3
1344

Комунизмът и „магнИтофонната младеж“

Спомен за едно време или епитафия за beat музиката

Да нарекат някого „битник“ тогава означаваше не просто осъдителна квалификация за индивид, който носи джинси и танцува под звуците на „развращаващата западна музика“, но и че е изпаднал фатално под мярата на приличието, а съзнанието му е отровено от идеологическата диверсия.

Двете битничета пеят
пред кварталното бистро
и китарите им греят
със фалшивото сребро.

Щурците

Налага се да направя тази кратка бележка в последния момент, тъй като читателят вероятно ще забележи, че влизам в противоречие с някои модерни български изследователи, които твърдят, че между бийт музиката и битничеството няма нищо общо. Битничество те свързват предимно с литературната традиция, доминирана от Джак Керуак и неговото обкръжение, а бийт музиката като отделно от това направление в популярната култура от 60-те години на ХХ век, възникнало в Ливърпул или Бирмингам. Моето лично мнение е, че между тях не само има връзка, но и че идеите на бийт поколението определят характера, изразността и тенденциите на музикалната бийт вълна. А и претенцията на този текст не е да спори с историците и теоретиците на популярната култура на ХХ век, а да демаскира поне част от измамната идеологема на носталгиците по социализма, които изпълват съзнанието на младото поколение с лъжата, че „едно време всичко беше по-хубаво“.

Стара истина е, че паметта е онова място, в което човек може, чрез спомените си, да се връща назад във времето. Това си мислех, когато случайно попаднах на една отдавна забравена плоча с песента на Щурците  от 1968 г., наречена „Двете битничета пеят“. Загледах се в нея, защото на малката плоча пишеше още: 1968 Best of the beat groups of Sofia. Тогава се сетих, че времето на 60-те и началото на 70-те бяха годините на младежката ми любов към бийт музиката, но това ме подсети още, че определението „бийт музика“ и особено „битник“ във времето на моята младост се употребяваше и като крайно негативно, и даже обидно прозвище от учители, ОФ деятели или обикновени милиционери. Днес тези определения са напълно изчезнали от активния речник на съвременния българин и дори „вездесъщата“ журналистика ги е забравила напълно.  

Но нека кажа защо „битник“ и „бийт“ музика са свързани не само с радостни моменти от моите тийнейджърски години. Да нарекат някого „битник“ тогава означаваше не просто осъдителна квалификация за индивид, който носи джинси или свири/танцува под звуците на „развращаващата съзнанието западна музика“, но и че е изпаднал фатално под мярата на приличието, която се задаваше чрез определенията „комсомолец“ или  „верен на социализма гражданин“, а съзнанието му е отровено от идеологическата диверсия, за което можеше да се озове в Белене. Така, основно млади хора, биваха жигосвани – често за цял живот – с белега на морална и политическа „неблагонадеждност“. И изобщо, битник беше синоним на морално „пропаднал“ и сексуално разпуснат, скаран с хигиената или нормалния начин на живот човек, който слуша „западна музика“ и не се интересува от тревогите и вълненията на социалистическото общество. После това определение беше комбинирано с още по-омразното на онези времена „хипар“, както и с производното българско нарицателно „битълс“: това беше любител на ливърпулския „мърсибийт“ – човек с дълга коса, джинси, „подозрително“ за властта поведение и с носена извън панталона цветна риза, известна в милиционерските времена като „риза-хулиганка“. Давам си сметка още, че постепенно презрителното „хипар“/“битълс“ не само е изместило „битник“ по ранг в класацията на обидните квалификации, но под влияние на силната протестна хипи вълна от края на 60-те и началото на 70-те идеите на beаt generation, както впрочем и beаt музиката, постепенно са отишли в историята.

Но какво беше плашещото за социалистическата идеологическа партийна машина в битник и особено в бийт музиката, която на пръв поглед беше просто ново явление в музикалния развлекателен жанр. Всъщност плашеше ги не толкова музиката, а онова, което стоеше зад нея: идеологията на протеста, от който им допадаше единствено протеста срещу войната във Виетнам, емблематичен за хипи движението с неговия основен лозунг: “Make Love, not War“. И като цяло: комунистическата идеологическа машина се нуждае от враг, за да съществува, както и от „войници на партията“, в каквито искаха да ни превърнат, за да я пазят. Или както се пееше в песента:“Комунисти, комсомолци пионери, сме в един и същи строй, заедно във труд и в бой“.

Затова говори и фактът, че опасенията заради все по-масирано навлизане на световната популярна музика в България и невъзможността да бъдат контролирани неформалните младежки прояви на т.нар. „магнетофонна младеж“ предизвикват разглеждането на проблема на специално заседание на Политбюро (ПРОТОКОЛ “А” №81) на 26.03.1963 г.[1] Първата точка на това заседание е:“Относно някои прояви на буржоазното влияние сред младежта:

Другари,

Централният комитет на Комсомола предлага да бъдат обсъдени някои въпроси от възпитанието на младежта, които предизвикват сериозно безпокойство. Това се отнася преди всичко до прояви на буржоазно влияние, които намират място в живота на отделни младежки среди

Какво вършат? – Пият – и в кръчми, и в сладкарници, и най-вече в домовете. Пиянството ги е опустошило. Блудствуват – най-вулгарно, нахално, безсрамно. Държат се нагло и дръзко, обществото не ги интересува…

Тези младежи се захласват с часове по леките коли със западна марка, трупат се на тълпи пред кината, когато се прожектират западни филми, слухтят около чужденците по хотелите и курортните селища, обличат се по западен маниер…

В София се прочуха така наречените „купони“. Това са младежки /главно ученически/ сбирки по квартири, които по име заместват бившите журове, соарета, джабули и пр.

На някои от тях, тайно от възрастните, се пиянства и блудства, слуша се само креслива джазова музика. Въобще джазът има многобройни поклонници сред младежта. Не са малко онези, които не признават друга музика, освен джазовата. Такива младежи и девойки с часове стоят пред радиоапаратите, за да чуят и запишат изпълнението на изтъкнати западни естрадни певци и музиканти, стремят се да се сдобият с техни грамофонни плочи или магнетофонни записи. Тези младежи бурно аплодират сладникавите мелодии, които някои чуждестранни певци и инструменталисти изпълняват на концертите си у нас.

Паралелно с джазовата музика вървят и изкълчените танци. С най-голяма сила това се отнася за дошлия от Запад танц „Туист“. Това е един неестетичен, с много динамично темпо танц, който с фигурите си навява еротика и пошлост. Освен това, поради неестествените движения на тялото, той е вреден за здравето на танцуващите. Видни учени и лекари на Запад с тревога пишат за масови изкълчвания, за повреди на коляновото капаче, за развиване на сухожилията, получени в резултат на танцуването на „Туист“…

Трогателно е, че партийната върхушка не може да спи от притеснение заради повредите на „коляновото капаче“ сред младежта. Но нека се върнем на темата: според стандартните си определения „битник“ и „хипи“ често са представяни като сродни понятия, които визират човек, тенденция, мода или поведение, и като цяло са знак за нетрадиционни нагласи и вкусове. Представителите и на двете тенденции са идентифицирани обикновено като споделящи радикални и понякога асоциални идеи, т.е. като отричащи обичайните социални, морални и културни норми. Но понякога „битник“ и „хипи“ се използват като взаимно заменими понятия, макар да могат да бъдат посочени някои специфични отлики за всеки от двата вида. Освен към човек, който е под въздействието на бийт литературата, „битник“ се свързва и с културата, отнасяща се по-специално до бийт музиката, изкуството или еротичната поезия и като цяло ни отпраща към Сан Франциско и дейността на Джак Керуак, както и на неговото обкръжение, през 50-те и 60-те г. на ХХ век. За мен няма съмнение, че литературата на бийт поколението вдъхновяваше бийт музиката, изкуството и идеологията за промяна на социалното съзнание през визирания период.

Определенията за „битник“ са най-разнообразни: според краткия философски речник на Евгени Динев (1999-2010 г.) битник е „представител на младежко движение в Англия и САЩ от 50-те години на XX в., което изразява протеста на младите срещу установените норми“. Според други определения Битници (англ. beat generation — разбито поколение), е литературно и младежко движение в САЩ от средата на 50-те и началото на 60-те г. Популярната дефиниция за тях ни казва, че те настоявали за доброволен отказ от материални ценности, издигали в култ скитничеството, еротическата свобода, анархистическия хедонизъм, отдалечаването от социалните проблеми и се увличали по дзен-будизъм“. Обикновено се напомня още, че писателите-битници като Джак Керуак, Алън Гинзбърг или Уилям Бъроуз клонят към безсюжетност, свободен стих, метафорически език, шокираща лексика, импресионистичност и натуралистичност на описанието.

Джак Керуак (1922–1969) – „По пътя“, който бива разглеждан от повечето критици като една от най-важните фигури на бийт-поколението, си спомня в една своя статия от 1959 г., че разбито поколение (beat generation) е определение, за пръв път споменато от него през 1948 г. в разговор с приятеля му, писателя-битник Джон Холмс, написал романа „Марш! Марш!“ (често изтъкван като първия битнически роман) през 1952 г. Така Керуак определил всъщност представителите на следвоенното поколение, изпитващи трудности с адаптацията си в американското общество. Самото понятие „битник“ се ражда през 1958 г., по точно на 2.04.1958 г., и е дело на журналиста от „Сан Франциско кроникъл“ Хърб Каен, за да определи онази част от съвременните му млади хора, които били считани за притежаващи асоциално поведение и отказвали да приемат традиционните културни ценности на нацията. Както пише Уилям Лоулор,[2] на Хърб Каен принадлежала идеята към бийт да се присъдени заемката от руския език – суфиксът/наставката – „ник“, прищявка, продиктувана от влиянието, което имало пускането на първия съветски Спутник през октомври 1957 г. върху американското общество. А американският писател-документалист и лексикограф Пол Диксън цитира обясненията на самия Каен:“Аз съчиних думата „битник“ просто затова, защото руският Спутник беше в устата на всички по онова време и думата изскочи сама“ (I coined the wordbeatniksimply because Russias Sputnik was aloft at the time and the word popped out.)

Но аз няма да ви занимавам подробно със съдбата на самата литературна бийт традиция и специално каналите, по които тя е прониквала в България, още повече, че всичко беше под надзора на литературната и идеологическата цензура. Що се отнася до мен, то първото ми запознанство с идеите на Керуак и с явлението „битничество“ се случи в края на прогимназията и това оказа значително въздействие върху по-сетнешния ми живот. Тогава се влюбих и в музика на това течение в един бийт клуб (вратата му представляваше етикета на VAT 69, популярен вид уиски през онова време), където тя беше изпълнявана на живо и в който клуб имаше снимки от живота и дейността на Керуак. Следващата ми значима среща с бийт музиката беше в магазин за грамофонни плочи, от който, при първото ми посещение, не успях за изляза почти три часа, защото дотогава не бях виждал накуп плочите на групите, които познавах единствено от звученето на магнетофона по ученическите събирания. Така, постепенно, за пръв път успях да видя лицето и духа на една култура на живо, която официално беше размахвана като плашило пред всички нас. Видях нагледно и силата, с която битник- и хипи-идеите въздействаха върху младите хора и съвсем в реда на нещата беше те да ми окажат влияние. 

Привържениците на идеологическата борба вероятно ще ме обвинят не само в чуждопоклонничество или прекомерно идеализиране на Запада, но и в неумение да видя всички недостатъци на западния „начин на живот“, както се казваше тогава. Всъщност това, което подсилваше желанието ми да възприема популярните по онова време музикални и културни западни образци, беше отнетата ми възможност да съм субект на собствения си свободен избор. Проблемът беше, че някой друг избираше вместо нас какво да харесваме, какво да слушаме или как да се обличаме, налагайки ни юродивата си партийна мярка върху вкусовете ни. Парадоксът беше, че опитвайки се да ни вкарат в „правия път“, защитниците на социалистическия режим де факто ни насочваха към онова, от което се опитваха да ни предпазят.

Затова тогава ми се струваше, че е съвсем естествено голяма част от моето поколение да се интересува от музиката и идеите на бийт- и хипи-поколението, които владееха света. Или, най-малкото, защото чрез духа на въплъщаваната от тях нагласа, до нас достигаше ехото на съпротивата на двете движения срещу традиционните ценности. Тъкмо тя даваше енергия за нашето, по младежки стихийно, несъгласие и съпротива срещу забраните на режима спрямо западната култура и музика, традиционно третирана като упадъчна и антисоциалистическа. Понякога това несъгласие ескалираше до неистова потребност от индивидуално рушене на табута и предизвикателно поведение, водещо често до милиционерски смут. Разбира се, светът по онова време беше вече запознат с идеите на охотно превежданите в България „сърдити млади хора“ (Джон Осбърн – Обърни се с гняв назад, Алън Силитоу – Самотният бегач на дълги разстояния, Айрис Мърдок – Пясчният замък, Джон Брейн – Път към висшето общество, Харолд Пинтър – Рожден ден и т.н.), но те, както и голяма част от посланията на beat generation, носеха силен интелектуален заряд и се отнасяха главно до критика на социалното неравенство и начина на живот в тогавашна Англия и Америка, а не само до музиката, верността към която представляваше най-естествената възможност за изява на нашата стихийна съпротива. Точно затова не искам да придавам някаква нотка на героизъм на тази съпротива – това беше по-скоро външната форма на младежко несъгласие с установените норми, подсилвани от формите на контрол на тоталитарния режим.

Помня, че за пръв път ме определиха, че се държа като „някакъв битник“ в последните класове на прогимназията, заради това, че червената пионерска връзка, която бяхме задължени да носим до 7 клас, не била чиста и изгладена и имала вид „на Самарското знаме“. В горните класове на гимназията пък, заради малкото пораснала коса, на сутрешната проверка при влизане в училище често бивахме санкционирани с: „ти какво ми се правиш на битник/битълс; веднага отивай да се подстрижеш“. Така в условията на „парадно мислене“ музиката (както и част от преводната литература, напр. Хемунгуей, Селинджър или Стайнбек) тогава бе едно от малкото места, в чиито пространства човек можеше да извърши своето „социално бягство“ и да се почувства независим от тоталитарния контрол на идеологическата машина. Затова бяха толкова драстични мерките, които се взимаха срещу „западното влияние“ и особено срещу beаt влиянието: по средата на 60-те човек можеше да си изпати за какво ли не – ако например е жена и носи панталон, особено цветен, ако носи дълга коса или ако танцува туист (а не измисления от социалистическите „творци“ танц Джинка): на Черноморието да се танцува туист беше разрешено само за чуждите туристи. От същата стенограма на Политбюро научаваме за мерките, които партийното ръководство смята да предприеме в тази посока:

„Наложително е да се обединят усилията на Комсомола, Съюза на българските композитори, Съюза на българските писатели, Централния дом за народно творчество, да се привлекат нашите най-добри хореографи и режисьори и на базата на динамичните и вихрени български народни танци и съвременни ритми и фигури да се създадат хубави модерни танци за нашата младеж. Сега Централният комитет на ДКМС полага известни усилия в това направление. Уговорихме се с редица композитори и хореографи да създадат наши модерни танци. Трябва да се признае, че в това отношение ние изоставаме в сравнение с другите страни. Известно е например, че в ГДР преди няколко години бе създаден модерния танц „Липси“, който за кратко време доби голяма популярност и в чужбина. Този танц помогна много на немските другари в борбата за опазване на тяхната младеж от модерния тогава упадъчен танц „Рок-енд-рол“[3].  

От историята е добре известно какъв беше реално резултатът от подобен – днес изглеждащ комично – опит за намеса на социалистическата командно-административна система в личния живот на отделния човек. Днес вече никой не си спомня за създадените от партийната машина „модерни танци“, но всички знаят какво е „рок-енд-рол“. Затова, когато днес чуя, че по времето на социализма „всичко беше по-хубаво“, се развеселявам. Не беше! А що се отнася до „социалистическа забавна музика“, наред с бирата, кренвиршите и сладоледа, то всички те бяха ужасни за консумиране (и то само когато човек успееше да се добере до последните). Но като свидетелство за думите ми относно проблема със забавната музика ще приведа мнението на един произволно избран представител на носталгичната вълна – блогъра Красимир Говедаров (kvg55) от 17.08.2015 г.[4] – типично за мисленето в соц-епохата:

“Освен строгите художествени изисквания към произведенията на нашите музикални творци, двадесетина години, шестдесетте и седемдесетте, имаше и ограничения за слушането на набиращата сила и влияние сред младите хора в западния свят рок музика – хард рок, хеви метъл… Най-новото в тази музика можеше да се слуша в изобилие само по чуждестранните радиостанции на запад от България – Радио Белград, Радио Скопие, Радио Люксембург, Радио „Свободна Европа“, Би Би Си, „Гласът на Америка“. В същото време ограничението правеше западната музика, срещу която се водеше идеологическа борба от страна на комсомола и партията, интересна и желана от младежта. Глупава постъпка на социалистическата власт, защото всяко забранено нещо става по-привлекателно“. И в заключение:“Когато упадъкът превземе културата, това означава, че в икономиката и политиката той е много по-голям и всеобхватен. Така че въпросът за ролята на социалистическата цензура не е еднозначен“.

Както се казва, коментарите са излишни. А и показва откъде идваше привързаността на младите хора към бийт и рок музиката: на музиката на „строгите художествени критерии“, т.е. на „любими песни за партията“ или на „песни за социалистическото строителство“, които изпълваха ефира, трудно можеше да се танцува, пък и не подхождаха кой знае колко на романтични ситуации.

Не по-различно е мнението на Юлиян Вучков в поръчковата му статия в сп. „Пламък“ от същата 1963 г., наречена „Психология на магнИтофонната младеж“, която очевидно има за цел да пропагандира решенията на Политбюро за засилване на борбата срещу буржоазното влияние сред младежта. „МагнИтофонната младеж“ е, разбира се, представена като „духовно бедна и опустошена“ от буржоазното влияние и водеща живот, несъвместим с вълненията и стремежите на социалистическото общество:

„Те (магнИтофонната младеж, б.м. О.Г.) приличат на суетни актьори на любовни роли. Не обичат да правят движения, които няма да бъдат забелязани. Затова непрекъснато се контролират. Трябва да знаят как изглеждат и как ги възприемат във всеки момент. Овладени и сръчни, техните движения идват да украсят и подчертаят предимствата на външността им. И най-невинният техен жест е сексуално загатване и израз на доволство от щедростта на природата. Ефектният външен облик на тези хора се съчетава с бедна духовна същност. Техните души и умове приличат на поле, опустошено, преди да е родило първите си плодове. Те нямат амбиции, идеали, стремежи. Имат само една жизнена цел: приятно прекарване на времето. Презират всички духовни ценности. Издигат в култ удобството и автоматичното пристрастяване към леките удоволствия. Те са напълно безразлични към целия политически, стопански и културен живот на страната. Отегчават се от сериозни начинания. Ходят на училище или на събрания, защото нямат воля напълно да се освободят от механично възприетите обществени норми. Не обичат да опознават живота, да откриват в него нови страни. Приемат или не приемат нещата изведнъж, без да мислят, юнашки доверени на своите стандартни представи за приятното или неприятното. В техния речник понятията „добро“, „лошо“ „съдържателно“, „безсмислено“ не съществуват. Всичко е сведено до понятията „приятно“ или „неприятно“. И понякога в категорията на неприятното рискува да попадне някой техен съвършен събрат просто защото в първия момент не са харесали негово движение, поглед, усмивка или дори отделна гънка на костюма му. Те не знаят какво значи вяра в човека и живота. Вярата е неспокойно очакване на утрешното, а те нямат време да чакат.“[5]

Идеологически дирижираният „психологически“ анализ на Вучков е очевиден почти толкова, колкото и поръчковото „благородно възмущение“ срещу обикновени български момчета и момичета, чиято основна „вина“ е нежеланието за живот според партийно наложения калъп. Това, което прави силно впечатление, е не само фалшивият морализаторски и дидактичен тон на автора, а, че зад него ясно прозира зловещата сянка на комунистическия идеологически юмрук. Лично аз винаги към бил поразен от лекотата, с която една определена група от обществото, която проявява интерес към различна от налаганата насила култура и музикални вкусове, бива отхвърлена и „заскобена“ от режима. Отношението към тези хора беше като към прокажени и както показва близката история, те бързо биваха лишавани от социален и граждански статут – бяха изключвани от комсомола, което на практика ги лишаваше от възможността да продължат образованието си или да си намерят подходяща работа, или биваха интернирани и изпращани в Белене. Но за тези неща днес се говори малко и с неприкрита досада: “Стига вече с този пещерен антикомунизъм. Защо не искате да видите и хубавото…“

Но за да разберат читателите още по-добре механизмите на действие на „идеологическата борба“ във войната с инакомислието, в това число и битничеството, ще дам още един пример от настоящето и по-специално един фрагмент от сайта pan.bg. В цитираната там книга „Наш дом“ на руския писател „енерго-еволюционист“, а по-точно – „обикновен идиот“ (така определян в руските сайтове от други руски писатели, неенергоеволюционисти), Михаил Велер – и, разбира се, член на КПРФ (Коммунистической партии Российской федерации), пише:

“Причината (за ситуацията в Европа днес, б.м. О.Г.) не е в мигрантите. Причината е в гнилия мозък на Европа. За да разберем какво става, е необходимо да погледнем неотдавнашните предпоставки. А това е културната революция на битничеството, 50-те години в САЩ. Група хомосексуалисти и наркомани с асоциални възгледи и творчески наклонности (поне това им се признава!!!, б.м. О.Г.) формират етиката и естетиката на контракултурата. Три култови фигури – Алън Гинзбърг, Уилям Бъроуз, Джак Керуак. Разюздан секс, мръсотия, вулгарни фантазии, долнопробни лузъри безделници; и (изведнъж) „да бъде проклето това общество, в което съм тъй нещастен“[6].

Съвсем ясно се вижда, че дори и днес, омразата срещу инакомислието не само че продължава, но и е универсализирана до ранг на радикално зло, което предопределя характера на съвременната социална и политическа ситуация.

Нека поразсъждаваме малко върху това защо привързаността към бийт-музиката беше считана за толкова еретична и противоречаща на социалистическия морал, както и на морала изобщо? И дали социалистическата моралност включваше в себе си темата за свободния избор или тя беше в качеството на „абсолютно дълженствуващо“, т.е. проявяваща се като възможност за избор-от-едно. В книгата си Принцип на отговорността (Das Prinzip Verantwortung: Versuch einer Ethik für die technologische Zivilisation. Frankfurt/M. 1979) Ханс Йонас пише, че трябва да правим разлика между ценностно важните и лишените от ценности цели, т.е., че това, което е достойно за моите усилия (като обща цел), не е задължително да съвпада с това, което си струва усилията именно за мен. Това, което е действително достойно за моите усилия тогава, трябва да бъде избрано от мен именно в качеството на цел. И тук не става дума за никаква волунтаристичност или апетитивност (инстинктивно желание), които да определят избора ми като неосъзнат стремеж, а за съзнателен свободен избор. Взимайки повод от думите на Ханс Йонас ще кажа, че социалистическото благо като прост продукт на общата (т.е. партийната) воля тогава не притежаваше необходимия авторитет и не можеше да ме обвърже волево, макар, маскирано като всеобщо, то да се стремеше към това, да се превърне в моя цел. И тъй като не беше в състояние да принуди която и да е свободна воля да го направи своя цел, то изискваше публично да признаем, че е неин (на индивидуалната ни воля) дълг. Така освен послушание, комунистическата идеологическа машина се стремеше да ни наложи и чувство за вина, ако не следваме социалистическото благо именно като дълг.

Но да се върнем към темата. Обикновено се счита, че понятието Beat музика идва от ясно изразена, ритмична музика. Според музикалните енциклопедии стилът представлява сплав от рокендрол, ду-уап (вокална техника), скифъл (skiffle), ритъм енд блус и соул. Фактически е предвестник на модерната рок-вълна. В бийт-музиката доминира по правило чиста китара, силен и хармоничен вокал, отчетлива партия на ударни инструменти. Песните имат обикновено запомнящ се текст и мотив. През 60-те години в Англия бийт-музиката търпи влияние и от класическия американски рок-енд-рол, но за разлика от него няма това наблягане на първото силно време, а четирите такта се свирят ритмически равно и хомогенно, но ударно. Ще напомня, че „бийт“ идва от „удар“. По това време радио ББС , радио „Люксембург“ и радио „Бремен“ започват да популяризират открито бийт-музиката. Бийт-групите, т.е. музиканти от училищни или квартални улични състави, свирещи по улицата, в мазета, в малки кръчми и клубчета, са местните момчета, облечени в своето работно или всекидневно облекло. Групите имат обикновено по двама китаристи, басист, барабанист и понякога пианист. Вокалите са на два или три гласа. По онова време даже църквите „откриват“ този стил и извършват „бийт-молебени“.

За нас явлението „бийт музика“ през 60-те, което изразяваше бунтарското мислене на времето, по един естествен начин се свързваше с „битник“ и за дълго беше синоним на свобода и независимост, характерни за прохождащата в онези времена рок музика (известна още като гаражен или ацид рок – The Doors, Blue Cheer, Stepenwolf, Jefferson Airplane, Iron Butterfly, Mott the Hoople, Genesis на Питър Гейбриел, Fleatwood Mack на Питър Грийн и пр.). За съжаление, в края на десетилетието тя беше заменена с бързо налагащата се „поп музика“. Част от бийт музикалната традиция пък премина в сферата на психеделичното, където даде чудесни плодове там при Pink Floyd, Jimi Hendrix или King Krimson, както и във формàта на мелъди, блус и метал рок. Психеделичният рок практически започва от Калифорния и завладява музикалната сцена, след като много групи преминават от фолк към фолк рок около 1965 г. Психеделиката се превръща в начин на живот, с център Сан Франциско, като най-видни представители в музиката по онова време стават Greatful Dead, Country Joe and the Fish, The Great Society или Jeferson Airplane. Психеделичният рок достига апогея си в края на десетилетието. През 1967 година Бийтълс дават своя определен психеделичен отпечатък с пускането на албума Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band, който съдържа запомнящата се песен „Lucy in the Sky with Diamonds“. Rolling Stones отговарят с Their Satanic Majesties Request (с прекрасната песен She’s a Rainbow). Pink Floyd пускат албума The Piper at the Gates of Dawn.

В музикално отношение Beat влиянието в музиката беше ясно забележимо: Бийтълс (Beatles) използваха бийт в името си, а за Джон Ленън се знае, че е бил фен на Керуак и битническото движение. Нещо повече, Бийтълс дори поставиха снимката на писателя–битник Уилям Бъроуз на корицата на албума си Sgt. Peppers Lonely Hearts Club Band. А дългогодишното приятелството на Гинзбърг с Пол Макартни беше подкрепено с участието на члена на ливърпулската група в музикалната адаптация на Гинсбърг на поемата му Ballad of the Skeletons през 1996 г. Рей Манзарек, кийбордистът на групата The Doors, е обичал да казва, че иска да бъде битник, а за водещия изпълнител на групата, Джим Морисън, се знае, че е бил силно повлиян от Керуак. Не са тайна и връзките между поета битник/хипи Алън Гинзбърг не само с Пол Макартни, но и с Боб Дилън, Лу Риийд, Кинг Кримсън, както и с Грейтфул Дед. Именно Гинзбърг е пример за прехода от битник към хипи движението, когато, образно казано, смени битническата дрога – марихуаната, с цветните съновидения на LSD, а тъмните очила, строгите дрехи и кòзите битнически брадички бяха изместени от хипарските цветни кафтани и татуировките с цветя.

При това положение е малко странно, че днес в Интернет може да срещнете мнения, че beаt музиката е самостоятелно явление, което се свързва основно с т.нар. merseybeat вълна, т.е. музиката, която в средата на 60-те идва от Ливърпул, и че тя няма нищо общо с идеите на beat generation. Противно на това ще кажа, че освен изброените по-горе имена, сред групите, които се свързват с литературното бийт движение, т.е под въздействието на Уилям Бъроуз, Керуак и Гинзбърг, можем да изброим още няколко, които възпяват същата тематика. Това е на първо място The Velvet Underground, които използват не само наркотичното опиянение, но и cut-ups техники в стила на Бъроуз (готовият текст се реже на няколко фрази или отделни думи и от тях се сглобява нов текст); самият Лу Рийд използва прямия стил на Бъроуз и Керуак, а заглавието на песента „Waiting For The Man“ е фраза, използвана в „Наркоман“ и „Голият обяд“ на Бъроуз. Починалият през 1999 г. на сцената рок музикант Марк Сандман, бас китарист, водещ вокал и бивш член на алтернативната джаз-рок групата Морфин, беше горещ почитател на бийт-поколението и написа песен, наречена Керуак, в памет на писателя и неговата персонална философия, както и на начина му на живот. А що се отнася до популярната в началото на 70-те г. група Steely Dan, то верятно малцина нейни фенове знаят, че кийбордистът Доналд Фейгън и бас-китаристът Уолтър Бейкър са използвали името на секс-играчката (Steely Dan III of Yokohama) от романа на Бъроуз „Голият обяд“ за име на групата. Нещо повече, бийт музиката ражда и своите бийт текстописци-поети: Pete Brown (Cream, Jack Bruce, Battered Ornaments, Piblokto), Keith Reid (Procol Harum), Pete Sinflield (King Crimson и ELP).

Връзката между бийт музиката и бийт-тенденцията добре се вижда в текстовете на някои песни, които имаха огромно влияние върху мен и моите приятели от онова време. Тези песни, пускани по училищните „терени“ (ако не ме лъже паметта тогава „купон“ вече почти не се употребяваше и беше термин на по-големите от нас студенти, които продаваха купоните си от 50 ст., като със събраните пари си купуваха алкохол) и особено в условията на казармената действителност представляваха глътка свеж въздух, като бяха онова, което ни правеше силни за да оцелеем в безсмислието. Сигурно за повечето от по-младите читатели звуча фалшиво патетично, но всички, които са преминали през казармената институция, знаят за какво говоря – бяхме лишени от свобода и принудени да даваме 2 от най-хубавите години в своя живот за една митологема, наречена „защита на отечеството“. Още по-глупаво звучеше доводът, че това ни „правело мъже“. Истината беше, че през повечето време ни използваха за безплатна работна ръка, безплатен труд (допълнен от ученическите и студентските бригади), който ни се вменяваше по дълг, в рамките на същата митологемата и на „ползу роду“. В тази ситуация албумът на Jethro Tull Thick As A Brick (което тогава превеждахме като „тъп като пън“) от 1972 г. звучеше пророчески и в светлината на неговата ирония припознавахме някои от нашите казармени надзиратели.

Накрая ще кажа, че в никакъв случай не бих искал да създам впечатлението за безкритично възприемане на всичко, което се случваше през 60-те и 70-те години на ХХ век в западната култура. Пък и въпросът не е в това. Затова ще оставя анализите и оценките на компетентното мнение на историците и теоретиците на културата. Моята задача тук беше по-скоро да напомня един епизод от младежката история на много мои съвременници, на които беше отнета насила възможността да избират свободно параметрите на своето отношение към определени културни образци и за наложената идеологическа цензура върху музикалните им вкусове. А и да припомня още веднъж на „магнИтофонната младеж“ за славното минало на бийт и рок музиката, която и до днес звучи отвсякъде, въпреки „пророчествата“ на Юлиан Вучков.

Проф. дфн Олег Георгиев е преподавател в катедра „История на философията“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в сферата на философията на образованието и средновековната образованост. Автор на пет монографии, сред които: „Свободните изкуства и Средновековието“, „Средновековната университетска метафизика“ и др. 

[1] http://www.omda.bg/public/arhiv/prilojenia/dokumenti_bkp/politbuyro_26_03_1963.htm

[2] Lawlor, William. Beat culture: lifestyles, icons, and impact, 2005, с.13.

[3] Стенограма от заседание на Политбюро от 26.03.1963.

[4] http://kvg55.blog.bg/politika/2015/08/17/komentari-i-za-estradnata-ni-muzika-pri-totalitarizma.1384503.

[5] http://prilivi.eu/2012/01/vuchkov/

[6] http://www.pan.bg/view_article-6-357989-ZADYLZhITELNO-ChETENE-Kakvo-oshte-li-ne-vyarvate-che-tova-e-krayat.html#sthash.3TYZq2Kl.dpuf

3 КОМЕНТАРИ

  1. Вън от еклектиката , получена от прекаленото вглеждане в спомагателната ползвана литература, статията напомня блед римейк на посланията от филма „Вчера“. Нещо е трябвало да се получи, но не се е получило или ако все пак се е получило, получило се е нещо съвсем друго, На първо място никакви битници , Керуак, „сърдитото поколение“, най-малкото Гинсбърг. Вярно е, че хората, младите хора и тези на средна възраст в началото на 60-те четяха оскъэдно издаваните англоезични и изобщо западниезични автори, но никой роден през 30-те години на миналия век не прескочи до битълсите или групите, появили се след 1968 г. Просто онези наши батковци, да ги наречем, останаха с „хулиганките“ от края на петдесетте, с Елвис, Ф.Домино, Модуньо, туиста и … Бамбука, Грозд, Стария Берлин. Смесването на поколенческите моди, включително и слушането на музиката няма нищо общо с фанатичното пистрастяване към рокмузиката на китарните групи от 60-те.
    Понеже ми се е случвало по случайност още пхрез 1958 г. като дете да видя пред себе си чудата , нагорещена машина с металическо покритие, върху която се въртяха две мънички ролки, миришещи от топлината, понеже съм гледал хипнотизиран зеленото, свиващо се око, понеже съм чул парчета на непознат език, едва години по-късно, станали известни за мен с имената им, съм свидетел на онова нахлуване на различната музика, различна от онази, която предаваха по радио София. Никакви англоезични романи и автори по това време тук не излизаха. У нас сталинската действителност вървеше с все сило, че дори и още по-натегната. И ако нашите родители говореха за някогашните филми, за Тарзан, за Чарли Чаплин, Рудолф Валентино, Грета Гарбо, то по семейните библиотеки се пазеха „Мозайките от знаменити романи“, подлистниците с романи от предвоенните вестници и „журнали“, Хората копираха поведението на актьорите – сресаните назад коси при мъжете, банелите в яките на ризите, „златните“ копчета на ръкавите, табакерите, двуредните костюми, а жените спяха с дървени ролки на косите, които изрусяваха с перхидрол, в сутиените им имаше здрава стоманена тел, извита в дъга, носеха цели сложни стягащи колани с жартиери и задължително пускаха дим в очите на партньорите. Какви ти дългокоси битници. До Фестивала през 1968 г. и най-разхайтените младежи носеха костюми и трандафори. Първите дънки пуснаха в Кореком след 1965 г., първите шушляци донесоха сръбските туристи пред ЦУМ, най-„западната “ стока беше химикалка, боята на която вътре при обръщане откриваше снимка на голо момиче. До средата на 60-те години малцина в София, не и във вътрешността на страната, бяха виждали единични малки плочки на италиански и френски изпълнители, малцина бяха гледали единичните прожекции с филмите на битълсите в седмиците на английското кино, а в малкия салон на БИАД с лош превод в момента прожектираха отделни филми, предимно уестърни. В ДРужба даваха архивни филми. Никакви списания, никакви снимки, всичко беше ТАБУ, особено рок-музиката. И тя наистина се виждаше на нас, моомчетиите възбуждаща, вълнуваща, кото веднъж бе чул парчета на битълсите или на Енимълс, не искаше и да чуе за българска естрада. Първоначалните китарни групи в София дори не бяха тези, които трябваше да останат. Имаше десетки талантливи музиканти, налучкващи по слух музиката от радиостанциите, при това я изпълняваха с негодните за каквото и да е български китари с дебел гриф и почти един пръст разстояние под струните, с фалшиви прагчета и лоша акустика, да не говорим за ерзаца на електрическите инструменти. В този смисъл никакви легенди за Бъндараци и Щурци кщато първопроходници не са верни, в един клип от 1965 г. виждаме Сребърните гривни като напълно завършена група, идпълняваща парче на Шедоус със завидна близост. Плочата на Лили Иванова с оркестъра на Иван Пеев беше невъзможна за слушане с кавъра на битълсите. Единствено изпълнението на Джеки Уелдж с прочутата малка плочка с „Къщата на изгряващото слънце“ даваше някаква далечна представа за западна музика, издавана от Балкантон. Далече беше още предаването с Асен Кисимов, който пусна I`m a Loser, далеч бе появата на първата плоча на Щурците, далеч бе Фестивалът с унгарските групи Сириус и Атлас. Имаше незнайни китаристи, които така и изчезнаха, Щурците с „Аврора рар ра ра ра“ отидоха в трета глуха и само хора, които нямаха достъп до западни плочи, все още слушаха български рок или българска естрада. За последен път ги гледах на паметния концерт в зала Универсиада през 1969-та, по това време заредиха Полския център с лицензни плочи. Третото парче на битълсите в български ефир пуснаха чак срещу Нова година през 1968 г- Хей Джуд. За чуждите гости в Международния лагер в Примоско свиреха незнайни наши групи, позволяваха им дори да пеят на английски. Първите англичани изобщо, идвали тук, бяха Балуунс през есента на 1968 г. и певецзът им Тони Болтън. Впрочем, има го в Ю тюб, гостуването му в Букурещ и то с Хелън Шапиро, която е ходела по турнета с битълсите в ранните години. Първата рок изява, която сериозно стресна управляващите, бе концертът на унгарците от Сириус на площад Девети септември по време на Фестивала, писал съм по форумите. Тогава просто спряха тока, младежите седнаха върху жълтите павета и никой от милиционерите не смееше да удари когото и да било от чужденците. Беше невероятно изживяване , краткък миг на пълна свобода, който е бил, нигога няма да забравди усещането. Вторият удар дойде три години по-късно с гостуването на Раундъбаут, англичаните, които започнаха концерта си внезапно и ударно с „Джъмпин ДЖек Флеш“, на секундата целият Летен театър скочи и ревна, на първата минута спряха тока и концертът свърши. Тогава се проведе и първата спонтанна манифестация срещу мластта и милиционерите, огромно шествие от скандираши младежи, които крещяха нецензурни подмятания, спускайки се с рев по булеварда към центъра. Шествието стигна до хотел Балкан и тогава дойде конната милиция с палките, с разцепените глави, нито дума по вестниците на следващия ден. Събитието почти съвпадна с погребението на Г.Аспарухов и н Н.Котков., огромна манифестация, изплъзнала се отконтрола на властите, също подмината с мълчание във вестниците. Тези трусове никак не останаха без последици. По улиците милиционери спираха девойки с дълги поли и посто ги срязваха с ножица до кръста, а по бедрата удряха виолетови печати за месо. Дългокосите младежи биваха спирани и остригвани до голо с ивица през средата на темето, много от тях баха пращани в тухларните по за две седмици по бързата процедура. Наркомани още нямаще, тъпчеха се с довер, някои с морфин, не беше и толкова разпространено до 1971 г., беше модно да правиш тинктура от сок от мак. Някъде към 1969 г. започна събирането на безделници и младежи пред „Млекото“, „Шапките“, после пред подлеза пред ЦУМ и накрая пред Ялта. Събирането на „Попа“ започна едва към 1971 г., и всички тези групи не бяха хомогенни, тези около Ялта наричаха „гъзари“. Вече имаше разслоение между децата на номенклатурата , интелектуалците, комунистическата каста в културата, дипломатите,, дипломатите и децата на работниците и хората с ниски доходи, които също искаха да имат вид на западни младежи. Едните носеха корекомски дрехи и вносни обувки, плочи под ръка, другите топяха в леген с боя бели тениски и ги усукваха отпред, за да остане нелбоядисана розетка„ Едните имаха вили и апартаменти с огромни холове, с грамофони, с уиски, другите се задоволяваха да стоят прави цяла вечер на тротоара и да пушат, подавайки си шише с коняк или водка. Имаше и такива, които се събираха по градинките с китари. Имаше и умрели от отравяне с лекарства наркомани. Рлез цялото това време една огромна кохорта от смилиционери, служители на държавна сигурност, щатни комсомолски дейци, комунистически анализатори, журналисти, ведно с ефирната нескончаема пропаганда, ведно с милионната комунистическа партия и безпартийните комунисти създаваха другата реалност – навъсените лица , непрекъснатия дефицит и демагогията противоречията мужд,у пропагандага и мизерното съществуване и оскъдицата, готвратителната конфекция , размъкнатите панталони,, басмите, недоимъка, баничките в амбалажна хартия и ръждивите пирони с парчета вестник в тоалетните пред Халите и площад Ленин. Всъщност рок-музиката бе желание да живееш поне слухом на Запад, това е истината, но и не само това. Превъзходството на великолепната западна музика във всяко отношение съпровождаше и превъзходството на всичко останало в културата – от киното, през литературата, през цялата история на западноевропейската култура. А Керуак и Гинзбърг? Ама кой работник да стане хипар? С ватенката? С гофрираните подметки и кожентото кръгче на глезена? С гумените цървули и забрадките на полето? Какви хипари и битници с вонята на немитите тела в претъпкания вагон на трамвая през юли и вдигнатите ръце към висящите дръжки? С опиканите стени на стадиона след мач и пакетчетата семки във фунийка от „Вечерни новини“ Ами че цялата класа-хегемон с чесъна, каскетите, кривите подметки и железцата , с мръсните и непрани с месеци дочени панталони , с жабурнясалата зелена чешмяна вода на плажа в „Коньовица“ биха прогонили всеки щатски битник и хипар, които избикаляха през Гърция по пътя към Индия. А българските групи? Нашата група се разтури заедно с битълсите, имахме дълги панталони, шити от едро кадифе и карахме бръснарите да ни постригват “ на черта“.

  2. Трябва някой път да седна и да опиша в дебели томове всичко, което преживяхме. Едва ли авторът знае да изправянето на изкривени плочи, затоплени между две стъкла от храдилника и оставени да изстинат, едва ли е плакал при вида не единствената си вносна плочка с дупка от фас, едва ли помни изложбата „Американски пластмаси“. Едва ли помни и обещанието, излъчено в ефир по радиото: “ И до иляда девестотин и осемдесета ше построиме комунизъма“. Но аз помня как татко вкъщи правеше сухари и ги завиваше във вестник „Отечествен фронт“, връзваше ги с канап и ги трупаше в мазето. Такава бе повелята за всяко семейство, готвихме се за атомна война. Всички трябваше да слезем долу, увити с бели чаршафи или да легнем, щом пуснат бомата, под прозореца. Помня и „Шел отряд по берегу, шел издалека“, „Выходила на берег Катюша, на високий берег, на крутой“, ей такива рокаджийски песни, пускани през една минута по радиото.

  3. И само като допълнение, „Двете битничета“ прозвуча за пръв път на Златния Орфей, а в нея участва на ритъм китарата Веско Кисъов от първата формация, така че снимката горе не отговаря .