1
2838

Комунистите от вчера

Декарт беше заявил: „Мисля – следователно съществувам!“ Нека към тази велики думи прибавим: Заблуждавам се – следователно съществувам!

Лошото е, че помня отдавна. Склерозата си е склероза, но образите на хора, които съм почитал и обичал, успяват да пробият мъглите, спускащи се в паметта ми. Разбирам, че след като през живота си съм изписал хиляди страници, не ще бъде честно, ако не спомена тези личности с добро, въпреки че възгледите им за света не съвпадаха с моите. Те вярваха, че светът може да бъде променен към по-щастливи дни чрез революция, чрез „благородно насилие”, а аз съм склонен да вярвам като Ганди, че „ненасилието е най-великото оръжие, с което разполага човечеството. То е върховен закон. И единствената възможност за спасение!”

Първият човек, с когото искам да започна, се наричаше Спас Недялков. Той беше хубав, висок мъж, имаше сини очи и благ нрав. Още преди Втората световна война е бил член на БОНС, изпращат го на фронта, оцелява и когато се завръща в България, се жени за леля ми, събитие, което хвърли в тревоги и плач част от рода ни. Това, разбира се, не попречи скоро  да се появи малка, русичка дъщеря, която на бърза ръка омиротвори роднинските отношения. След това Спас беше назначен за Околийски съдия в Свищов и се започна неговата драма. Той искаше да бъде справедлив съдия, партията обаче искаше правосъдието да громи класовия враг! Спас Недялков продължи да съди според закона – уволниха го. Няколко години по-късно му се извиниха и го направиха окръжен съдия в Благоевград. Политическите кадрили са характерна част от историята на столетницата, тя ту беше в ремисия, ту поддържана на командно дишане. За нещастие  съдбата не беше справедлива към комуниста-съдия. Тъкмо го гласяха за касационния съд и той се разболя от рак на белия дроб, започна бързо да линее и гасне. Няколко дни преди да си отиде, той ме повика и ми прошепна с хриптящия си глас: „Искам да ти кажа едно нещо, моето момче! Да знаеш, Тодор Живков е в състояние да продаде и децата ни!”. Аз не знаех, но го допусках и си мълчах. Но защо умирающият го знаеше, а няколкостотин хиляди партийни членове бяха в неведение или си мълчаха?

Вторият човек беше Цветан Бончев. И той имаше големи сини очи, и той беше с особена хубост. Водеше ми упражненията по атомна физика и някак неусетно се сближихме. Цветан беше влюбен в науката си, работеше по цели нощи и успяваше да вдъхне ентусиазъм и на сътрудниците си. Успя да запали и мене с прословутия по онова време ефект на Мьосбауер – резонансното поглъщане на гама кванти от атомните ядра. Ако някой не е наясно с определението, едва ли бих могъл да му помогна! Помня, че изследвахме калаените киселини, като ги бомбардирахме с гама кванти. Звучеше сложно и внушително, а отгоре на всичко и моето име се мъдреше между авторите. После пътищата ни се разделиха, Цветан продължи да се занимава с атомните ядра, а аз започнах да пиша пиеси! И дойде ужасът Чернобил! 26 април 1986 г. Днес е печално известно, че партийните и държавни ръководители по това време скриха от подопечния български народ трагедията, проведоха първомайската манифестация, махаха умилено на дечицата от трибуната на мавзолея, допуснаха провеждането на младежки кросове, след това се скриха от „тихия радиоактивен пролетен дъжд” и побързаха на сушина да консумират безопасна храна и напитки, доставяни им от странство!

Естествено катастрофата в Чернобил не можеше да остане скрита, за нея научи цялото земно кълбо и нашите властници наредиха да се разгласи, че страната ни не е застрашена, че радиоактивната обстановка е нормална, че опасност няма никаква. Намериха се люде – учени, които да лъжат с ръка на сърцето по радио и телевизия, по вестници и събрания. Слава Богу – намериха се и българи! Атомните физици на Цветан Бончев и хората на професор Босевски от Центъра по радиационна защита. Те започнаха изследвания, измервания и не се побояха да разгласят данните за многократно повишената радиоактивност. Особено в планините на Южна България – за наличието на „горещи частици” в белите дробове на покойници. Те пренебрегнаха всички заплахи и дори успяха да убедят министър Добри Джуров, който единствен се реши да вземе защитни за армията мерки. В този случай, както се изрази професор Босевски, министърът е постъпил като войник, а не като политик! Трябва в името на човешката доблест да приведа и думите на тогавашния министър на отбраната: „Аз няма да допусна безпринципни разправи с офицери и учени, на които съм гласувал доверие и съм ги подкрепял, за да работят за доброто на народа ни!”

Днес едва ли някой се съмнява, че България е от най-пострадалите от последиците от Чернобилската ядрена катастрофа, че страданията, заболяванията, продължават и до ден-днешен. Не вярвам и да се намерят люде, които не споменават с погнуса „тайните вечери” на нашите управници. Но колко души споменават имената на Цветан Бончев и професор Босевски. Може би има някакъв закон за човешката памет: идиотите се помнят, героите се забравят!

Измина време, забравата следваше неотменния си ход, партията изпрати душите на ръководителите си на химическо чистене. А Цветан, Цветан се реши да спасява първия реактор на АЕЦ „Козлодуй“ – разните европейски комисии искаха затварянето му, някои родни братя и сестри не се опитваха да възразят и за да докаже, че реакторът има още достатъчно  живот, Цветан Бончев създаде цяла методика, с която да се изследва вътрешността на реактора, без тя да се накърни. Тази методика се използва вече и от много държави. Без да му мисли кой знае колко, физикът навлече скафандър, взе подготвената апаратура и започна може би най-щателното изследване на шевовете на металния корпус. Скафандърът му го е предпазвал от радиацията, но температурата вътре е била 40 градуса едва ли не два месеца. На осми септември моят приятел се завръща у дома си, убеден напълно в благоприятните резултати от изследванията му. На другия ден, 9 септември, той се свлича от масата и умира. При това на тази светла дата!

На Цветан Бончев дължа може би пътя си в живота. Когато се явих на конкурс за асистентско място по химия, единствената възможност да получа софийско жителство и естествено да работя в София, беше да спечеля тази надпревара. Тогава ме повика завеждащ личния състав на Института – Гиньо Мирев, той беше особен човек и струва ми се в основата си добряк. За тебе, казва, има получени две характеристики, ще ти ги прочета: едната от Околийския комитет на партията в Свищов, а другата от партийния секретар на Софийския университет. В първата пишеше, че съм добро момче, добър специалист, но че цялото ми семейство има отрицателно отношение към народната власт – характеристиката завършваше заповедно: „Да не бъде назначаван за асистент в ХТИ!“.

Изтръпнах! Гиньо Мирев зачете втората характеристика и аз този път зяпнах, тя съдържаше думи, които не мога да забравя, и колкото и да съм тщестлавен, ги споделям с извинение: „Георги Данаилов се приближава до образа на комуниста повече от образа на който и да е член на партията!” Подпис: професор доктор Цветан Бончев.

Назначиха ме!

Вървях си едно лято из Созопол и насреща ми Николай Генчев. Радвах се, когато го срещах.

– Здравей, писателю! – каза ми той.

– Няма да ме обиждаш – казах му аз.

Николай бе ярка личност – личеше си още от пръв поглед. Взорът му беше проницателен, усмивката му приветлива. Щастие бе да го познаваш. Следях беседите, които изнасяше по телевизията. Знаех чудесната му книга за Левски. Той беше първият историк, който в ония зли времена отдаде дължимото на Стефан Стамболов. Имаше бликащо чувство за хумор. Студентите го обичаха. И той ги обичаше.

Влизам  веднъж в сладкарница „Берлин” и ето го на една маса с още двама мъже – средна възраст.

– Сядай! – казва любезно той, посочва събеседниците си и добавя:  – Тия и двамата са от Държавна сигурност!

Двамата не си признаха!

И ето ти го Николай в Деня на морския флот на тържеството на моряците и капитаните, разхожда се с чаша бяло вино между гостите и високо заявява: „Кой каквото ще да казва, ала Йосиф Висарионович беше велик човек.” Моряците зяпнаха, офицерите се стъписаха, а Николай Генчев продължи на висок глас: „Вярно е, че е избил пет милиона души, но те всичките са били гадове!” Присъстващите се втрещиха, а Николай си наля друга чаша вино.

Когато Желю Желев написа книгата си за фашизма, Николай Генчев беше негов рецензент и естествено рецензията му бе дълбоко положителна. Размахаха му партиен пръст. Той не се отказа от редовете си. „Не желая един ден да ме обявят за борец срещу фашизма!”. Отстраниха го от Историческия факултет, назначиха го в Журналистическия – сиреч журналистите са по-безопасни от историците. В тия години той написа следните редове: „Ние проходихме на общественото поприще след „революцията”, когато доминираха ”героите” на борбата (кавичките са на Николай), преминали през комунистическото горнило (мъки, страдания), непознаващи нито милост към човека, нито уважение към народа и неговите ценности. През Хрушчово време хората от моята генерация, след като бяха тичали като заблудени овце по митинги, следвайки безпрекословно бандата на Сталин, която не само компрометира революцията, но и създаде най-нечовешкия икономически режим в историята, прогледнаха като малки котета. Те схванаха, че комунизмът е голямата илюзия на двадесетия век, че в негово име е изградена непроходима тиранична система, че е спрян прогресът на материалните ценности и поривът на духовните творчество… Моята генерация, на която времето бе дошло, пое съдбините на страната и то в името на промяната. Но за съжаление тя се оказа исторически недъгава, без решителност, без идеи, без воля да се реализира нормално. Поради това тя остана в сянката на политическите въжеиграчи, които замениха „героите” на революцията, но продължиха тяхната политика в името на своята власт и привилегии… Нищо не получи нашата бедна България от моето поколение, ние се оказахме едни пикльовци!”

Николай беше само с пет години по-възрастен от мене и аз нямам никакво основание да не приема определението, което ни беше дал! Той все пак беше снизходителен човек! За прошка вече няма време! Не знам как ще бъдат наречени грядущите поколения на бедна България, но твърдя, че водени от политически идиотизъм, уволниха Николай Генчев като ректор на Софийския университет. Скоро след това той си отиде от света. Но аз винаги ще го виждам как една московска вечер предвожда група пийнали световни историци на Червения площад, за да им покаже ешафода, на който е бил заклан Стенка Разин. Съоръжение, пазено и до ден-днешен като свещен паметник на човешката култура.

Баща ми имал един съученик в гимназията, викали му Грънци, защото се казвал Грънчаров. Бил умно и кротко момче, добър ученик с интереси към биологията. Много чел, много въпроси си задавал, не знам какво точно е следвал, занимавал се с тютюните, работил няколко години в Албания, най-накрая бил назначен за директор на Научно-изследователския институт по тютюните. Дълго време си живял на село, като си поставил една цел да създаде такъв сорт тютюн, от който да се произвеждат цигари, които не вредят на здравето. Утопия! Колкото комунизмът не вреди на здравето, толкова и цигарите на Христо Грънчаров. Отгоре на всичко много се ядосвал, когато сътрудниците му мързелували, сплетничели и симулирали научна дейност. Не издържал и си подал оставката. Освен всичко друго той бил влюбен до полуда в планината. Скитал из Родопите – „пътища незнайни, кътища потайни” и правил дълги преходи заедно с добри приятели. Често с него бродил и Живко Сталев, бъдещият професор по право и председател на Конституционния съд. Живко Сталев  намирал понякога следи в гората, които според него били „мечи стъпки”. Така го нарекли Живко – „мечата стъпка”. Освен това бъдещият професор негодувал, че преходите, които правили в планината, били прекалено къси. На тези оплаквания Христо Грънчаров отвърнал: „Като преходите ти са къси, ходи на зиг-заг!

Специалистът по тютюните никога не занимаваше хората с политическото си верую. Аз дори не знаех, че някога е станал член на партията, вместо това той предпочиташе да разказва на синовете си приказката за „Себелюбивия великан” на Оскар Уайлд. Един ден Христо Грънчаров реши да си построи в местността „Беглика” малка къщурка от борови трупи. Бивал съм няколко пъти в тази симпатична къщичка. Когато собственикът и разбра, че обстановката ми е присърце, рече: „Ела да ти покажа нещо! Ако ти се случи да дойдеш сам тук, да знаеш…” Той ме поведе зад колибата и показа една греда, на която беше издълбана стрелка, сочеща надолу! Стопанинът на къщурката се усмихна дяволито и каза: „Виждаш ли къде сочи тази стрелка?… Ключът е точно отгоре!” Колибката си имаше име: „Шана-Мана”, според стара родопска припявка. Христо Грънчаров написа една интересна книга за лишеите. Според нея те били първите живи същества, които се появили на сушата, и пак според него – щели да бъдат и последните! Този невероятен човек живя без претенции, без да се изтъква, без да търси слава. Той искаше само едно – да броди из Родопите и да си мисли за вълшебната цигара, за деня, когато майките изпращайки децата си на училище, ще им подвикват: „ Моето момче, ти днес изпуши ли си цигарата?”

Започнах да посещавам лекциите по неорганична химия на знаменития професор Димитър Баларев. Той говореше вдъхновено и казваше: „Когато преподавам тази наука, виждам пред очите си светлина, а като погледна тука в аудиторията – кал, кал!” Не му се обиждахме. Аз сядах до един черноок младеж, който ми се видя симпатичен. Един ден го попитах кои книги обича, а той ми отговори: „Сан Микеле” от Аксел Мунте и „Отвъд горите пеят” от Тригве Гюлбрандсен. Погледнах го удивен! Това бяха и мои любими книги! Така станахме първи приятели. Той специализира биохимия! И скоро изследванията му получиха известност, не само в България. Предложиха му да стане член на партията. Той отказа. На въпроса „Защо?”, отговорът му беше: „ Защото не ми харесва вашата компания!” След време се озова в Щатите и бе назначен като професор в университета на Денвър. Високо в планините на Колорадо той си построил дървена къщурка и издълбал надпис „Шана-Мана – 2” Защото просто бил племенник на Христо Грънчаров – същият Грънци, който пък бил съученик на баща ми! Вече шестдесет години нищо не е нарушило приятелството ни. Не е малко, нали?

Декарт беше заявил: „Мисля – следователно съществувам!“ Нека към тази велики думи прибавим: Заблуждавам се – следователно съществувам!

 

Георги Христов Данаилов (1936-2017) e роден в София, потомък на известен свищовски род. През 1950 г. семейството му е интернирано и се връща в Свищов. Георги Данаилов завършва и преподава химия, но с литература се занимава от студентските си години. Голяма популярност получава още с първите си книги: „Деца играят вън“, „При никого“, „Убийството на Моцарт“, „До Чикаго и назад, сто години по-късно“. Следват: „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „За Жан Жак Русо“ (есе), „Усмивката на Пан“ (есе за Стефан Гечев), „Доколкото си спомням“ (в три части), „Весела книга за българския народ“. Автор е на много пиеси – „Съдията и жълтата роза“, „Есента на един следовател“, „Солунските сьзаклятници“, „Господин Балкански“, „Една калория нежност“ и др., на филмови сценарии: „Хирурзи“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“ (заедно с Рангел Вълчанов), „Лагерът“ (заедно с Георги Дюлгеров).
Предишна статияЗа пазеното и живяното в Църквата
Следваща статияШокира ме гаврата с човека

1 коментар

  1. Дълго време ми отне да простя на „комунистите“.
    Освен философията ахимса (ненасилие) на Ганди, ми помогна и
    „Отче, прости им, защото не знаят какво правят“.
    А и Прошката е най-великият лечител.