0
1487

Конско месо
за софиянци

denev

Завчера в новинарската емисия на bTV излъчиха репортаж за рязко зачестилите кражби на коне в Карловско. (То да беше само там! И да бяха само кражби на коне. Но Цветлин Йовчев сега е зает с други неща, дали стъклото на белия автобус е счупено отвътре навън или отвън навътре, тъй че да не го безпокоим излишно.) Над 70-80 коня били откраднати само за последните месеци от региона. Полицията вдига рамене и се чуди и се диви къде са конете. Няма ги, вика полицията. За сметка на това младичката репортерка за ден-два успява да разплете възела. Един от пострадалите споделя в репортажа: Щом няма следа от конете, значи ги колят. За месо. Скрита зад легендата, че е снабдителка и търси месо за зареждане на софийски магазин, репортерката се добира до кланицата, където един бабаит-коляч откровено я светва:

– Е па колим ги! И пращаме месото в София – да го ядат софиянци.

И се хили.

Конско месо за софиянци! Така им се пада на тези.

Казва го не само без притеснение, а и с огромна наслада същият този коляч-бракониер, това невидимо джингиби, което местната полиция вероятно е издирвала безрезултатно дълго време. И което младичката репортерка откри за часове.

Използвах мотива за конското месо, за да стигна до Бузлуджа. До събора на БСП на Бузлуджа на 27 юли.

Новината за конското месо се оказа онази метафора, която според мен най-точно определя поведението на върхушката на БСП.

Върхушката на БСП бракониерства на гърба на своите избиратели и симпатизанти. Транжира техния нормален човешки порив към по-добър живот, желанието им за празник и за общност, неща, валидни за всички българи без изключение, за хората от провинцията и за хората от столицата, опакова техните копнежи и тяхната носталгия в своята амбалажна идеологическа хартия и праща „посланието”, праща „месото” в София.

Яжте, софиянци! Яжте, протестиращи! Плюскайте!

Много сме! Ние сме народът! Не вие!

Една приятелка във ФБ написа следния пост, който, мисля, много точно отразява същността на това бракониерство. Ето думите й:

„Ето срещу какво протестираме. Срещу гнусната лъжа, че Станишев и останалите ги е грижа за тези хора. Защото, докато той става все по-богат, те стават все по-бедни. И цената, която плащат „левите”, е в един ден от годината да отидат при презрените от тях нещастници, за да ги излъжат още веднъж, че всичко, което е било, пак ще бъде и това е общата им цел. Колко му е да целунеш дядо Х и да седнеш по турски до чичо Y веднъж годишно! Заслужава си да преглътнеш гордостта и презрението си, ако знаеш, че скоро няма да ти се наложи да го правиш пак, а „наградата” ти е толкова голяма…
На нас, обаче, няма да ни омръзне да ги разобличаваме. Всеки ден. Оставка!”

В това е проблемът. Тези хора, електоратът на БСП, са изключително потърпевши.

Те са двойно по-потърпевши, защото дори не осъзнават ситуацията, в която се намират.

Тия дни извънредно популярна стана една женица, леля Паца от с. Видраре. Тя беше „осветена” от червения депутат Кирил Добрев като пример за топлата връзка между партийния елит и поддръжниците му. На всичкото отгоре от репортажа от Бузлуджа видяхме и горещата прегръдка между специално пристигналата на събора леля Паца, издокарана в червена фанелка, и депутата. Щастливата от петте си лева по-малка сметка за ток леля Паца, с които тя можела да си купи цели пет хляба е ни повече, ни по-малко първа приятелка с партийния строител, който й е осигурил тази възможност.

Да, зрителите се впечатляват от такива послания. ПР-ходът беше брилянтен.

Повтарям, Кирил Добрев оповести от екрана на телевизора, че петте лева за леля Паца имат съвсем друга, много по-голяма номинална стойност от петте лева на който и да е софийски тарикат, хайлазин и тунеядец.

Това беше гениално.

Това е абсолютен пробив в световната финансова наука.

Дотук добре, както казал летящият надолу парашутист, на когото парашутът не се отворил, когато се намирал на разстояние десет метра от повърхността на земята.

Само че вижте какво става по-нататък. Историята просто сама се пише. Ние само цитираме. Нека да цитираме сега думите на медийния секретар на БСП Антон Кутев, в негово прясно интервю пред вестник „Стандарт”:

„Българите знаят в кого са милиардите. Забележете, че тези милиарди са правени и през политиката. Не е тайна, че свръхбогатите у нас са направили първите си милиони от приватизационни сделки с мощни политически протекции. Знаете, че голяма част от парите на тези хора идват например от възобновяеми енергийни източници. Високите сметки за тока обаче се плащат от всички българи.”

А сега да се заровим в един друг вестник. Ето пък какво пише в другия вестник. Да цитираме и от него:

„Червеният депутат Кирил Добрев е спечелил 300 хил. лв. от производство и продажба на ток”, съобщава вестник „България днес”. Приходите от електричество на народния представител от БСП са 514 хил. лв., а делът на печалбата в тях е 297 хил. лв. Това означава, че Добрев е инкасирал огромните 60% печалба, немислими в условията на криза в никой друг сектор на икономиката.
Електричеството е произведено от ВЕЦ „Топлика”, приватизирана през 2002 г. за скромните 1 млн. лв. Добрев е съсобственик във водноелектрическата централа чрез дружеството си „Пирин Ват”. Съдружници в съвместното предприятие са още червените бизнесмени Ангел Дерменджиев и Ангел Гераксиев, пише вестникът. Фирмата се управлява от Еленко Божков, бивш секретар на енергийното министерство по времето на Румен Овчаров в периода 1995-1997 г.
Съгласно Закона за енергетиката държавата е длъжна да изкупува „зеления” ток от възобновяеми източници на преференциални цени, които са 10 пъти по-високи от пазарните. Огромните цени за електричеството от ВЕЦ, слънце, вятър и други възобновяеми източници след това се калкулират в стойността на тока, който всички ние плащаме. Точно затова той непрекъснато поскъпва.
Производството на ток от вода е едно от най-евтините. То не иска нито въглища, нито газ, нито ядрено гориво. Веднъж построен, ВЕЦ-ът се нуждае само от няколко човека, които да обслужват централата. Затова печалбата от подобен вид производства е огромна, твърдят енергетици.”

Тука може и да спрем. Важното беше казано. Но ние още няма да спираме. Защото се натъкнахме на изключително точната диагноза на Николай Слатински за описваното събитие – събора на Бузлуджа. Ето думите му:

„Нещо много важно не мога да проумея, безсилен съм да го разбера, нямам рационални обяснения и психологически се предавам пред непостижимата му загадка:
– В средата на второто десетилетие на 21 век;
– В епохата на глобализацията с нейните свръхпропускливост (на границите), свръхпроводимост (на средата), свръхучастие (на различни агенти, актьори и играчи) и свръхобвързаност (на хората, общностите и обществата);
– В света на рисковото общество и социалните мрежи, на модерните информационни технологии и ултраскоростните комуникации;
– И когато младите хора си отиват масово от страната ни, объщайки се с гняв назад;
– А възрастните хора отглеждат и възпитават потенциални емигранти, обричайки себе си на самота и липса на синовна грижа…
Точно в това сложно, динамично и заредено с толкова тревожни предизвикателства и рискове време, когато държавата, обществото и гражданите трябва да намерят на всяка цена верните отговори на тези предизвикателства и да управляват ефективно тези рискове…
Една партия събира със средствата на домодерните политически технологии, на шаманизма и паганизма, на тотемизма и анимизма, свои привърженици на сакрално място (така уникално и проникновено описано в „Златната клонка” на Джеймс Фрейзър и „Маските на Бога” на Джоузеф Камбъл), за да могат ултрабогатите й лидери като пастори да надъхват тези хора със страхове и с тревожност, с чувство за стадност и с усещане за многост…
Именно тази обърнатост на погледа назад, това експлоатиране на носталгията и спомена, това разминаване с основното направление на развитието и модерността, това зацикляне в безвремие и безидейност, са според мен най-силното и необоримо доказателство, че лидерите на тази партия са заседнали в гърлото на България и не й позволяват да си поеме въздух, да настигне Европа, да влезе в крак с Историята, да намери Изход от дълбоката политическа, социална, икономическа и нравствена криза, в която страната ни се намира и все повече затъва… ”

Протестът е израз на болката. Болката е сигнал за болестта. Болестта ще доведе до смърт.

Ето затова протестира най-будната част от българите. Защото умее да постави диагнозата. Защото вижда развитието на болестта. И накъде води това развитие на болестта.

Болката е обща и за протестиращите в София и в големите градове, и за участниците в събора на Бузлуджа.

Болката е обща, една, защото болестта е обща. Без значение кой осъзнава това и кой – не.

Но БСП не може да предложи лечение.

Защо ли? Как защо?

Та самата болест се нарича БСП.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПрогноза за времето
Следваща статияКакво поглеждаш най-напред