4
2300

Комунизмът, фашизмът – тоталитаризмите (2)

Генезисът на фашизма като правило е популистки, а не идеологично-„посветителски“ и конспиративен като при комунизма. Би могло да се каже, че фашизмът превръща в „идеология“ масовите – при това най-вече негативни емоции, той е идеологизиран „ресантиман“, строящ себе си върху катализирането на (постоянно дремещи) в човешката природа страсти. Може би затова исторически – в началото на ХХ век – различните варианти на фашисткия тоталитаризъм възникват все в страни с минимален, беден опит в модерната политическа структурираност на държавата (в парламентаризма, партийното представителство на идеологическите „крила“, процедурите по балансиране между мнозинството и малцинството). Такава е била ситуацията в Италия в навечерието на възхода на „черните ризи“ на Мусолини, такава е била тя и в травматично родената след загубата в Първата световна война, Ваймарска република в Германия.

Но ето защо първият популистки инструмент, чрез който фашизмът протяга ръце към властта е фундаменталното противопоставяне на един стилизиран политически „цялостен“, единодушен в „традициите“ си „народ“ (Volk) срещу един „без-роден“, лишен от „корен“ и поради тази причина движещ се към разтленност „елит“. Към този негативно стилизиран „елит“ в страните на раждащия се фашизъм биват причислени в едно и също време както „политиците“ и партийните лидери (от чиито постоянни дискусии, крамоли и „процедури“ Volk-а изпитва нарастващо раздразнение), така обаче и високият културен елит, чиито вкусове са (естествено) чужди на „масата“, а дръзкият му индивидуализъм и експериментаторство са неразбираеми за нея. Изключително важно за първоначалните фашистки манипулатори следователно е да внушат на „масата“, че този „елит“ се ситуира по върховете на обществения вертикал не защото е по-образован, с повече качества, не защото е по-авангарден, а защото е узурпирал не-полагащото му се място на „народа“. Дълбоко заложено в човека е да завижда на „по-успешния“, да не признава заслужеността на неудовлетворителното си обществено положение, да се дразни от неразбирането на авангардното и „процедурното“. И ето: именно тези страсти се заема като начало да възпламенява фашисткият популизъм. „Вие живеете в своята глуха провинция, защото Берлин е „окупиран“ от политически и артистични безродници и мошеници. Те са узурпирали неговите партии, медии, неговите театри, неговите галерии. Вас не ви чуват не защото сте политически косноезични, нереалистични и хаотични, а защото „там“ (в Берлин, в Рим и т. н.) въобще слушат не вас, не своя „народ“, а „външни сили“. Ето какво пише например нацисткият публицист Фридрих Хусинг за „берлинския елит“ на Ваймарската република, само месец след идването на Хитлер на власт: „Те претендираха, че са германският дух… те представяха Германия на света, говореха от нейно име… Всичко друго беше грешен, долен, жалък кич, отвратителна еснафщина. Те винаги седяха в първия ред. Те присъждаха рицарските титли на духа и европейството… Който и да им служеше, беше сигурно, че ще успее. Той се появяваше на техните сцени, пишеше в техните вестници и списания, беше рекламиран по целия свят; неговата стока се препоръчваше, независимо дали беше сирене или теория на относителността, патентовано лекарство или права на човека, демокрация или болшевизъм, пропаганда на аборта, скапана негърска музика или голо хоро. С една дума, никога не е имало по-нагла диктатура от тази на демократичната интелигенция“. „Елитът“, както виждаме, е стилизиран като „диктатор“ по отношение на „народа“, узурпатор на неговото „изконно място“, като „чужденец“ в собствената му национална столица, при това като „извратен“ и насилствено развращаващ народа си.

Нека чуем кои по онова време са „диктаторите“ от „демократичната интелигенция“, които клейми нацисткият публицист: в литературата – Стефан Цвайг и Томас Ман, в театъра – Макс Райнхард и Ервин Пискатор, Георг Грос и Бертолд Брехт, в критиката – Ернст Блох и Теодор Лесинг, в живописта – Паул Клее…

За фашистката пропаганда обаче е изключително важно – след разделянето на „елит“ и „народ“ да създаде и обобщен глобален антагонизъм, който „по спешност“ след това ще се заеме да „лекува“. В Германия през втората половина на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век този антагонизъм се формулира като антагонизъм между космополитната, англо-саксонска, абстрактна и безплодна Zivilisation и органичната, народна, мистична и креативна Kultur. Двойката противопоставени понятия е заета разбира се от „консервативния“ бестселър на Освалд Шпенглер „Залезът на Запада“, но аз няма как да не обърна внимание на сходството на тези обобщени антагонистични образи с някои днешни (произведени и експортирани този път от Русия): глобалния „Либерализъм“ и „Традицията“. Нека сравним цитираното по-горе от нацисткия публицист за „диктатурата на демократичната интелигенция“ с онова, което пише в нашите дни руският „традиционалист“ Александър Дугин: „Днес за инакомислещ в глобален мащаб се смята този, който е несъгласен с глобалния либерален елит, отрича западните ценности… Именно заради това съвременният либерализъм е тоталитарен… Той дава свобода да бъдеш само либерал: десен либерал, ляв либерал, дори крайно ляв или крайно десен либерал, но само либерал. Ако човек не е либерал, той е лишен от статута на пълноценен човек“. Да сравним и обобщения образ на Шпенглеровата „Цивилизация“, окупирала командните пунктове в столицата на пред-Хитлерова Германия с образа на Дугиновия – вече глобален – „Либерализъм“, при който „всичко се изгражда върху индивидуализма, материализма, прагматизма и техническото усъвършенстване. Всички духовни и етически ценности, институции и идеологии активно се демонтират, осмиват, очернят, а техните носители се подлагат на репресии и отхвърляне“.

Но да оставим настрана аналогиите. Важното е да се подчертае отново, че генезисът на фашисткия тип тоталитаризъм върви в следните последователни стъпки: първо – превръщането на естественото (подчертавам това) разслоение в едно общество на „елит“ (политически-артикулирано, дискусионно, идеологично, индивидуалистично и авангардно образовано малцинство) и „маса“, превръщането на тази разслоеност в антагонизъм: между безродната „клика“ и здравия, но агресивно обезвластен „народ“, стилизирането на (пак естествения) обществен вертикал като „узурпаторско“ малцинство и „маргинализирано“ мнозинство. Именно успешното осъществяване на тази първа стъпка дава старт на „разболяването“ на едно естествено разслоено общество от споменатата в предишния текст „сангвинична треска“. За да се повиши нейната температура е необходима обаче и втората стъпка – обвързването на стигматизираните „елити“ с някакъв глобален, деструктивен тренд, превръщането им от (просто) „откъснали се от своя народ“ в „свързани с ино-родна (и вече глобална) враждебна сила“; алианс на – във времето на германския нацизъм – англо-саксонската Zivilisation, изправена срещу (нашата) Kultur.

Тази втора стъпка в подготовката на фашисткия тип тоталитаризъм, както се вижда добавя към вече събудената страст на „ресантиман“ и подкрепящата я и подклаждаща я по-глобална фобия. Нашият „жизнен свят“ не просто е „узурпиран“, „окупиран“ от дълбоко „чужд“ елит, той е и жертва на глобален „заговор“, вкарал в самото сърце на общността ни своите „агенти“. Оттук следва и третата стъпка – идентифицирането на „архитектите“ на глобалния заговор. А те винаги могат да бъдат открити и посочени. Достатъчно е да се „бръкне“ по-надълбоко в националната „легендарика“, където винаги могат да се намерят резистиращи образите на митическия „враг“. В Германия на 20-те и 30-те години това е „разлагащото расовата чистота“ на Volk-а, откъсващото го от традиционния му „ландшафт“ и струпващо го в без-коренните мегаполиси на модерна Европа „световно еврейство“, но и всички външни врагове, отнели „жизненото ни пространство“ на изток след Европейската война…

„Сангвиничната треска“ на вълната на която се издига към властта фашисткият тип тоталитаризъм – и нека това се приеме като главното ми твърдение в този текст – е ксенофобска едва в стадия на своята кристализация. В своя първокорен тя и тогава, когато за първи път се появява, е либерало-фобска и анти-елитистка.

Но ето защо фашизмът, за разлика от комунизма е наистина болест на масата. Той не започва със зловещи „тройки“ в тужурки, които отвеждат посред нощ неочаквалите, че „ще се стигне чак дотам“ граждани на окупираното общество. Не започва с едно изненадано общество, само довчера не разпознавало сред себе си своите днешни екзекутори и което от ужас пред терора излиза на площадите, за да крещи и то „съд и възмездие“. Фашизмът започва с трескавото, истерично „самоорганизиране“ на вече острастения „народ“ – с 40-те хиляди черноризци на Мусолини, тръгнали на своя „марш към Рим“ на 28 октомври 1922 г. и принуждаващи адютанта на крал Виктор-Емануил, генерал Читадини да връчи на „Дучето“ мандат за съставяне на „народно правителство“ без каквито и да било предхождащи го избори и други „досадни процедури“. Започва с паралелно създаваните от партията на Хитлер сили на „националния ред“, които пребиват посред бял ден „леви“ политици и чиновници, разгромяват „еврейски магазини“ и на хилядни факелни събрания започват да горят книги на „декадентите“ от проклетата „демократична интелигенция“. При тази възпалена от страсти маса „политическото“ дезертира почти доброволно и няма нужда да бъде (поне първоначално) разстрелвано и въдворявано както при комунизма. Партиите биват спонтанно „отвяни“ от „народа“, полицията доброволно оставя реда на „народните сили“. И ето: фашисткият тип тоталитаризъм, дошъл на власт, започва да строи не „нов живот“ като комунистическия, а да „спасява“ смъртно заплашения, „почти погубения“ от агентите на Zivilisation стар живот, който отдавна никой не живее, но чийто страстен образ фашистката пропаганда е създала и внедрила. Но поради това, както казах и в предишния текст, основен рушител на обществения живот и същевременно – строител на фашисткия тип тотална власт е сангвиничното „ресантиманно“ без-умие. То ликвидира тягостната „процедурна демокрация“, то започва да раздава „народно правосъдие“, то организира аутодафетата на всеки „модернизъм“, а скоро и на всяка мисъл (винаги твърде индивидуална и не-традиционна), оставяйки властта изцяло в ръцете на „харизмата“, през чийто крясък се самоизразява под-словесният, почвено-хтоничен „народен Geist“.

Да, и комунизмът, и фашизмът финишират като тотални държавни „машини“, между чарковете на които обществото е смазано, деградирано. При комунизма то е деградирано от самото начало от терора, който инсталира тоталната му „машина“. Ето защо неговият най-траен ефект е масовото публично лицемерие. Ако отначало всички пригласят на идеологическите топоси на комунистите от страх, след това, за да се справят с фундаменталния душевен дискомфорт от непрекъснатото публично лъжене, започват да се само-зомбират, изработват всеобхватно интериорно двоедушие: имат един публичен (не свой, а присаден им от режима) ум и друг – житейски. Тези два „ума“ не вярват на мисленото от всеки един от тях, но и се правят, че не се намират в една и съща глава. Комунистическата деградация е, според диагнозата на Солженицин, „живот-в-лъжа“ – не просто лъжене, а въобще живот-в-лъжа. Фашизмът, напротив – е самоналожено без-умие, фашистката деградация е екзалтирано себеобезличаване във въобразената „маса“.

И накрая – все пак няколко сравнения. Не ви ли прави впечатление, че от идването на Тръмп в Белия дом политическите партии в САЩ вече само номинално са „републиканците“ и „демократите“? Защото републиканците (и даже не републиканците изобщо, а избирателите и феновете на Тръмп) постепенно станаха „народът“, „американците“, а „демократите“ – „елитът“, „либералният елит“. Елитът пък на демократите постепенно деградира до конспиративната клика на „неомарксистите“, „латиносите“ и „цветнокожите“, противопоставени на… „белите мъже“? Да ви напомня тази „еволюция“ на нещо разказано по-горе? Не ви ли прави впечатление по-нататък, че за Орбан, Салвини и пр. Европа се състои вече от техните „Унгария“, „Италия“ и пр., на които противостои един обобщен „Брюксел“, един антагонистичен на „народите“ изобщо космополитен „елит“, като зад гърба му вече едва могат да се скрият днешните „евреи“ (трансхуманистите, джендъристите, „Барневарн“ и т. н.). Да не говорим за Русия, която изглежда стана „народ по определение“, изправен срещу „либералния елит“ на света „по определение“.

Първата и втората стъпка на тоталитаризма, чиито характерологични черти по нашите географски ширини са ни по-слабо познати в сравнение с чертите на другия, изглежда са направени тук и там. Трябва ли следователно да бъдем спокойни?

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЕдна човешка история
Следваща статияЗа филма „Случаят „Балерината“

4 КОМЕНТАРИ

  1. НЕ успяхте да ме убедите че фашизмите са тоталитарни! С факти,а не с истини. При цялата ми толерантност – не успяхте! Да,няма спор,че фашизмите са жестоко диктаторски,но не са тоталитарни,дори не и тотални. Та нали спорът е точно за това – тоталитарен ли е фашизма или не?! Другото е повече или по-малко ясно. Да се приписва на фашизма тоталитаризъм е в разрез с научната и историческа съвест на честният и почтен интелектуалец.
    Един въпрос. Защо след като демонстративно изгарят книгите на Стефан Цвайг и го прокуждат в чужбина,той нито веднъж не е критикувал ПУБЛИЧНО националсоциалистите в Германия и Австрия?! Въпреки че Томас Ман и други гениални творци го приканват да осъди нацизма и недоумяват и се възмущават,защо той не го прави! И въпреки че Цвайг е на напълно безопасно място в Лондон,а после в САЩ. Как да си обясним това негово поведение?! Защо е мълчал?!

  2. винаги и на всякъде контрареволюциите се правят от популистите използвайки идиотите (в грцкия смисъл на думата) за користни цели. като се започне от Севинарола та чак до Путик. покривката може да е всякъква – консерватизъм, фашизъм, национал социялизъм, комунизъм. същността е еднаква – инстинкта на агитката. ние срещу другите. най често със съобразени с агитката причини. недействителни. измислени. примерно брюкселка бюрокрация,, каквото и да значи това. идиотът не знае. въпросът е да го повториш повече пъти. повторено стотици пъти едно незнаене се превръща в знаене. основния проблем е образователната нищета на идиотите. ако едно общество сси позволи неграмотност в масови мащаби то неизбежно се отваря за популизма. това се случва в Расия, турция, у нас. неолибералната деградация на образованието ни наплоди идиоти които се ловят във мрежата на путинизма. и за това виновни за мизерното нстояще станаха педалите. а страшното идва с агаряните. меритокрацията е чужда заради знаанието. и е безродна защото не я обединява ракията, чалгата, безаконното битуване и отсъствието на преклонението към безплатното. обитаването на кочината е цивилизационна разлика. кочината е персонално омразна но и е и културно обединяващаа срещу онези кито не живеят в нея. излиза че оксидента иска да ни разруши кочината и ние роптаем срещу посегателството. дори се опитваме да въведем кочината когато живеем в техните обещества. и се гордеем с това в стила булгар, булгар. и сме склонни да приемем живот в евразийскта кочина. некакъв беззродник дори беше запял „напрд науката е слънце, която във душите грей“ в опит да ни отнеме ссянката на кочината. а ние се мажем със слънцезащитен крем и псуваме германците защото не са им отворени магазините в уикенда. страшното става когато демосът говори, или някой хитрец от негово име. тогава агитката троши автобуси, които не са нейни…. за да изкара гнева си от незнанието. о Преслев-ни моменти.

  3. Към watmark,
    защо няма хора във фашистки страни като Германия,Италия,Испания или Чили,които отвътре да са описали тоталитарният характер на режимите в тях?! Не Ви ли се струва странно че фашистките страни нямат своите Георги Марков,,Солженицин или Виктор Суворов?! Имаме предимно ХУДОЖЕСТВЕНА критика на фашизма,но не и свидетелства за ЖИВОТА в него като тези в „Задочни репортажи“ на Марков за комунизма! Няма и да има,защото фашистките режими не са тоталитарни – не са строили такива малоумни проекти като „софийско море“ в българската столица,не са пращали студентите на бригади и не са затваряли границите на страните си.
    Да се изкара фашизма/нацизма тоталитарен е последен опит да се омаловажат чудовищните престъпления и цели на КОМУНИЗМА. И тази „опорна точка“ дойде от ЕС където втората по големина е партията на социалистите ръководена от неизлечимият комунист Станишев.