген. Ал. Протогеров не допуска  македонските братства да излязат с осъдителна резолюция срещу Ив. Михайлов. Протогеровистите правят неуспешен опит за покушение срещу него на 15 октомври 1929 г. След преврата на 19 май 1934 г. е осъден на смърт, но по-късно е помилван. Убит е след преврата на 9 септември 1944 г.

20 Васил Пундев (8.ІХ.1892, Дупница – 4.ІІІ.1930,  София). Участва в Балканските и Първата световна война. През 1923 г. оглавява чета на ВМРО в Западна Македония. Член е на Дружеството на софийските журналисти, на Писателския съюз и на Международния съюз на писателите. От 1928 г. е главен редактор на вестник „Македония“. Автор на няколко изследвания,  посветени на възрожденската и следосвобожденската литература. След убийството на ген. Ал. Протогеров В. Пундев напуска вестник „Македония“, който минава в ръцете на крилото на Ив. Михайлов и основава в. „Вардар“, орган на протогеровистите. Застрелян от упор в градинката до Народното събрание.

21 Наум Томалевски (14.ІV.1882, Крушево – 2.ХІІ.1930, София). Още като ученик се присъединява към ВМОРО (1901). Участва в Илинденско-Преображенското въстание, след което завършва философия в Швейцария. След Първата световна война често изпълнява дипломатически мисии в Европа от името на ВМРО. От 1924 до 1928 г. е член на Задгранично представителство на ВМРО. От 1928 г. е противник на Иван Михайлов. Убит в двора на къщата си.

22 Петър (Перо) Шанданов (4.VІІ.1895, Охрид – 15.Х.1971, София). Присъединява се към ВМОРО като ученик. Завършва Военното училище в София и участва в Първата световна война като офицер от българската армия. От пролетта на 1922 г. действа като нелегален в Битолско, Охридско и Преспанско. След разцеплението на ВМРО през 1928 г. заедно с П. Трайков и Л. Главинчев оглавява борбата на протогеровистите срещу Ив. Михайлов. През 1930 г. П. Шанданов тласка ВМРО (протогеровисти) все по-близо до прокомунистическата ВМРО (обединена). В края на 1932 г. Шанданов започва да пропагандира идеята за решаване на македонския въпрос чрез Югославска федерация и се сближава с Политическия кръг „Звено“. Въпреки това след 9 септември 1944 г. изпада в немилост и попада в лагера Белене. По-късно е реабилитиран и награждаван с държавни отличия.

23 Александър Стамболийски (1.ІІІ.1879, с. Славовица –14.VІ.1923, с. Славовица). Идеолог и лидер на БЗНС. Министър-председател на България (1919–1923). Подписва Ньойския договор на 27 ноември 1919 г. Ал. Стамболийски се опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна война, включително и чрез установяване на приятелски отношения с Кралството на сърби, хървати и словенци. Това води до война между земеделското правителство и ВМРО. В борбата си срещу ВМРО правителството се ползва от услугите на Македонската федеративна организация на Тодор Паница. На 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски е извършен военен преврат, организиран от Военния съюз. Самият Стамболийски е убит по най-жесток начин във вилата му в с. Славовица от членове на ВМРО, водена от скопския войвода Величко Велянов.

24 Авторът намеква за фактическото състояние на гражданска война в България – държавният преврат на 9 юни 1923 г., т. нар. Юнско въстание, Септемврийското въстание, политическите убийства, „белият срещу червения терор“, атентатът в църквата „Св. Неделя“, „безследно изчезналите“. Много е трудно да се определи точният брой на загиналите между 1923 и 1926 г.

25 Райко Даскалов   (9.ХІІ.1886,   с.   Бяла   черква – 6.VІІІ.1923, Прага). Член на Постоянното присъствие на БЗНС, министър в правителството на Ал. Стамболийски. Р. Даскалов представлява радикалното течение в БЗНС, което е за ликвидиране на ВМРО. По негово нареждане управляващите предприемат мерки срещу ВМРО, поради което  Организацията  го  „осъжда“  на  смърт.  От  май 1923 г. Р. Даскалов е пълномощен министър в Чехословакия, където го заварва и Деветоюнският преврат. Застрелян в Прага от човек на ВМРО.

26 Петър Чаулев (1882, Охрид – 23.ХІІ.1924,  Милано). Деец на ВМОРО, участник в  Илинденско-Преображенското въстание. След въстанието е районен войвода в Охридско, а от 1906 до 1908 г. е околийски войвода. Става член на ЦК на  ВМОРО през 1911 г. През Балканската война освобождава Охрид. Той е един от ръководителите на  Българо-албанското въстание (1913) насочено срещу сръбската власт. Заедно с Ал. Протогеров и Т. Александров възстановява вътрешната революционна организация в Македония под името ВМРО. През 1924 г. подписва във Виена „Майския манифест“, след което изпада в изолация. Убит по нареждане на Иван Михайлов.

27 Димитър Петков (2.ХІ.1858, с. Башкьой – 26.ІІ.1907, София). Роденият в Северна Добруджа Д. Петков е опълченец в Руско-турската война (1877–1878) и губи ръката си на Шипка. Става сподвижник на Стефан Стамболов и лидер на неговата Народнолиберална партия след убийството му. Кмет на София, председател на Народното събрание. Като министър-председател е убит от уволнен чиновник.

28 Петко Д. Петков (4.V.1891, София – 14.VІ.1925, София). Син на Димитър Петков и брат на Никола Петков. Член на БЗНС от 1921 г., заема дипломатически постове, както и постове в Министерството на външните работи и изповеданията. След преврата на 9 юни 1923 г. се заема с възстановяването на местните организации на БЗНС. През ноември 1923 г. е избран за народен представител и става една от най-активните фигури на опозицията в Народното събрание. Петко Д. Петков е застрелян на ул. „Московска“ в София от полицейски служител, който е и член на ВМРО.

29 Леандър Франсоа Рьоне Льоге (Léandre François René Legay) (11.ІХ.1833 – 13.І.1884) е френски дипломат, вицеконсул в София по време на Априлското въстание (1876) и Руско-турската война (1877–1878). След войната е консул в Бургас. В България е известен с побългарената фамилия Леге.

30 По известния стих на Бодлер от „Покана за пътешествие“.

31 Александър Цанков (29.VІ.1879, Оряхово – 27.VІІ.1959, Буенос Айрес) е български икономист и политик, лидер на Народния и на Демократическия сговор. Министър- председател на България (1923–1926), председател на Народното събрание (1926–1930). По време на неговото управление избухват Юнското и Септемврийското въстание от 1923 г., а след атентата в църквата „Св. Неделя“ (1925) репресивните мерки от страна на правителството включват среднощни отвличания, изтезания, масови убийства без съд и присъда на политически опоненти. Повечето от тези деяния не са признати от правителството и то ги приписва на така наречените „неотговорни фактори“ – Военния съюз, шпицкоманди, ВМРО. Под натиска на масовото вътрешно недоволство и между- народното обществено мнение, Ал. Цанков е отстранен през 1926 г. от премиерския пост от умереното крило в Демократическия сговор, начело с А. Ляпчев и Ат. Буров. През 1932 г. Цанков се отделя от Демократическия сговор и основава Народно социално движение. През септември 1944 г. той емигрира във Виена, където формира антикомунистическо правителство в изгнание.

32 Екзарх Стефан I (светско име Стоян Попгеоргиев Шоков) (19.ІХ.1878, с. Широка лъка – 14.V.1957, с. Баня) е висш български православен духовник. В описвания период е Софийски митрополит, а по-късно е екзарх на Българската православна църква (1945–1948).

33 Професор  Владимир  Моллов  (16.VІІ.1873,  Киев – 29.ІV.1935, София) е финансов министър в правителството на А. Ляпчев.