Начало Книги Константин Трендафилов и състезанието да си млад
Книги

Константин Трендафилов
и състезанието да си млад

Митко Новков
05.07.2016
7928

кт-3

„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…

Митко Новков

Константин Трендафилов (14.12.1990) направи истински фурор с първата си стихосбирка „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого?” („Жанет 45”, 2016). На премиерата му в заведението „Карусел“ беше препълнено с млади хора – и момичета, и момчета, но повече момичета, тръпнещи в очакване, а книгата се топеше като бучка лед върху горещ ламаринен покрив. Честно казано, такова разграбване на поетична книга виждам за първи път. Според него за този му успех голяма роля играе активността му в социалните мрежи и честите му публикации там, освен това си има и собствен блог („Мърлявият блог на един спретнат човек“), но не може да не отбележим, че стиховете му са талантливи – умни и каращи те да се замислиш, да напрегнеш мозъка си. Не зная дали този свой поетичен талант Константин Трендафилов е наследил от майка си, една от най-интересните и завладяващи съвременни български поети – Кристин Димитрова, а аналитичния от баща си – професора по английска литература, безпощадния критик, преводача и изследовател на рецепцията на английски автори в България Владимир Трендафилов, но популярността му впечатлява – ако не се лъжа, стихосбирката му вече има втора допечатка. Иначе работи като крийетив-директор в рекламна агенция, което, както се разбира, не му позволява много да се отдава на четене. Често ги свързват с Илиян Любомиров (Августин Господинов), но поетиките им са доста различни – Илиян е повече прям, въздейства на чувствата, понякога брутално и с взлом, докато Константин е по-обран и деликатен, пристъпва внимателно, старае се да събуди разума и да го активира. Така или иначе, успехът му е феноменален и точно това предизвика Митко Новков да проведе този разговор с него.   

кт-2

Ти самият за кого се сещаш, когато се сещаш за някого?

На този въпрос, дал заглавие на книгата ми, целият му заряд е в това, че аз самият имам различен отговор през времето. Това не е въпрос, на който имам винаги конкретен отговор. В случая това, което разправям из повечето медии, е, че се сещам за моя тийнейджърска любов от ранните ми ученически години. Мисля, че до голяма степен носталгията по тия времена, любовта към тия времена, а не това конкретно момиче ме е белязала с някакъв интерес и поглед към миналото. А сега в момента се сещам за съвсем друго момиче (смее се).

Аз обаче ще продължа да дълбая – отговаряш: „Просто питам”. Кого?

На човека, на когото задавам въпроса. И той отново е различен. За всеки човек това е някой друг конкретен човек. Но мисля, че не е толкова важно кого конкретно, колкото разпознаването на самото чувство – тоя момент, в който се правиш леко на ударен. Това е леко хумористичен, но и леко трагичен момент, в който хем искаш да знаеш, хем не искаш да разберат, че искаш да знаеш и това правене на луд (смее се).

Направи ми обаче впечатление – различни хора, различни неща, но подходът към тези различности е еднакъв. Защо така?

Е, ако бях открил друг подход, може би щях да го приложа, честно (смее се).

Има ли влияние рекламата в придържането към този еднакъв подход?

100 % има, 100 % има участие. Дори в началото, преди редакцията на Марин (Бодаков), бяха повече криейтив стиховете ми, отколкото поезия. Много поантови завършеци, такива ударни, които са много типични за рекламата и с не толкова добро око се гледа на тях в поезията. В рекламата всичко е страшно обезателно. Но на 25 да се правиш на обезателен някак не върви, нали (смее се)?…

Е, защо, тя младостта е категорична по принцип…

Това е така, макар че това е клишето за младостта.

Ама те, клишетата, имат неприятното свойство да бъдат истина?

И това е така. Но аз имам предвид, че когато се криеш зад някой бранд, например бранда „Лидъл”, ти нямаш право да не си категоричен – как „Лидъл” няма да бъде категоричен, представяш ли си?! Но когато по-врелите и кипелите видят, че си извадил една стихосбирка, която си написал така, все едно си опитал всичко от живота (смее се), някак си не върви толкова добре. Така че променихме, променихме тая окончателност в много от стихотворенията. Рекламата определено те бута нататък, към тази окончателност, но тя и помага.

Помага в какво?

Развива мисленето. Не е задължително да развива писането, но развива мисленето. Много хора, които се занимават с реклама, дори копирайтъри, нямат бъкел идея от писане, обаче развиват страшно много концептуалното мислене. Това да намериш – как да кажа – вътрешната техника, способите на мозъка да синтезираш някаква концепция. Тоест кои две неща да търсиш да събереш, за да създадеш нова идея. Нали всяка нова идея е неочаквана комбинация между две познати неща? В рекламата ние правим това по цял ден. То е нещо като боксьор в залата, който непрекъснато се учи да удря. И ако го поставиш в бой – е, все ще намери начин да нанесе удар.

А ти кога усещаш, че излизаш повече на ринга – когато излиза рекламният слоган, създаден от теб, или когато излиза стихосбирката, написана от теб?

Аз често излизам и на съвсем не метафоричния ринг (смее се). Тренирам съвсем наблизо, в една зала в Слатина. Иначе не знам. Аз рядко съм победител на който и да е ринг…

И в залата ли те бият?

Не, в залата съм по-добре, да ти кажа честно. Но ето, макар че не знам това доколко отговаря на въпроса ти – вчера станахме ефективна агенция на годината, нашата рекламна агенция. Това е международна награда и е голямо постижение. И това е една спечелена битка на ринга на рекламата. Колкото до поезията?… Пускал съм тук и там неща, но мисля, че популярността ще ми пречи да печеля награди. В това съм доста убеден.

Ти да не би да пишеш за награди?

Не, въобще! Аз нито пиша за награди, нито за популярност.

А защо пишеш?

А де! Защото не рисувам (смее се). Това съвсем сериозно… Като бях малък, исках да рисувам, всичките ми тетрадки от училище са изрисувани. Нямам пет думи изписани в тях, само рисунки, рисунки, рисунки… Но пък баща ми – той може и да не го помни това, беше много категоричен, когато аз исках да вляза в Художествената гимназия, че там само наркомани и алкохолици стават. Не е бил далеч от истината (усмихва се)… Не, не, казвам го това в реда на шегата, познавам чудесни хора от там. Но в крайна сметка тогава скъсах с тази идея да рисувам. И много скоро започнах да свиквам, че другото нещо, което ми се удаваше в училище – писането, ще се занимавам с него. И оттам насетне вече като започнах да се занимавам с реклама, защото там пишех много, тогава започнах да се занимавам по-сериозно, по-отдадено с писането.

Това, разбира се, е много мелодраматично изречено, но може ли да се каже, че рисуваш с думи?

Не знам. Не знам. Мисля, че не може, честно казано, ако трябва да съм съвсем буквален при използването на тази метафора. Разбирам рисуването с думи като силна образност в някои стихотворения. Има поети, които са просто гениални в това да ти създават пейзажи, които ти дори не си си представял. Не си гледал на света по този начин преди да чуеш тази сглобка от думи. Аз не мисля, че съм такъв писател. Не мисля, че съм добър образен писател. Моите неща са философски и абстрактни до голяма степен. Конкретни са само дотолкова, доколкото човешките взаимоотношения и мисли може да са конкретни. Мен ме интересува само вътрешният свят, психическият. Мислите на хората, взаимоотношенията между тях – това е единственото, което ме интересува и за което искам да пиша.

Кои са поетите, които харесваш – български, чужди?

Със сигурност един от хората, които са ми повлияли най-много, е майка ми. Странното е, че аз започнах да ѝ чета нещата, след като прописах. Преди това за мен бяха бла-бла-бла, циру-лилю, за които 15 души си мислят, че са много важни. После обаче разбрах, че не е точно така… Или пък аз станах 16-ят (смее се). Майка ми аз много я ценя. Като поет тя има някои неща, които са-а-а… – много мразя да го казвам това, но много често го казвам – на световно ниво.

Аз бих казал, че са гениални…

Да, същото го казвам и аз и дори ми казват, че трябва да спра, защото всичко било гениално според мен. Но тя наистина има неща, които са си както си трябва. На Марин ми хареса последната му стихосбирка. „Битката за теб” за мен е много-много голяма книга.

Не е ли точно заради това, което каза – че те интересува психическото, пък тя е точно такава книга?

Именно, именно! Стори ми се една идея – не, не, много идеи не-пейзажна в сравнение с предишните му. Предишните по някакъв начин се опитваха да уловят момент, картина, докато тази е точно разрез навътре, потъване към себе си. Което на мен много ми харесва, защото според мен Марин е достатъчно мистериозен и интересен човек, той само малко трябва да покаже от себе си, за да те заинтригува. Има и други български поети, които харесвам много – на Силвия Чолева последната стихосбирка ми хареса, Екатерина Йосифова има неща, които са си таман, така да се каже. От чуждите Робърт Фрост е един от любимите ми.

Ама той има доста „пейзажни” стихотворения, хайде така да речем?

Има, да, ама пейзажите му не са точно пейзажи…

Е, това е ясно, разбира се…

У него много ми харесва простотата. Винаги съм харесвал поети, които боравят с по-пестелив езиков репертоар. Аз самият не съм любител особено много на прилагателните в поезията, може би заради моята лична несигурност да ги използвам, но ми харесва, когато успяваш с правилните съществителни и глаголи да назовеш нещата точно както са. Е, не че Робърт Фрост е отчужден от прилагателните (смее се), но той е добър пример за това как със семпъл език могат да се направят наистина страхотни неща. Най-известният пример е „Пътят, по който не тръгнах“ (The Road Not Taken)– страхотно! Едгар Алън По, обожавам По! Уистън Хю Одън също ми е много присърце. Тия дни баща ми ми обясняваше някакви стихотворения на Одън, които аз просто бях чел. Сега дори повече го харесвам (смее се).

Работата ти обаче е доста напрегната, и сега разговорът ни го правим чак в осем и половина. Имаш ли време да четеш, намираш ли време да четеш?

Много малко. Преди да легна – това е единственото време, което имам през деня. Проблемът е, че аз имам почти 40 минути отиване и връщане от работата и ги правя с кола, така че няма как да чета. И поради това съм много бавен с напредването с прозата. Поезия чета по време на работа, във всички възможни процепи, защото да прочетеш едно стихотворение няколко пъти можеш да го направиш в рамките на по-малко време и да не изгубиш нищо. Най-мразя като забравя какво съм чел. Но това е, това е единственото време, което мога да открадна за четене и страшно много ме е яд, защото бих искал да чета повече.

Не си ли вече много уморен в тия часове преди лягане? Запомняш ли?

Ох, не мога да отговоря на този въпрос, но преко сили успявам все още (усмихва се). На мен не ми е проблем по време на работа, тогава ми е страшно буден умът и каквото и да прочета, запомням го. Преди да си легна – това е трудното четене за мен. Тогава е мъка, мъка (смее се), абсолютно! Понякога и две страници не успявам – мъртъв съм. Понякога 30-40-50 страници ако стигна, е чудесно.

Какво четеш в момента?

Достоевски, „Записки от подземието”. Почти съм го свършил, но последните няколко вечери бяха от първия вид (смее се), та се позабавих. Но страшно ми харесва. Страшно ми харесва Достоевски.

Ти сам ли си правиш читателския план или се вслушваш и в онова, което ти препоръчват майка ти и баща ти? Защото при теб ситуацията е по-особена, родителите ти са хора навътре във всякакви литератури…

Аз си го правя основно. Много рядко се вслушвам в тях. Много рядко стигаме до темата какво да чета всъщност. Обикновено споделяме впечатления от нещо, което вече сме чели. И дотам се спира. Те ми казват, нали: „Това трябва да прочетеш, много е хубаво, онова трябва…”, но аз, малко или много, и точно с оглед на това, че нямам много време, гледам да си рационализирам програмата. Примерно преди четях само на английски. Сега, откакто започнах да пиша, почнах да чета на български. Дори преведени книги, за да влизат изречения, думички, сглобки да влизат. Опитвам се максимално рационално да го направя това, със сигурност не съм пишещият човек, прочел най-много книги, затова се опитвам по някакъв начин да си рационализирам програмата. Няма да седна да прочета целия Достоевски, сега ще прочета това, после нещо друго. Знам, че не е най-доброто, най-красивият начин да се случват нещата, но аз наистина се опитвам да наваксвам.

Кой ти е следващият?

Бях си приготвил „Валс за раздяла” на Милан Кундера, това ще е петата книга, която ще чета на Кундера, той ми е любимият автор, обожавам го. Обожавам Кундера! Той също сякаш не се интересува толкова от външното, не описва лицата на героите, не описва пейзажа кой знае колко, той се интересува от възприятието на всичко останало. Това много ми харесва при него. И няма никакъв патос. Това е един писател без никакъв патос, който може да те човърка страшно силно точно заради тая липса на емоция. Много е готин!

Напоследък сякаш все повече те събират с Илиян Любомиров (или Августин Господинов), събират ви тримата, на шега казано, но това не те ли притеснява, че някак ще ви приравнят и ще изгубите физиономиите си?

Истината е, че ние с „Августин” имаме само едно интервю заедно – при Марияна Векилска, но то пък беше най-гръмкото. И там по някакъв начин изявихме обща позиция. Но ме е страх от това, от това съединяване – страх ме е да не ни обезличи и двамата колективно. Илиян ми е много добър приятел, той е страшно готин човек, Рене също ми е добър приятел, но ние нито сме писали заедно, нито се влияем един от друг, ние дори не говорим за литература, говорим си за всякакви други неща, но не и за литература. Но си помагаме от тая гледна точка, че ако той знае, че някъде се провежда някакъв конкурс, той ще ми пише. Аз също, разбира се. Тоест подкрепяме се колегиално, как да кажа – заставаме по някакъв начин зад каузата на пичовщината. Това значи хората да не бъдат задници в дадена среда, в поезията примерно, да не се мразят и да се спъват един-друг без причина, а да си помагат, когато могат и т.н. И не ми харесва тая приказка: „Ето го следващия Августин Господинов“. Авторите са различни, текстовете са различни. Ние просто сме на една възраст и сме приятели, но това не е причина да ни слагат под един знаменател. Разбирам защо го правят, разбирам ги напълно, просто апелирам за по-малко първосигналност при сравненията и крайните оценки.

Ти затова ли прописа проза, за да се сдобиеш с твоя физиономия?

О-о-о, не, аз романа го написах значително по-рано, пред две години, преди стиховете. Е, първото стихтворение „Еволюция” и някое друго ги бях вече написал, но по-голямата част от стихотворенията в стихосбирката още ги нямаше. Имах няколко стихотворения и се хванах с прозата. Пишех разкази и ги публикувах тук-там и по едно време видях на „Сиела” конкурса. Помниш ли тоя, тоя фарс (смее се)? Който спечели, не щеш ли, братовчедката на Любен Дилов – Деница Дилова (отличеният роман носи заглавието „Дневният живот на нощните пеперуди“). Но на мен много ми помага, ако знам, че ще има някакво състезание. Ако знам, че има съревнование, това ми помага. И като разбрах, че състезание ще има, макар да не знаех изобщо как се случват нещата – трудно ли е, лесно ли е, обяви се, че това ще е романът на България, бла-бла, някакви гръмки думи, аз пък взех, че им повярвах, че ще напиша романа на България (смее се). Много се мобилизарах тогава, защото имах идеи преди това – много време ги бях мислил, много време ги бях отлагал, в крайна сметка го хванах и го разцъках. За 4-5 месеца го завърших. Тогава майка ми ми помогна страшно много – първият поглед е неин и тя фактически е неофициалният редактор. Чак после започнах да се допитвам до приятели. И го изпратих. Оттогава е минало някакво време, занимавал съм се значително повече с поезия през това време, вярвам, че оттогава вкусът ми се е подобрил…

Ще го поглеждаш ли пак, или направо ще го даваш за издаване?

Ами аз имам тоя лош навик да си изпращам нещата без да ги поглеждам отново, за да не взема да видя колко са зле (смее се). Но в този случай няма да го направя, ще му отделя много време и ако трябва, ще пренапиша цели части от него. Но като цяло това, което четох наскоро, все още заставам зад него, все още ми харесва.

И на мен ми хареса публикуваният откъс в „Литературен вестник”…

Е-е-е, много се радвам!

кт-1

Употреби преди малко една готина дума – пичовщина, която сякаш описва онова, което правиш като поет. Аз също опитвам да си дам обяснение и формулировка на твоя успех, а и не само твоя – на Илиян, на Рене… „Карусел“, заведението, където беше премиерата ти, пращеше по шевовете, препълнено беше, а аз за първи път видях как една стихосбирка буквално се стопява от желаещи да си я купят. Това от социалните мрежи ли идва?

Да, оттам основно. Но преди самата премиера присъствах и в някакви медии…

А дали пък не е свързано с характеристика на вашата поезия, която е писане, хайде да го кажем така – на контета, дендита, франтове, тоест млади хора, социално успешни, готини, хубави, красиви… Франт-поезия, която тъкмо защото е франт, се сдобива с такава силна популярност?

Честно казано, не съм мислил за това. Да, би могло да има нещо такова, но мисля, че генерализацията би била твърде голяма. Но май трябва отзад-напред да започна: със сигурност това помага. Тъжно ми е да го кажа, но истината е, че ако бях жена, феновете във фейсбук щяха да са само 1/8 примерно от това, което в момента са. Младите момичета, а и жените изобщо просто са по-близо до поезията по естествен път. Нека така да го кажем – без генерализации, мъжки шовинизъм и други подобни. И това вече е едно предимство на поета мъж, защото те, фенките (смее се), може би си казват: „А-а-а, ето че те, мъжете, имали чувства!”. И това са клишета, които се залепят за самия автор и които правят по-интересно четенето на съвременен поет. Тогава вече идва следващият пласт – как изглежда? И като видят, че изглежда добре, че изглежда съвременно, а не е някакъв такъв, отговарящ на старото клише за поет – оръфан тип, неглиже и раздърпан, това пък вече създава по някакъв начин един блянов, копнежен образ на мъж, който изглежда добре, но е умен, а и знае как да го покаже, да не говорим, че е и чуствителен (смее се). И в един момент опасното е – и аз абсолютно го осъзнавам това – не ми е най-любимият факт на света, но го оценявам като действителност, – че голяма част от читателките четат нещата заради идеята, заради представата за самия поет. Те дори не са влюбени толкова в гласа на поета, в невидимата спойка на изречението, както когато се влюбваш в един автор без да си му виждал снимката във фейсбук, по-скоро са се влюбили, защото вече са те видели, харесали са те и каквото и да напишеш…

Поетът като секс-символ?

Поетът като секс-символ, точно (смее се)! Тъпо е, че това е така, но, от друга страна, не е чак толкова лошо, като се замислиш. Ние не сме го правили това умишлено, не сме сменили визията, когато сме започнали да пишем. Били сме себе си и сме правили това, което правим. Мисля, че живеем в малко по-суетно време… Не, не суетно, по-скоро представите за това как… А бе, не знам! Не знам дали това изречение отива нанякъде (смее се)… Ето Илиян например, той въобще не се старае да бъде шокиращ. Аз спрямо него бих започнал оттам, че разбирам добре как би се възприело всичко, което той прави, ако не го познаваш. Което пък е и малко нечестно, защото всеки е пич, когато го познаваш (усмихва се). Но разбирам този публичен образ, разбирам и защо хората биха се учудили от поведението му. Истината е, че той не се прави на някакъв. И това, което дразни хората, е, че те си мислят, че с поведението си той цели провокация, цели да бъде точно този секс-символ…

И l’enfant terrible…

Да, да, точно така. Бохемът, лошото момче, човекът, който ще влезе с ритник в поезията… Но той не се старае нарочно да го прави това, той наистина си е такъв. Наистина устата му е голяма, наистина е простак в хубавия смисъл, защото и аз съм такъв – то всички сме в някаква степен простаци, това е ясно; просто филтърът му не е такъв, какъвто е на повечето хора, да кажем. Но това е качество, което аз много ценя у него, защото малко хора са толкова откровени.

Каза, че обичаш да се състезаваш. С кого се състезаваш?

Очевидният неочевиден отговор е със себе си (смее се).

Е-е-е, това е баналният отговор…

Абсолютно! Но откровеният отговор е, че винаги си намирам някого, с когото да се състезавам. По този начин напипвам света по останалите хора. Ако харесам някой писател, по някаква причина в главата ми седи неговото унищожение (смее се), да покажа превъзходство над него и това мисля, че е проклятието на всеки интелигентен човек – той се чувства длъжен да докаже, че е най-интелигентният в стаята, в която и стая да влезе. Е, може би не всеки, само комплексарите като мен (смее се).

С кого последно тръгна да се състезаваш? Било писател или някой друг?

Сега със сигурност следващото нещо, което ще напиша, е състезание с Достоевски (смее се). Макар че това е състезание, което със сигурност ще изгубя (смее се). Но не бих влязал в битка с човек извън моята категория. Това е много важно. Състезанието е някаква форма на еволюция: ти можеш да стоиш в собствения си балон и да си мислиш, че си страшно добър поет, писател, човек или каквото и да е, нали, фийдбекът от външния свят идва под формата на провокация, по някакъв начин на състезание, на сравнение. Ти как разбираш, че си добър, ако не можеш да кажеш от кого си по-добър, не можеш да кажеш от кого си по-слаб и т.н.? Състезанието аз го разбирам като сравнение, джентълменско сравнение. Не го разбирам, че на всяка цена трябва да бъде: „Ха!”, да го настъпиш другия, да го контузиш; смисълът е в самото участие, смисълът е в дуела, в играта. Когато беше онзи конкурс на „Сиела” например, аз не знаех срещу кого се състезавам тогава, но пък беше състезание с последните автори, които бях чел, които ми бяха направили впечатление.

А състезаваш ли се със социални условия, външи препятствия, обществени неблагополучия и изобщо всякакви български безобразности?

Честно да ти кажа, тук голямото ми старание е по-скоро от културна гледна точка: всяко нещо, което правя, да е състезание – и тук вече не говоря за победа, тук вече говоря за разгром – над простотията, която виждам навсякъде около себе си. И не говоря за материални неща, за финансови параметри, за ниско жизнено равнище, защото смятам, че всеки, който горе-долу е искал някакъв стандарт на живот, се ориентира да си го постигне. Според мен хората си живеят съответно на техните желания – естествено, стандартът е по-нисък, отколкото в други държави, но пък други неща са по-хубави. Така или иначе, това за мен не е чак толкова интересно като състезание.

Това срещу простотията не е ли по-скоро война?

Да, това е абсолютна война! Защото състезанието е изгубено още в началото: гласът на интелигентните, нормалните хора е много по-малко чуваем, до много по-малко хора достига, много по-малко хора ще го разберат. Масите търсят идиотщината, до повечето хора достига идиотщината. Аз вярвам в това, макар че знам, че е черногледо. От друга страна, състезанието е спечелено, защото е ясно, че каквото и да направи един нормален интелигентен културен човек, то вече е някакъв удар срещу простотията. Няма как с всяко нещо, което правиш, да не рушиш простотията по някакъв начин. Само се надявам, че с времето тази везна ще се обърне малко и наистина умното ще надделее. Това до голяма степен минава през необходимостта хората да разпознаят правилните идоли. Докато в момента те все още обожествяват хора като Валери Божинов. Но в държава, в която Валери Божинов е най-голямата звезда, очевидно масата се интересува от простотия. Обаче мисля, че това може да се обърне.

Това не е ли малко истаблишмънтски, елитаристки възглед?

Ъ-ъ-ъ, да! Не знам какво друго да кажа, да, честно казано! Наистина е…

Но елитаристкият възглед къде повече, къде по-малко, съдържа в себе си известна доза презрение към другите, високомерен е спрямо тях?

Да (смее се).

Но как тогава, след като презираш и си високомерен към масата, както наричаш по-голямото количество българи, ще съумееш да я спечелиш?

Според мен без някаква доза презрение няма как да си идентифицираш врага. Просто няма как да стане! Много е хубаво всички да сме страшно добри и умни, да правим добри и умни неща в нашите балони, обаче ако искаш да го спукаш, дори с единствената цел да убодеш този от съседния балон, то просто няма как да стане, няма как да има промяна. Да, наистина, това, което казвам, съдържа някаква снобщина в себе си, действително е така, но аз мисля, че културните хора трябва да имат по-ясна, явна, окончателна позиция срещу простотията, срещу простаците, срещу хората, които поощряват Валери Божинов, и срещу хората, които са Валери Божинов. Не като отидат някъде и: „Мън-мън-мън…” Някак си достойнството на културните хора, на интелигентните хора, на хората на изкуството сякаш го няма, сякаш финансовите възможности и перипетиите около тях им отнемат силата на гласа, едва ли не нямат право на такъв. Ей това аз не го разбирам! Клюмнали са им главите и… А не е така! Те са по-скъпи от парите и това много добре го знаят, а се държат така, сякаш всичко е пари, и в следващия момент мълчат, защото нямат пари. Това е идиотщина за мен! Това да си добър и умен човек и да не си го превърнал по някакъв начин в мисия, да се включиш във войната срещу простотията, така да се каже, означава, че ти си пасивен, а пасивността е приятел на идиотите, на валерибожиновците, те точно на това разчитат – че умните хора няма да направят нищо. Така че абсолютно е война това! Аз съм страшно агресивен на тази тема дори от гледна точка на коментари в социални мрежи, форуми… Където мога, общо взето…

Удряш по манерката…

Абсолютно!

В това обаче, за което зовеш тук, виждам едно противоречие: то съдържа в себе си копнеж за общност от културни, можещи, интелигентни и т.н. хора, но пък човек, поне според мен, колкото е по-интелигентен, толкова повече е индивидуалист. А как може да стане общност от индивидуалисти?

Честно да ти кажа, не знам. Аз също за себе си не знам дали вярвам в общностите безкрайно много в този смисъл на общество…

Ама войната е колективно, общностно дело?!

Така е, да, така е, за жалост. Въпросът е, че дори да застане едничката и самотна армия А на интелигентните хора, малобройна и сякаш обречена срещу 500-те хиляди отделни и съюзени армии на простотията, пак е нещо. Според мен тук се връщаме към пичовщината, за която говорихме по-рано: хората с изявена индивидуалност често са и хората с най-голямо его и това много им пречи, много им пречи да се включат в общност. И ако тези хора спрат да се противопоставят един другиму, че или Аз, или Другият, а видят по-голямата картинка и си кажат: „А бе, я чакай малко, и той е направил нещо, и аз съм направил нещо; и двамата сме умни хора в крайна сметка, значи сме от един отбор…” Тоест, ако започнат да разпознават своите, мисля, че нещата ще станат по-добре. Е, да, това е толкова общо, че не знам дали е и началото на решаването на въпроса, пък и не съм се замислял върху него, преди да ми го зададеш (смее се), така че вероятно се нуждая може би от малко време…

Каква е твоята утопия?

Моята утопия е задоволството. Задоволството от всичко. Не излишество, задоволство. Вярвам, че за щастието се иска много малко – толкова малко, че да е достатъчно. Представям си, че ако хората започнат малко повече да оценяват това, което имат, а не да копнеят и алчнеят все за повече… Класическият пример е искаш тази кола, купуваш си я, ама, братче, кажи ми, че още на следващия ден няма да поискаш по-хубава? Това е начинът, по който е устроен мозъкът, хората това не го разбират. Моята утопия – тя си е абсолютно в настоящето, сегашното и т.н., обаче е смяна на майндсета на хората. Ако хората са малко по-малко алчни, това ще бъде наистина чудесно.

кт-6

Еволюция

Много отдавна
аз и ти сме вдишвали въздух през хриле
и сме издишвали мехурчета.
Имали сме ципи между пръстите,
перки върху меките гръбнаци, малки сърца,
които са биели едно за друго.
Плували сме в непознат океан
между подводни хищници
и сме бягали от техните челюсти…
И сме чакали.
Крили сме се от Големия взрив под камъни,
сред водорасли.
И сме чакали.
Изплували сме на брега, за да умрем стотици пъти
и да се родим наново.
И сме чакали.
Пропълзели сме между скалите.
И сме чакали.
Съблекли сме си люспите и сме проходили…
И сме чакали.
Да паднат скапаните ципи по ръцете ни.
Да сложиш пръстите си между моите.

 

Самотата не донесе свобода,

само приказки за свободата;
Превишена скорост,
с която помахванията идват
след здрависванията;
И сърце,
което се мисли за свободно,
защото само се е заключило.

 

Връщам се, връщам се,

както дъждът се връща в облаците,
както обидата се връща в устата,
както раната изплюва ножа –
към килер, в който се криех,
към издрано от котка канапе,
към уюта на стар, претъпкан хол
с детска цигулка в ъгъла.
Към прости наслади,
към ранното лягане,
към невинността,
към времето, когато жената на живота ми
още беше ти, мамо.

Както всичко, което не е на мястото си
и не може да се върне, аз връщам се,
връщам се.

 

Момичета

В междучасие разменят червила
в училищните тоалетни –
още се учат как
да бъдат мистерия;
Как да пресушават блясъка
от любопитните си очи;
Как нежно
се разрушават мъже
с жест или липса на жест;
Вече са големи за кукли,
време им е
да играят с животи.
Малки бомби със закъснител
все още невинно дегизирани
като играчки.

 

Малко повече

Мъжете можем всичко,
о, абсолютно всичко
освен да кажем: „всичко
ще бъде наред“
с онзи тон,
с който жените карат
и смъртноболните
да вярват, че ще оздравеят.
И за разлика от мъжете,
които могат всичко,
жените могат
малко повече.
Защото ние
подчиняваме логиката,
а жените –
просто не й се подчиняват.

 

Останалите часове

Когато те карам да плачеш
и да се мразиш
и да ме мразиш
и да си тръгваш
и да се връщаш
и да не знаеш
защо си се върнала,

моля,
прояви разбиране.

Ти си с мен
в нещастните часове от деня си.
Аз съм със себе си
и през останалите.

 

На първи април

ще ти кажа:
„обичам те“,
а от твоя отговор ще зависи
дали съм се шегувал.

Митко Новков
05.07.2016

Свързани статии

Още от автора