2
657

Конкретен пример

DEnev

Миналият септември, на път за село Благоево, където отивахме за храмовия празник на въздигнатата след половин век разруха църква „Рождество Богородично”, минахме през село Ломци. Ломци е съседното на Благоево село. Изведнъж се сетих, че преди години бях писал един текст за един войнишки паметник в Ломци. И то паметник не на кой да е, а на Любомир Далчев. Паметник на световноизвестен скулптор в едно захвърлено в Лудогорието далечно село. Сега беше моментът да го видя, кой знае кога щях да дойда пак насам. Спрях с колата на площадчето, жена ми отиде да търси откъде да купи минерална вода, а аз се огледах. Цареше мъртвило. Само на пейките на алеята към сградата на кметското наместничество едно момиче и едно момче, използвайки пустотата и тишината на следобеда, използвайки факта, че и насън, и наяве, са единствените хора на света, се целуваха с най-дългата целувка. Изкашлях се, приближих ги и попитах за паметника. Те скочиха и ме упътиха, паметникът бил малко по-надолу по пътя. Нито за миг не се разсърдиха, че съм прекъснал заниманието им. Защото знаеха, че цялото време на света е пред тях.

След 50 метра видяхме паметника. Слязохме и пристъпихме в тревата пред него. Паметникът беше реставриран, до него се издигаше и едно изписано параклисче. Под войнишката фигура бяха изписани имената на мъжете от селото, загинали по фронтовете на войните от началото на двайсети век. Селото ги помнеше и беше поръчало паметник за тях. А после, след дългата разруха, отново се беше сетило да си реставрира паметника.

Сега изрових старата си статия. Понеже темата за паметниците отново е актуална, пак ще припомня  текста заради конкретните имена, които са споменати вътре и заради конкретния пример, който е даден. Дискусиите са ценни, когато работят с конкретни примери. А и сумата за реновирането на НДК и пространството около него е такава космическа, че ни трябват тонове конкретни примери. Всеки ден, всеки час.

„Какво е разстоянието между шедьовъра и бездарната творба? Метафизичният въпрос в случая има съвсем конкретно, географско измерение – това е разстоянието между село Ломци и София.

Ето защо.

Получих по пощата една тънка, но важна, според мен, книжка – „Християнските храмове в Поповска духовна околия”. Неин автор е Пламен Събев, директор на Историческия музей в Попово. Разлистих с интерес книжката, защото детството ми е минало в този край, до първи клас живях в с. Благоево, което е разположено по средата на двайсеткилометровата отсечка между Попово и Разград. И в книжката се натъкнах на един факт, който със сигурност е обрасъл с тревата на забравата дори за специалистите, камо ли за широката публика. Оказва се, че в с. Ломци, едно от селищата, включени в изданието, има войнишки паметник, посветен на жертвите от войните за национално обединение в началото на XX век. И негов автор е не друг, а големият ни скулптор Любомир Далчев.

Село Ломци е съседно на моето село Благоево. Шосето за Попово, откъдето хващахме влака за София, минава през Ломци. В детските ми спомени от шейсетте години Ломци е свързано с живописните фигури на туркини в цветни шалвари, които седят на пейките пред къщите край шосето.

Влязох във връзка с Пламен Събев и той ми прати следния кратичък текст за паметника:

„Доскоро Войнишкият паметник в с. Ломци бе изоставен, рушеше се, както и малкият параклис в съседство с него. Днес тези две светини отново възвръщат нормалния си вид, за да се превърнат в бъдеще отново в място за поклонение.

Идеята да се въздигне паметник на загиналите във войните ломчани се ражда скоро след приключване на Първата световна война, но едва в края на 30-те години е създаден специален комитет за изграждането на такъв паметник. През 1938 г. негови представители се свързват с големия български скулптор Любомир Далчев за изработка на бронзова фигура. В края на 1942 г. в селото се основава „Дружество на бойците от фронта“, което завършва започнатото от споменатия комитет. Към дружеството бил сформиран нов комитет за довършване на паметника. За председател e избран Стефан Димитров, а за членове – Иван Абаджиев, Лазар Стоянов, Трифон Иванов, Станко Ст. Мицов. За кратко време са събрани помощи в пари и натури в размер на 119 000 лева. Циментът за постамента (50 торби) бил доставен от гр. Шумен по лично нареждане на ген. Ковачев. През 1943 г. паметникът е открит с тържествена проверка и заря.

Паметникът представлява бронзова фигура на войник в пълно бойно снаряжение. Той е наклонен леко назад и хвърля граната с дясната си ръка, а в лявата държи пушка с поставен в нея щик. Авторът Любомир Далчев е изпълнил фигурата със завладяващ реализъм. Скулптурата стъпва върху трапецовиден постамент от пясъчник. На челната страна на паметника е апликирана бронзова плоча с релефни букви и малък символ – „Георгиевски кръст за храброст“. Върху плочата са изписани имената на 20 души, загинали във войните 1912-1913 и 1915 – 1918 г. Преди години плочата бе открадната и днес е заменена от друга, от полиран черен гранит.”

Какво излиза? В разгара на Втората световна война запокитеното в Лудогорието село Ломци намира сили и средства да поръча бронзов паметник на един от най-големите ни скулптори. И резултатът е блестящ.

А през 2008 г. София, столицата на европейска България, издигна отчайващо грозен паметник на опълченците в градинката на гърба на Военния клуб. Отчайващо грозният паметник е дело на скулптора Николай Савов.

Не познавам творчеството на Николай Савов, но ако съдя само по този паметник, то авторът му трябва здравата да е бягал от часовете в Художествената академия. Този паметник е нещо като триумф на бездарието. И то при положение, че е първият паметник на опълченците изобщо в България, издигнат цели 130 години след паметното лято на 1877 г.

Иронията става още по-силна, тя става направо пронизваща, ако си дадем сметка, че на някакви си десетина метра от този паметник се намира една от най-силните скулптурни групи на споменатия по-горе Любомир Далчев – „Самуиловите войни”.

Какво излиза? Някой е взел едни пари, отчетена е дейност, пито-платено, фанфари, политици, а сега за нас, и по-страшното, за гостите на столицата, остава грозотата в нейния чист, направо лабораторен вид.

Така покрай грозния паметник се компрометира и святото дело на опълченците.

Защото грозотата отблъсква, не приобщава – това е природен закон.

Нека отново да споменем имената на виновниците за това монументално недоразумение. Проектът на паметника на опълченците е дело на художника-реставратор Емил Чушев и на архитект Владимир Станимиров. Автор на композициите е скулпторът Николай Савов. Инициатор за паметника е фондация „Героите на България“.

Шедьоврите винаги имат основание. Грозотата – единствено ако приемем свидетелството й като еманация на духа на времето, в което живеем. Тогава – да. Тогава присъствието на такъв паметник в сърцето на София е дълбоко оправдано.”

Към старата си статия нямам какво да добавя.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЕвропа има проблем с религията
Следваща статияВолфганг Кьопен: монолози против света

2 КОМЕНТАРИ

  1. Да благодарим на Деян Енев, че си спомня за скулптора Любомир Далчев, прокуден от кръвожадния Мирчо Спасов. Някога ДС разпространи дълга серия от дезинформация за него, която и сега съществува. Енев пише за един войнишки паметник в село Ломци. Той е правен по времето когато Далчев прави друг подобен паметник в Търговище преди войната. В пресата почти не се споменава никъде, че Далчев има над сто и двадесет фигури само в София, от които се публикуват само няколко фигури от Позитано, събрани наслука от стотици негови скулптури от изравненото му с земята голямо ателие без неговото участие. Това и сега е пропаганда, че Далчев принадлежи на тоталитарното изкуство, докато той счупи каноните на СОЦА и бе изхвърлян от изложбите – („Бунт“, „поп Богомил“, спряна изложба за Берлин). Две големи негови монографии бяха забранени за печат. Отворете Уики и ще видите, че за Далчев има един паметник в Перущица и друг в Скопие, което е нищо от огромното му творчество с може би хиляда фигури в бронз, камък, дърво, кована мед, олово, алуминии, керамика. Галерията на Далчев зад Военния клуб е насадена с сергии и клозети. А надали мохе да се намери в българската и не само в българската скулптура по драматична композиция от „Ослепените войници на Самуила“. Според някои те са на нивото на световно известните „Граждани на Кале“ от Роден. Тук е „Йов“ който протестира към Бога, „Блудния син“, който се връща при изоставения си баща. Жертвите от Холокоста се честват навсякъде, защо никой не казва две думи за неговия паметник за освободените холандски евреи от лагера Маутхаузен в Австрия. Това е фигура не на смачкан и пребит затворник, а роден към нов живот човек, с сила и вяра в бъдещето. И това, за което упорито се мълчи, че Далчев с неговата култура и познание за скулптурата от Кралската Академия в Рим и Екол де Бозар в Париж, намери изразни форми от нашите резбари, които, той използва не за оригиналничене, а за да подчертае и да увеличи силата и драматизма на вътрешния живот в негови скулптури, което го прави уникален в световен мащаб. И ако се мълчи за Далчев, това е, че той имаше смелоста да каже да махнем „жалоните на поробителя“. Думи, които и сега малко българи смеят да кажат за статуите навсякъде в България за войниците на Лавренти Берия от НКВД, под чието ръководство България бе разрушена като европейска страна и превърната в азиатска губерния с огромни човешки жертви, унищожаване и ограбване.