0
3232

Конкурсът „Радичков“

… виждам как моят кол се белее посред старите колове, стои мъжки и подпира оградата, все едно че човек е застанал с ръце на кръста и подпира оградата да не падне.

В началото на конкурса е Горан Атанасов. Млад човек, писател (предстои във „Фама“ да излезе вторият му сборник с разкази „Махалата на совите“), общински съветник в град Берковица – ентусиазиран, инициативен, отдаден… Със страхотни намерения, множество страхотни намерения. Сподели част от тях в имейл до мен, едното бе: „[…] Искам и да учредим национална литературна награда на името на Радичков“. Зарадвах се силно, след като прочетох писмото, тъй като и с него, а и с други хора често сме си говорили, че е редно да сторим нещо за този наш край, за това наше „малко отечество“, както го нарича Йордан Радичков в едноименния разказ, което всички – включително ние, родените там, наричаме с уж ироничното, но някак печално отекващо определение „Северозападнала България“. Да го подпрем както кол „подпира оградата да не падне“. Та след като се зарадвах, седнах, поумувах малко, поразмислих и отговорих: „Смятам, че – след като Йордан Радичков е известен най-вече като разказвач, наградата да се дава за сборник с разкази, още повече че точно такава награда обособена в България няма“. Горан веднага прие идеята и я входира като предложение в Общинския съвет: „Годишна национална награда „Йордан Радичков“ да се присъжда за сборник с разкази“. Предложението е прието единодушно (чест прави това решение на берковската управа) и оттам нататък нему възлегна нелеката задача да превърне предложението в действителност – жури, разгласяване, организация, програма… Превърна го: Годишната национална литературна награда за сборник с разкази на името на Йордан Радичков е вече факт, първото ѝ връчване стана на 24.Х.2020 г. в град Берковица… А първият ѝ носител е Деян Енев за сборника „Лала Боса“ („Рива“, 2019).

Напълно справедливо решение. Макар че – убеден съм, на журито (Георги Господинов – председател, проф. Вера Ганчева, която, за жалост, не дочака връчването на наградата, проф. Инна Пелева от Пловдивския университет, Силва Хачерян от Министерството на културата и Горан Атанасов от Община Берковица) не му е било никак лесно. Всичките 10 номинирани сборника: „Бразилски храст“ на Велина Минкова („Колибри“, 2018), „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“ на Пламен Антов („Ерго“, 2019), „Кедер“ на Йорданка Белева („Жанет 45“, 2018), „Лала Боса“ на Деян Енев („Рива“, 2019), „Ловци на пеперуди“ на Константин Петров („Жанет 45“, 2019), „Незнайните образи хорски“ на Соня Тодорова („Колибри“, 2018), „Потъване в мъртво море“ на Антония Апостолова („Жанет 45“, 2019), „Тази вечер нищо не е случайно“ на Палми Ранчев („Жанет 45“, 2018), „Те никога не казват“ на Зорница Гъркова („Фама“, 2019), „Хендрикс и още свобода“ на Иван Сухиванов („Либра Скорп“, 2019), си имат своите достойнства и своите особености, които ги правят оригинални, с изразен личен почерк и естетически светоглед.

Струпването на толкова книги и четенето им в сгъстен порядък дава възможност да се набележат тенденции и характеристики, които иначе биха могли да убягнат. Това е установил и председателят на журито Георги Господинов, който преди време ми сподели, че му е направила впечатление силната йовковска линия в съвременния български начин на разказване. Всъщност, ако решим да разделим условно българския разказ, ще получим две линии – йовковската, за която споменах, и елинпелиновската, в чиято традиция определено бихме могли да впишем Йордан Радичков с, повтарям, всичката условност на това разделение: северозападните торлашки подмигвания към космоса са, разбира се, доста повече гъвкави от понякога безпардонните шопски насичания на битието, също както нане Стоичко насича дворната върба. „Лала Боса“ е безспорно с йовковски обертонове: казвал съм го неведнъж, Деян Енев е може би най-съзвучният и верен следовник на белетристичните нагласи на Йордан Йовков в днешната българска литература. Едно пестеливо разказване, заобиколно, завоалирано; повече намек, отколкото директен словесен изблик. Стих, не указ. Затова върху наблюдението на Георги Господинов би било интересно да се задълбочим: може би е така, защото поетическото все повече не достига в живота ни и поради това нашите автори се опитват да компенсират тази липса с разказите си. Макар че, от друга страна, то, поетическото, кога ли е стигало?! – Май никога… Прочее, ако продължим с тези разсъждения, ще достигнем и до разликата в (постмодерното) романово писане на Георги Господинов и Милен Русков: първият йовковски, с меланхолична тоналност с кротки нотки на емпатия; вторият елинпелиновски, с иронични тембри с проехтяващи трагични нотки. В избраните от журито 10 книги в късия списък има и от втората линия, елинпелиновската, „Бразилски храст“ на Велина Минкова например, която неслучайно спечели наградата „Свирепо настроение“ за „иронично-сатиричен поглед към света“. Такъв поглед срещаме и в други сборници: „Незнайните образи хорски“ на Соня Тодорова, някои разкази в „Хендрикс и още свобода“ на Иван Сухиванов. В различна посока се движи Зорница Гъркова с „Те никога не казват“: книга за постапокалиптичния свят, за времето, когато светът е свършил и армагедонът е минал (време, което, изглежда, живеем), а съществуването е лоясало в загниваща маса, покриваща всичко и всекиго с покварената си плесен; лобно място на оптимизма…

Берковица обаче по време на събитията, съпътстващи награждаването, съвсем не беше лобно място на оптимизма, напротив – светая светих му беше. Конкурсът „Радичков“ показа какво става, когато дори в малко градче като сгушеното под Малкия Ком има люде с чувство за мисия, които знаят какво и как да направят, за да допринесат за възвисяването на духа. И които с тази си безкористна всеотдайност успяват да увлекат и други и така да превърнат нещо, едва мержелеещо се на хоризонта, в стабилен и устойчив монумент. Горан Атанасов е заобиколен от съмишленици и помагачи, които – само заради идеята – допринасят безвъзмездно и с охота. Като скулптора Емил Попов, дарил прекрасната статуетка, създадена по рисунка на Радичков; като семейство Димитър и Йордан Д. Радичкови, предоставили книги за подарък на отличените; като режисьорите Маргарита Младенова и Иван Добчев, изнесли великолепна лекция за работата си по произведения на писателя. Маргарита Младенова отбеляза: „Ние с Иван Добчев сме като едни тенци, които продължаваме да вярваме на самия Радичков, на този гениален писател с мощно въображение“.

Ама то май сякаш всички, събрали се в Берковица на 23 и 24 октомври, бяхме като едни тенци, тенци и колове, повярвали не само в Радичков, повярвали и в себе си. И в едно дело, което Горан Атанасов подхвана и на което всички ние сме призвани да помагаме, да подпираме оградата на малкото ни отечество. Пък и не само на малкото, на голямото също…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияКодова дума: дигитализация
Следваща статияЗа свободата на прочита