0
1637

Комунизмът

„Всеки според способностите си, на всекиго според нуждите.” Тази крилата фраза на Карл Маркс вдъхновява всички борци за комунизъм. Маркс я употребява в малката книжка „Критика на Готската програма“ с бележки към програмата на Германската работническа партия. В популярната пропагандна литература на български език този постулат се превръща в лозунг и звучи малко по-различно: „От всеки според способностите, на всекиго според нуждите“. Този лозунг влизаше в партийните програми, директиви, тезиси, конгресни решения, чертаещи светлото бъдеще, което е съвсем близо, дори се определяха сроковете, когато ще се сбъдне. Лишените от реализъм и здрав разум псевдопророчески думи се използваха като примамка. Едва ли би могло да има по-утопична и нереална представа за обществото. Но повтарян ежедневно от най-високи трибуни, лозунгът се превърна в политическа мантра. Той услужливо проповядваше, че някога, в бъдещето, хората ще удовлетворяват жаждата си със суха вода. Хората вярваха, вярваха и се надяваха, че това време ще дойде, че идването му е неизбежно. Не се даваха никакви обяснения, никаква социална, политическа, икономическа или психологическа аргументация как ще се случи това, просто се повтаряше красивият лозунг. Цялото обществото се крепеше върху лозунги. Разбира се и върху дулата на оръжията, както това много пъти беше демонстрирано, но лозунгите бяха парадната страна.

В разминаването между парадното и реалното се проявява най-голямото вътрешно противоречие на комунистическата идея. Тя навсякъде идва на власт с оръжие, насилие, кръвопролитие и безпощадна жестокост. Където е дошла на власт, обществото спира своето развитие, ограничава се напълно идейната, икономическата, политическата свобода, отприщват се жестоки репресии за най-малкото различие от официалната идеология, единствената разрешена свобода остава свободата да се повтарят партийните лозунги и да се следва партийната линия. От всички граждани е отнето всичко. Всички са поставени в равен минимум с разрешени един панелен апартамент, една съветска кола, един модел костюм и рокля, еднакви учебници, в които всяка дума е минала през идеологическата цензура, еднакви вестници, едно радио, една телевизия и най-важното – една партия, която контролира всичко и винаги е права. Това беше настоящето. А за бъдещето се обещаваше „от всеки според способностите, на всекиго според нуждите“. Ами ако някой има нужда да живее в непанелен блок? Или да кара кола, различна от „Москвич“?

Всъщност този много красив на пръв поглед лозунг потенциално съдържа в себе си цялата репресивна същност на комунистическата идеология и система. Той обещава за бъдещето още по-тоталитарна система от тоталитарната система на настоящето. Определя какви са способностите на всеки и най-важното – какви са потребностите на всеки. Лозунгът не допуска някой сам да определя своите потребности. Потребностите на всеки ще бъдат разписани в специални партийни постановления и на всеки, който се осмели да каже, че има различни потребности, ще му бъде обяснено, че той греши, че неговите потребности в действителност са точно тези, които комунистическата държава казва, а не тези, които той си мисли.

Най-строго разчетени в тоталитарната държава са именно човешките потребности. Те не могат да бъдат други, освен да станеш пионер, после комсомолец, желателно след това и член на партията, да работиш в държавните учреждения, да почиваш в профсъюзните почивни станции, да караш Москвич, да четеш „Работническо дело“ и да скандираш КПСС-БКП пред трибуните на мавзолея, откъдето дружелюбно ти ръкомахат тези, които са определили, че именно това са твоите потребности.

Но ти си си помислил, помечтал си, че не искаш да живееш само със съдържанието на хладилника си, нали и пролетарският поет Пеньо Пенев изповядва идеала: „На тоя свят за мач и вкусничка чорба не съм дошъл!“, ала заради разминаването между идеала и реалността той прекъсна живота си точно преди партията да начертае директивите за скорошното построяване на комунизма. Партията виждаше бъдещето само като високи пушещи комини, квартали от панелни блокове и евтин салам. Бъдещето щеше да се различава от настоящето единствено по това, че за жилище, кола, телевизор, пералня вече няма да бъдеш записан в специални списъци и да чакаш по няколко години.

Материалното потребление щеше да нараства така, че да се стигне до „на всекиго според нуждите“. Но нали потребностите на човека не се изчерпват с материално потребление. Ако някой има потребност да прочете „Доктор Живаго“, „Архипелаг ГУЛаг“ или „1984“ ? Ако някой има потребност да надникне отвъд желязната завеса? Партийните документи мълчат по този въпрос, за да не се накърни красотата на лозунга „на всекиго според нуждите“. По-важната грижа на партията беше не да задоволява нуждите, а да определя какви да бъдат те. И да следи никой да не се отклонява от партийния курс. При нужди, несъгласни с определените от партията, грижата се поемаше от народната милиция.

Утопичният лозунг беше интерпретиран в партийните документи като близък до осъществяване. Осмият конгрес на БКП приема директиви за развитието на страната през 1961–1980 г., в които се прогнозира построяването на комунизма в този период. За да не би някой да си въобрази, че ще доживее времето, когато всеки ще получава „според нуждите“, лозунгът беше модифициран, че всъщност ще получава „според труда“. Но щом при социализма е „според труда“, то по какво се отличава социалистическото от капиталистическото общество? В капиталистическото общество също всеки получава според труда, с тази разлика, че получава значително повече. Социалистическото общество все догонваше капиталистическото, ала дистанцията между тях ставаше все по-голяма.

Накрая самият Тодор Живков каза: „Социализъмът е едно недоносче“. Трябваше той да го каже, за да го осъзнаят тези, които живееха според партийната пропаганда. Но партийната пропаганда беше промила съзнанието на хората толкова надълбоко, че днес тези думи на Тодор Живков са забравени от мнозина и те величаят близкото минало на „недоносчето“ като велика епоха. Техните нужди са били принизени до идеологическия лимит и днес тези хора отварят скърцащите врати на старите си гардероби, изваждат от там червеното знаменце, което пазят като реликва и отиват да го развеят пред монумента на окупационната червена армия.

Днес вече са минали няколко десетилетия от времето, когато комунизмът трябваше да бъде построен и да раздава „на всекиго според нуждите“. Днес много от неговите най-гръмогласни „строители“ са милионери, които вече имат съвсем различни нужди, но продължават да ходят при хората, размахващи червени знаменца, да държат речи пред тях, за да им напомнят колко хубаво е било, когато е щял да бъде построен комунизмът.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПрофесорско каре: Страданието
Следваща статияРусофили