0
1075

Контрадемокрацията

Книгата на Пиер Розанвалон, световноизвестeн политически мислител и професор в Колеж дьо Франс, говори за намесите в политическия живот на самоупълномощилите се да контролират властта граждани. Тяхното участие е нерегламентирано и често агресивно, правото на него гражданите извоюват ден след ден против волята на институциите, а понякога и за ужас на политолозите, които виждат в него заплаха за демократичния ред.

Пиер Розанвалон, „Контрадемокрацията”, изд. Изток-Запад, 2012, превод: Нина Венова, 15 лв.

 

Въведение. Недоверие и демокрация

 

Демократичният идеал вече властва повсеместно, но режимите, които се позовават на него, почти навсякъде предизвикват силни критики. Това е големият политически проблем на нашето време. Затова и подронването на доверието на гражданите в управляващите и в политическите институции е сред най-изучаваните от политическата наука явления през последните двайсет години. Редица сериозни изследвания, както национални, така и сравнителни, ясно установяват диагнозата. Изобилстват и трудовете, посветени на развиващата се тенденция към абстенционизъм, отказ от гласуване. Многозначителен е фактът, че проблемът не отминава дори новите демокрации, както може да се види от случващото се в бившите комунистически страни в Източна Европа и от преобладаващото положение в бившите диктатури от Азия и Латинска Америка. Как да си обясним тези факти, обикновено приемани като признак на „криза”, „разстройство”, „безразличие” или „повреда”? Преобладаващите днес тълкувания говорят, често безразборно, за ефекти от надигането на индивидуализма, за зиморничево затваряне в личната сфера, за отслабване на политическата воля и все по-голямо откъсване на елитите от народа. Причините за онова, което е заклеймявано навсякъде като пагубен „упадък на политическото” най-често биват обяснявани с определени форми на заслепление или отстъпление при управляващите и с поведения на отчаяние или нехаене сред управляваните. Оплакването е насочено към една липса или отказ, визира се отклонението от определен първоначален модел и се изобличава отмятане от поето обещание. Такива оценки днес са на устата и под перото на всички. Те свързват по неясен, макар и повтарящ се начин, мрачното или раздразнено схващане за настоящето с носталгията по едно силно идеализирано гражданско минало. От това разочарование понякога смущаващо избликва глухо озлобление срещу демокрациите.

Настоящият труд изследва други посоки, за да разбере сегашното състояние на демокрациите. Той предлага да се разшири полето на анализ, отчитайки динамично реакциите на обществото пред вродените недъзи на представителните управленски режими. Защото демокрацията наистина винаги се е проявявала исторически и като обещание, и като проблем. Обещание за режим, съобразен с нуждите на обществото, тъй като демокрацията е основана върху осъществяването на двоен императив: за равенство и за автономия. Проблем, защото действителността често е много далеч от постигането на тези благородни идеали. Дори по местата, където е провъзгласен, демократичният проект неизменно си остава недовършен, било поради грубо извращение, било поради умело стесняване или механично възпрепятстване. По един или друг начин никога не сме имали напълно „демократични” режими в истинския смисъл на думата. Реално съществуващите демокрации са недовършени или дори конфискувани, естествено в много различна степен съобразно конкретните случаи. Това е причина разочарованията непрекъснато да съпътстват надеждите, родени от скъсването със света на зависимост и деспотизъм. Принципът чрез избори да се обезпечава легитимността на управляващите и изразяването на гражданското недоверие спрямо властите винаги са били свързани на практика. Още известното Народно съглашение, публикувано в Лондон на 1 май 1649 г., което представлява първият модерен демократичен манифест, ясно свидетелства за тази двойственост. Гарантиране на гражданските и религиозните свободи, учредяване на народно съдебно жури, всеобщо гласоподаване, срочни изборни мандати, строго подчинение на военната власт на гражданските власти, общодостъпност до държавните функции: всички тези принципи, вдъхновявали революциите през ХVІІ и ХVІІІ век, вече са формулирани във въпросния текст. Но е показателно, че в същото време той се позовава на „мъчителния опит” от корупцията на властта, на опасността от налагането на лични интереси въпреки всички взети предпазни мерки и превръщането на представителството в господство. Следователно още от самото начало определянето на условията за създаване на легитимна власт вървят заедно с изразяването на „задръжки от недоверие”.

Обществото на недоверие

Историята на реалните демокрации е неотделима от непрекъснато напрежение и оспорване. Реакциите на това положение на нещата са се развили в две посоки. Първо се увеличават предложенията и опитите за поправяне на недостатъците на представителната система. Например чрез по-честото прибягване до урните, развивайки механизмите на пряката демокрация и търсейки по-голяма зависимост на избраниците. Във всички тези случаи става въпрос за подобряване на „електоралната демокрация”. Успоредно се развиват и плетеница от практики, проверки, неформални обществени контравласти, но и институции, предназначени да компенсират подкопаването на доверието чрез организиране на зорко недоверие. Не е възможно да мислим демокрацията и да проследяваме нейната история, без да  изследваме въпросните форми.

Искаме ли да вникнем в развитието на различните демократични опити, следва да отчитаме две измерения: функционирането и проблемите на изборно-представителните институции, от една страна, и изграждането на полето на недоверие, от друга. Досега главно първото измерение е привличало вниманието на историците и политическите теоретици. Аз предложих систематично осмисляне на тази сфера, изработвайки аргументиран анализ на структуриращите напрежения, които действат в институциите на гражданствеността, на представителството и на суверенитета [1]. Време е да се обърнем към второто измерение. Изучаването на различни проявления на това недоверие несъмнено е било обект на много изследвания по отделни теми: история на съпротивите и на реакциите срещу натиска на властта, социология на формите на гражданско безразличие или на отхвърляне на политическата система и т.н. В случая са били отчитани определени действия и поведения, без да се сглобяват те в някаква цялост, освен когато биват свързвани съвсем общо и неопределено с борбата на мъжете и жените да живеят в един по-справедлив и по-свободен свят. Докато настоящият труд си поставя за цел да разгледа проявите на недоверие в една обща рамка, която свързано и последователно разкрива най-дълбоките им характеристики, с една дума, да ги схваща като образуващи политическа система. И на тази основа да предложи разширено разбиране на функционирането, историята и теорията на демокрациите.

За да се ситуира по-добре проблемът, трябва предварително да подчертаем, че недоверието следва два големи пътя: либералния и демократичния. Либералното недоверие спрямо властта често е било теоретизирано и коментирано. На Монтескьо дължим каноническия му израз[2], а основателите на американския режим му придават конституционна форма. Цялото виждане на Джеймс Медисън при обсъждането на Федералната конституция е пронизано от идеята да се предотврати натрупване на власт.  Неговият проект цели не толкова изграждането на добро и силно правителство, стъпило върху народното доверие, колкото учредяването на слаба власт и институционализирането на съмнението. Според него е по-важно да се закриля индивидът от посегателствата на държавната воля, отколкото да се ръкополага гражданинът. От френска страна подобни позиции защитават Бенжамен Констан и Сисмонди, който е икономист, но и един от големите политически теоретици от началото на ХІХ век. Тъкмо „постоянната нагласа към съпротива”[3] е ключовият камък на режима,  който Сисмонди би желал да види. Паметта за стария режим е определяща за тези автори. Те желаят да направят невъзможно всяко завръщане към деспотизма. Повече демокрация в случая автоматично означава повече подозрителност към властите [4]. Разсъждавайки в същия дух, Бенжамен Констан стига до схващането, че свободата предполага общественото мнение да е систематично противопоставяно на управниците; той говори дори за необходимост от „надзор на омразата” [5]. Ала истинската му оригиналност е в това, че той пръв прави ясно разграничение между „старото” недоверие, произтичащо от отхвърлянето на деспотични управления, наложени на обществото, и „модерното” недоверие, вкоренено в констатирането на възможни отклонения на новите режими, родени от общата воля.  Като напомня „ужасния пример” на Робеспиер, той подчертава разрива във Франция през 1793 г. между политическия процес, в който „общото доверие издига почтени хора на административни длъжности”, и факта, че същите „оставят да се организират събрания на убийци”[6]. Затова според Констан следва да се ограничава и самото демократично доверие. В момента на приемането през 1830 г. на хартата на парламентарната монархия, увенчаваща типа режим, към който винаги е призовавал, в своята възхвала на текста той рязко подчертава, че „всяка [добра] конституция е акт на недоверие”[7]. Либералното недоверие може да се възприеме тук като „предпазна власт”, за да използваме израза на Бертран дьо Жувнел [8]. Затова и лесно бива вписвано в един скептичен и песимистичен поглед към демокрацията. Недоверието в този случай е подозрителност към народовластието, страх от податливостта му на заблуди, резервираност пред въвеждането на всеобщо гласоподаване.
Съществува и друг подход  – от демократичен вид – към недоверието. Тогава целта е да се следи зорко дали избраната власт изпълнява своите ангажименти и да се намерят средствата, с които да се поддържа първоначалното изискване за служене на общественото благо. Именно този тип недоверие ни интересува в настоящата книга. Наистина той се проявява  най-вече в посттоталитарно време. Демократичното недоверие се изразява и организира по многообразни начини. Различавам три главни категории: надзорните власти, възпиращите форми, съдебната проверка.  В сянката на изборно-представителната демокрация тези три контравласти очертават контурите на онова, което предлагам да наречем контрадемокрация. Контрадемокрацията не е обратното на демокрацията. А по-скоро формата на демокрация, която подкрепя другата , изпълнявайки ролята на подпора. Това е демокрацията на непреките власти, разпръснати в общественото тяло, постоянната демокрация на градивното недоверие наред с епизодичната демокрация на електоралната легитимност. Контрадемокрацията образува по този начин система с легалните демократични институции, чиито ефекти се стреми да продължи и разшири – тя е носещата конструкция. Затова трябва да бъде разбирана и анализирана като истинска политическа форма – нейното характеризиране и оценка са предмет на този труд.

Въздействието на политическото недоверие от демократичен вид се засилва в съвременните общества поради факта, че са структурно белязани от общо подкопаване на ролята на доверието в тяхното функциониране, на което отговаря засилване на реакциите на градивно недоверие. Три фактора, съответно от научно, икономическо и социологическо естество, обясняват установяването на общество на градивно недоверие. Първият, научният фактор, е изяснен от Улрих Бек в неговия труд Рисковото общество[9]. Изходна точка на неговото разсъждение е добре познатата констатация за навлизането в свят, който е скъсал с техническия оптимизъм, преобладавал до шейсетте години на миналия век. Днес живеем във време на катастрофи и несигурност, в резултат на което възприемането на модерните индустрии и технологии се свързва много повече с понятието риск, отколкото с идеята за прогрес. Рисковото общество по същество е общество на недоверието пред бъдещето. Ала проблемът е, че гражданите въпреки всичко са осъдени да се доверяват на учените: те не разполагат с автономни елементи за оценка. Не могат да минат без учените и същевременно ги гледат с подозрение. При това положение единственият полезен ход за гражданите е да принудят учените да дават обяснения и сметка. Да се опитат да установят позитивно недоверието като предпазна ограда, като бариера, защитаваща обществените интереси. Оттук и парадоксът, точно формулиран от някои коментатори на  Бек: „Когато иска да разреши проблемите, които специалистите не са успели нито да предвидят, нито да избегнат, гражданинът отново се оказва в техни ръце. Така че няма друг изход, освен да ги упълномощава, но като увеличи механизмите за контрол и надзор над тях.[10]” Развитието на света на науката и техниката води в този смисъл до структуриране на определено обществено недоверие по начин, който е много слабо застъпен в настояването за спазване на „превантивния принцип” (еквивалент на либералната власт за превенция в политическото поле).
В макроикономически план доверието също намалява. Ако под доверие се разбира форма на знание, позволяващо да се извеждат хипотези за бъдещо поведение, няма как да не констатираме упадъка на въпросното знание, което в случая се нарича икономическо предвиждане. Големите институции, натоварени с тази задача, престанаха да предлагат надеждни средносрочни и дългосрочни прогнози. Било защото са технически неспособни да го правят, било защото са изгубили благонадежност поради твърде честите си грешки. Сякаш е било в друга ера (а са минали само трийсет години оттогава), когато парламентът гласуваше във Франция процента на растеж в петгодишна перспектива. Навлизането в един по-непредвидим икономически свят, управляван от по-отворена и по-комплексна система от взаимодействия, също допринася за нарастващите прояви на недоверие, в случая до голяма степен обусловени от едно по-широко усещане за безсилие на публичните политики.

Появата на общество на недоверие на трето място произтича от социологически механизми. В едно „общество на отдалечеността” – според израза на Майкъл Уолзър –  материалните основи на общественото доверие се ронят. Хората все по-малко си имат доверие, защото вече не се познават достатъчно. Липсата на доверие към другия и недоверието спрямо управляващите са твърде пряко свързани, както го установяват сериозни сравнителни изследвания. Бразилия, която държи рекорд по политическо недоверие, е и страната, където показателите за междуличностно доверие са най-ниски. Обратният пример е Дания, където много силното доверие в другия отговаря на не толкова подозрително отношение към правителствата [11]. Показателно е, че търпимостта към корупцията е по-силна при изявено разочарование от демокрацията [12]. Така недоверието от демокрацията и структурното недоверие се припокриват и консолидират. Тези различни фактори са причина да се заговори за навлизане в „общество на общо недоверие” като характеристика на съвременния свят [13]. Това общество е основният фон, върху който трябва да възстановим трансформациите на демокрацията, които ни интересуват.



[1] Вж. моята трилогия Ръкополагането на гражданина. История на всеобщото гласоподаване във Франция  (Le Sacre du citoyen. Histoire du suffrage universel en France, Paris, Gallimard, 1992); Неоткриваемият народ. История на демократичното представителство във Франция (Le Peuple introuvable. Histoire de la représentation mocratique en France, Paris, Gallimard, 1998); Недовършената демокрация. История на суверенитета на народа във Франция (La mocratie inachevée. Histoire de la souveraineté du peuple en France, Paris, Gallimard, 2000).

[2] Ще припомним формулировката в За духа на законите (1758): „Историческият опит показва, че всеки човек с власт е склонен да злоупотребява с нея; и той върви в тази насока, докато стигне някакви предели. А и самата добродетел – кой може да си представи това – се нуждае от предели. За да няма възможност от злоупотреба с властта, е необходима такава обществена уредба, че едната власт да възпира другата.” (книга ХІ, глава 4). (Тук и навсякъде по-нататък цитатите от За духа на законите на Монтескьо са по превода на Тодор Чакъров, изд. „Наука и изкуство”, 1984. – Б. пр.)

[3] Jean Charles Léonard Simonde de Sismondi, Etudes sur les constitutions des peuples libres, Bruxelles 1836, p. 230 „Всички институции трябва да гарантират тази нагласа”, продължава той (пак там).

[4] Вж. въведението на Марк Уорън към Демокрация и доверие, Mark E. Warren, Democracy and Trust, Cambridge, Cambridge University Press, 1999.

[5] De la force du gouvernement actuel de la France et de la nécessité de s’y rallier, s. 1. (Paris), 1796, p. 66.

[6] Пак там, с. 67.

[7] Courrier français, 5 ноември 1829, in Benjamin Constant, Recueil d’articles, 18291830, Paris, Champion, 1992, p. 53.

[8] Bertrand de Jouvenel, “The Means of Contestation”, Government and Opposition, vol. I, №2, януари 1966.

[9] Ulrich Beck, La Societé du risque. Sur la voie d’une autre modernité, Paris, Aubier, 2001.
(На български e преведена книгата Световното рисково общество – изд. „Обсидиан”, 1999, – в която Улрих Бек развива теорията, изложена в „Рисковото общество: към една друга модерност” – Б. пр.)

[10] Michel Callon, Pierre Lascoumes et Yannick Barthe, Agir dans un monde incertain. Essai sur la mocrathie technique, Paris, Seuil, 2001, p. 311.

[11] Само 2,80% от бразилците заявяват, че по принцип „може да се има доверие на повечето хора”, в Дания показателят достига 66,50% (22,20% за Франция, резултат в долната част на таблицата). Вж. Ronald Inglehard (et alii), Human Beliefs and Values: A Cross-Cultural Sourcebook Based on the 19992002 Values Surveys, Mexico, Siglo XXI, 2004.

[12] Срвн. Alejandro Moreno, “Corruption and Democratie: A Cultural Assessment” in R. Inglehard (ed), Human Values and Social Change: Findings from the Values Surveys, Leyde et Boston, Brill, 2003.

[13] Вж. за Франция анкетата Euro RSCG, La Socié de défiance géralisée: enquête sur les nouveaux rapports de force et les enjeux relationnels dans la socié française, юли 2004. Ще подчертаем, че тъкмо този контекст обяснява сегашното избуяване на социологически и философски изследвания върху понятието доверие. Вж. по-специално трудовете на Russel Hardin, Diego Gambetta, Mark E. Warren. На френски вж. Vincent Mangematin, Christian Thuderoz, Des mondes de confiance. Un concept à l’épreuve de la réalité sociale, Paris, CNRS, 2003 и с Denis Harrison, La Confiance. Approches économiques et sociologiques, Montréal, Gaëtan Morin, 1999.

 

Негативната политика

 

Времето на „не-избора”

 

 

Най-видимата проява на новата форма на възпиращите власти е от електорално естество. Съвременният вот изразява не толкова избор на ориентация, колкото съдене на миналото. С това самият смисъл на изборите се променя. Вече не става дума, в етимологичното значение на термина, за отличаване и подбор на кандидати, а по-скоро за процедура за елиминации. Затова може да се говори за „не-избори”. Навлязохме в нещо, което би могло да се нарече санкционираща демокрация. Изборните състезания не могат вече да се разбират просто като сблъсък между равнопоставени кандидати: най-често срещаната конфигурация стана оспорвано преизбиране. Тук има важен елемент на трансформация в живота на демокрациите, на който не се обръща достатъчно внимание. В политическата наука той бе засенчен от наистина също важния анализ на предимството в състезанието, с което е облагодетелстван досегашния избраник. Голяма заслуга за тласкане на изследователите в тази посока има американската специфичност. Необикновено високите проценти на преизбиране в тази страна (напоследък близо до 90% за Сената и за Камарата на представителите) разпалват наистина любопитството[1]. Още повече, че от двайсет години отбелязват тенденция към покачване, парадоксално съпровождаща нарастване на абстенционизма и на разочарованието на гражданите [2]. Но независимо от този факт, ситуациите на оспорвано преизбиране са интересни сами по себе си. Такива случаи бяха рядкост в зараждащите се демокрации. По простата причина, че краткостта на мандатите първоначално се смята за съществено качество на представителната система както в САЩ, така и в Европа. Републиканският елитизъм не разклаща виждането на основоположниците, че изборните функции са дейност, която не бива да мутира в професия. Във всеки случай, реалните условия за изпълняване на тези функции (ниски парламентарни възнаграждения, трудни и бавни пътувания към столицата) ги правят относително непривлекателни. Така че дори при отсъствието на ограничителни правила кандидатите за преизбиране са относително малобройни в първите години на американската република. Това води до силна естествена ротация на представителите, основно почиваща върху постоянно оттегляне от политическия живот. Сравнимо е било и положението във Франция. Членовете на Учредителното събрание от 1789 г. дори стигат дотам, че забраняват всякакво преизбиране на членове на първото Събрание във второто. Самият принцип на забрана на кандидатурите през революционния период напълно променил перспективата по въпроса. За ситуации на оспорвано преизбиране изобщо нямало място между реалността на една почетна длъжност, още недобре вписана в политическия живот, и виждането на един откъснат изравнен елитизъм.

Положението се променя, когато политическият живот става пряко организиран от партиите. Повратът идва с избирането на Джаксън в САЩ през 1829 г. и с Революцията от 1848 г. във Франция. Въпросът за асиметрията между „досегашния” и опонента му, кандидатирал се за първи път, приема тогава пряко политическо измерение. Присъствието на досегашния в състезанието е на първо място акт на защита на една политика, докато неговият challenger, обратно, възбужда процес срещу нея. Всеки съперник може да разчита на собствени предимства в тази рамка. Досегашният има известна преднина, защото представлява познатото: пред залагането върху бъдещето, каквото представляват изборите, той допринася за ограничаване на несигурността у избирателя. Но пък получава наказателни точки, защото поема пасив, който е спестен на новия кандидат; структурално той е в отбранителна позиция. Условията, в които двата фактора оказват влияние, са променливи според епохите и страните. Предимството на досегашния е било значително по-силно в САЩ – там ефектите от една не толкова изявена идеологическа опозиция се наслагват върху материални възможности  (по-специално достъп до финансирането), силно зависими от позицията на кандидата. Във Великобритания, както и във Франция, по-грубото сблъскване на програми води до по-чести обрати в изборните резултати,  познати като realignment/ alignment. [3]

Оспорваните преизбирания днес вече са с променен характер, защото не са толкова силно обвързани с принадлежност към един или друг лагер. Решаващо за променливия политически избор става осъждането на миналото. Ако вземем френския пример, поразителна е констатацията, че от 1981 г. всички правителства, независимо от типа на водената от тях политика, са били отхвърляни от избирателите. Положението в тази област може да варира, естествено, според страните, но все пак отразява една глобална тенденция, развиваща се в демокрациите. Дори в САЩ, където се отчита най-висок процент на преизбиране[4], тенденцията клони към смяна при президентските избори, които са най-политически, вероятно единствените наистина политически. Ако погледнем ХХ век, до 1980 г. само двама президенти не печелят втори мандат: Хауард Тафт и Хърбърт Хувър. При това трябва да се подчертае, че са били изправени пред изключително неблагоприятни обстоятелства (разцепление на собствената му партия за първия, кризата от 1929 г. за втория).  След 1980 г. трима от петима действали президенти са отхвърлени: Картър, Форд и Буш (баща). Вече няма истински избраници, бихме могли да кажем малко преувеличено. Управляващите вече не са хората, на които избирателите възлагат доверие, а тези, които само механично са облагодетелствани от недоверието по адрес на техните конкуренти или предшественици.

Посоката, в която се развива стилът на избирателните кампании, свидетелства за този срив: те са станали предимно негативни. Явлението е документирано с голяма точност в САЩ, където е приело зрелищни размери. Телевизионните спотове, които са в сърцето на кампанията, все по-често са насочени срещу противника [5]. Сблъсъкът на програмите идва чак на второ място. Тонът на посланията не е на аргументирана критика, опираща се на проекти, чиито качества всеки иска да представи като най-добри. Лични нападки и очерняния наедро монополизират екраните. Всичко протича така, сякаш за всеки кандидат първа цел и най-важното в едни избори е да не допусне победата на своите опоненти. Негативните телевизионни послания не са новост в Америка. В известен смисъл те са просто техническо адаптиране на една вулгарна очерняща литература, стара почти колкото демокрацията. Но онова, което в миналото е било периферно и привилегия на някои популистки движения, свързано с патологични случаи или особено напрегната конкуренция, се е превърнало в правило. В началото на 80-те години на ХХ век според преценките на наблюдателите негативните послания засягат само 20% от комуникационната стратегия на кандидатите. През 1988 г. във връзка с изборите, които ще издигнат на власт Джордж Буш баща, е достигнат прага от 50 % .[6] Тенденцията рязко се засилва през 2005 г. по време на сблъсъка между Джон Кери и Буш-младши. До такава степен, че се налага американската политическа наука да намери нови думи, говорейки за poison politics или negative politics [7], описвайки тази тенденция.

Причините за нея са преди всичко тривиални: тези методи са ефикасни. Всички изследвания сочат, че негативните послания са много по-пробивни и запомнящи се в сравнение с позитивните [8]. Следователно е много „по-рентабилно” да сриваш имиджа на конкурента, отколкото да доказваш собствените си качества. При това положение евентуалните морални задръжки постепенно биват превъзмогнати под натиска на комуникационните шамани и техните аргументи, още повече че рискът от „ефект на бумеранга” се оказва в крайна сметка твърде ограничен според експертите. Негативните послания имат троен политически ефект. Във всеки лагер те въздействат първо като кондензатори на придобитите мнения и редуктори на душевните състояния. Чувството за абсолютна дистанция спрямо противника измества основателната близост с предпочитания кандидат. Така през 2004 г. възможните съмнения у избирателите на Кери са пометени от моралната очевидност на „Всичко освен Буш”; и обратно. Второ, негативната политика увеличава предимството на досегашния управник, защото охулването има асиметрични ефекти. То увеличава повече съмненията относно личността на чалънджъра, който не е толкова познат и не е бил наблюдаван как се справя на командния пост. Избирателят се чувства на по-сигурна почва с един досегашен управляващ, когото е оценил в действие, дори и да го критикува. Негативната кампания е решаваща в единия случай и само елемент на оценяване в другия. И трето, негативните послания демобилизират колебаещите се избиратели. Тези така наречени „независими” избиратели не само се колебаят между кандидатите, като техният вот се люшка между партиите. Те проявяват и определен политически скептицизъм. При тях се поставя под въпрос самата полза от изборите. Следователно негативните послания могат само да засилят техните разочарования и скептицизма им относно политиката като цяло.

Макар Америка да представлява особено поразяваща наблюдателница за тази еволюция, става дума за обща тенденция, забележима във всички демокрации. Навсякъде една демокрация на отхвърлянето се опитва да замести старата демокрация на проекта. За да разберем напълно размерите на тази еволюция и за да отговорим на въпросите, които повдига, се налага да изработим нова философия и нова политическа наука. Докато въпросите за мандата и делегирането съставляваха сърцевината на демократичната теория и бяха обвързани с бдителността на един активно критикуващ народ, сега вече на първо място трябва да се разглеждат въпросите за санкционирането и отхвърлянето. Тъкмо този нов режим на негативен суверенитет трябва да се изследва и теоретизира. Впрочем феноменът не се свежда само до изборите. Нараства значението изобщо на възпиращите власти. Днес способността за съпротива и възпрепятстване играе най-голяма роля както в политическото, така и в социалното поле. Затова вече не е възможно да се задоволяваме да възприемаме демократичния живот, анализирайки само конфликтите и компромисите на интереси, начините за сцепление на личните предпочитания, или условията за производство на мнения.

Възпрепятстване и вето

Модерният гражданин не разполага единствено с „бюлетин за отхвърляне” и така той продължава древната практика на остракизма. Той взема участие и в по-дифузни възпрепятстващи акции, принуждавайки управляващите да преразгледат свои проекти. Най-резултатен е натискът на уличните демонстрации или движенията за изразяване на мнение, за да накара едно правителство да отстъпи, като промени или оттегли някое решение. Изобщо ветото играе все по-голяма роля при демокрациите. Вече не само процедурата за оторизиране и легитимиране дефинира демократичното правителство. То се организира по същество от постоянното противопоставяне на различни категории вето, произлизащи от социални групи, политически или икономически сили. Поради това някои смятат, че политическите режими вече се характеризират не толкова от чисто институционалните си елементи (президентска или парламентарна система, двуполюсен или многополюсен модел), колкото от положението, според което условията за промяна зависисят от способността за блокиране, с която разполагат различните играчи. Специфичната динамика на една съвкупност от veto players се смята вече за рещаваща при определянето на една политическа система [9]. Оплакването, ритуално за страни като Франция, от корпоратизма или бездействието, представя като национална патология нещо, което се е превърнало в обща характеристика на демократичните общества [10].

Как да разберем това развитие? Трансформациите на глобалната идеологическа рамка на съвременния свят изиграха съществена роля. Падането на Берлинската стена и свързаното с него разлагане на структуриращата функция на комунистическия строй, банално е да го повтаряме, доведе до отслабване на ролята на политическите антагонизми, от което властта на партиите и техните цели съответно олекнаха. Ерозира идеята, че  политиката е място за избор между радикално противоположни модели на общество и изчезва въодушевяваща перспектива, която да мобилизира гражданите. Напоследък всичко се случва така, сякаш гражданите се ограничават до ролята на чисти цензори и надзорници. Ето по какъв начин се извършва вече споменатото преминаване от политика на идеи към политика на недоверие.

Настъплението на негативната политика бележи истинския триумф на либерализма. И наистина, в края на ХХ век либерализмът се наложи по света първо не като икономическа политика (вярата в добродетелите на пазара), а като политическа философия, когато взема превес едно предпазливо и ограничително виждане за политическото. През 70-те години антитоталитарната битка придаде най-взискателния и борбен израз на либерализма. Разобличавайки една абсолютно извратена форма на демокрацията, той допринасяше за преосмисляне на нейните основи. Тогава се застъпиха, от една страна, слабият либерализъм на скептиците (най-общо казано, привържениците на едно минималистично виждане на демокрацията в линията на Йозеф Шумпетер), и от друга, силният либерализъм на мислителите на една нова гражданственост (от Хана Арент до Клод Льофор). В пресечната точка на двата подхода през 80-те години Джудит Шклар възхваляваше един „либерализъм на страха”, насочен към определяне на  негативна политика, основана върху отвращение от тоталитарното зло, а не вече върху позитивно търсене на добро [11]. Според нея отхвърлянето на summum malum трябваше да вземе превес над търсенето на summum bonum*. Ала в самата тази негативност още се виждаше следа от амбиция, чувство за борба за еманципация, далеч от един банален консервативен антикомунизъм. Днешната негативна политика е изгубила това измерение. Тя се налага в особено стеснен вид, независимо от отделни двусмислени опити за реактивиране на антитоталитарния подход в антитерористичен кръстоносен поход [12]. Политиката на страха вече се изразява единствено в отдръпване и недоверие [13]. Настъпването на една негативна демокрация се вписва в този контекст, белязан от загубата на илюзии. Ала не бихме могли и да сведем смисъла му до най-карикатурната проява – на популизъм, основан върху първосигнална и демагогска антиполитичност (ще се върнем на този въпрос). Негативната демокрация всъщност е много активна: тя отговаря на упражняването на истинска социална власт. Трябва да се отчита тъкмо тази нейна ефикасност, за да се разбере защо се е наложила.

От тази гледна точка нейното развитие е свързано с фактор от социологически порядък: коалициите за противодействие се оказват по-лесни за организиране, защото тяхната разнородност не им пречи. Те не се нуждаят от кохерентност, за да изпълняват своята роля. Освен това при тях силата на изразяване на реакциите е от съществена важност. На улицата, в протеста, широко отразяван от медиите, или в символичните прояви вече нещата не се свеждат просто до аритметика. Докато истинските мнозинства за социално действие се конституират много по-трудно. Те предполагат позитивно и целенасочено съгласие. Не това произвеждат електоралните мнозинства. Политическите мнозинства са по същество сумарни: съставени са чрез аритметично събиране на гласове. Всеки от тях може да бъде носител на особено намерение или собствено значение. Така по свой начин и без дори да го осъзнават ясно, избирателите съчетават различни знаци –  на присъединяване, на осъждане или на превенция. Бюлетините механично свеждат тези комплексни знаци до прости и кумулативни данни. Тяхното единствено осезаемо значение е, че могат да бъдат преброявани и събирани. А най-лесно се събират елементите на отказ. Всички отхвърляния са фактически идентични, независимо от подбудите. Затова политическите мнозинства за противодействие все по-лесно се сформират в един свят, който вече не е структуриран от идеологически сблъсъци [14]; и са все по-отдалечени от мнозинствата за действие. Следователно би могло да се каже, че негативността вече разполага със структурно предимство. При това положение легитимността и управляемостта се оказват много разделени в модерните демокрации. Предпазен клапан за изпускане на напрежението е редуването на политическите мнозинства. Но с него не се разрешава нищо, дори всеки път се натяга все по-силно пружината на разочарованието.

Съществуват и практически фактори, с които се обяснява разрастването на негативните политики: те произвеждат резултати с непосредствен ефект.Отрицателното действие напълно изпълнява намерението си, неговият резултат е безспорен, защото се свежда до прости и разбираеми факти или решения. Резултатът от мобилизацията за оттегляне на правителствен проект например е директно измерим, докато действието за постигане на положителна цел остава винаги предмет на колебливи преценки, доколкото крайните цели често не са ясно определени, както и постигнатите междинни резултати. Да се визира премахването на един определен данък е по-лесно, отколкото да се преследва осъществяването на „фискална справедливост”. „Винаги ми е изглеждало по-трудно да се наложи строгото спазване на добри закони, отколкото да се отменят лошите”, отбелязва още Дидро в Енциклопедията по повод на тази асиметрия [15]. Освен това възпиращите действия имат „театрални качества”, както отбелязва Хобс: те правят силно впечатление и поради това отговарят на очакване за ясни резултати. Негативното действие под  различните си форми (възпиране, отстраняване, отхвърляне…) произвежда сигурни ефекти, докато възлагането на доверие на правителствата проектира несигурност: техният избор структурно представлява залог върху бъдещето. Закърняването на способността на партиите да организират социални и политически програми само засилва тази структурна несигурност. А негативното действие се развива в просто доловимо време: на непосредствения момент. Докато възлагането на мандат поставя остро въпроса за условията на неговото изпълнение във времето. Затова мандатодателите са изпитали необходимостта да поемат непрекъснат контрол, да бъдат надзорници, за да се материализира волята им. Протичането във времето на онова, което се разбира под тази „воля”, винаги остава проблематично, заплашено от прекъсване или обратен завой. Но от друга страна, колкото по-слаб е контролът над властите, толкова по-силни ще са тежненията към разгръщане на негативни действия с непосредствени резултати. От тази гледна точка бихме могли дори да се опитаме да построим историческа типология на политическите модели. В единия край, френският случай:  тук сакрализирането на изборите, основано върху едно почти „магическо” виждане за упражняването на общата воля, съжителства подмолно с култура на бунта, радикална форма на негативната политика. На другия край е английският случай: там позитивните и негативните форми са гъвкаво преплетени по умерения модел на либералния парламентаризъм.
Съвременното развитие на тези възпрепятстващи форми не би могло да бъде отъждествявано с тенденция на деполитизация. „Негативният гражданин” не е пасивен гражданин. Като дава израз на своя скептицизъм и безпокойство, той утвърждава силното си присъствие в публичното пространство. По този повод с основание се заговори за „негативна политизация [16]”. Наистина има своеобразно участие в политическия живот, но то е по същество враждебно. Има ангажираност, но за отхвърляне. Има вземане на думата, но то е предимно ударно сбит език от лозунги и неодобрения [17]. Следователно наистина може да се говори за негативен суверенитет. Още повече, че присъщо на възпиращите власти, както и на всички други власти на недоверие, е да се упражняват пряко. Затова негативната демокрация е и заместител на пряката демокрация, нещо като регресивна пряка демокрация.

Слабата демокрация

Негативният суверенитет има две лица. Най-напред той се проявява ярко с чертите на различните възпрепятстващи власти, чиито фигури и характеристики разгледахме по-горе. Но той се изразява и по друг, по-слаб начин: чрез пасивност и негласно съгласие. Отдръпването, нежеланието за гласуване или мълчанието са в това отношение форми на политическо изразяване. Те дори присъстват навсякъде и имат роля, която не е за пренебрегване. Отсъствието на реакция срещу някаква мярка обикновено се разбира като знак за нейното приемане. Очевидност, въплътена в общоприетия израз: „Мълчанието е знак за съгласие”. В тази перспектива едно преизбиране може да се тълкува като не-възпрепятстване на кандидат с изтичащ мандат, плюс липсата на мобилизация или на интерес към неговите конкуренти.

Такова „задочно съгласие” може да има различни подбуди. Може да е мотивирано от пълно, или по-често относително безразличие: залозите изглеждат слаби, така че цената на изразването на протест ще излезе по-висока от ползите от евентуално различно решение. Феноменът се проявява при малките групи. Появи се определението „привиден консенсус” за ситуациите, когато съгласието между индивидите не произтича толкова от сходството на ясни мнения, колкото от подразбиращи се реципрочни отстъпки, от чувството за липса на истински цели, или просто на интерес към разглеждания въпрос [18]. По същия начин негативното съгласие често се дължи и на трудността да се формулира критика срещу взелите някакво решение. Потенциални протестиращи се въздържат от противопоставяне на управляващите, когато нямат усещането, че са способни да спорят с тях на равна нога, или най-малкото се страхуват, че аргументите им няма да имат необходимата тежест пред съда на мнението. Обикновеният политически живот е изтъкан от низ подобни ситуации на негативно съгласие. Ала на тях не се обръща особено внимание, защото те като че ли не предизвикват особена мобилизация и имат твърде ограничено влияние. Затова отчитането на негативния суверенитет на народа води до различен поглед към политическото. Разбира се, на първо място трябва да се анализират неговите най-ясни форми в полето на институциите, както и в полето на тенденциите в обществото, от което се вижда до каква степен е наложително да се интересуваме от тези сиви зони на политическо изразяване, да опишем техните механизми и ефекти. В своя анализ на организациите социологията отдавна вече не се задоволява да изучава само големите конфликти и организираните договаряния, или проблемите на структурата. Тя се насочи и към съвсем конкретни проблеми на координирането, към малките засечки във функционирането, към зоните на недетерминираност на властта, към пречките за включването на индивидите [19]. Подобен поглед вече трябва да се насочва и към непреките и негативни форми на демократичния живот.

Пасивната демокрация приема дискретни форми, ала една от институционалните й модалности заслужава да бъде спомената: мълчаливият избор. Такъв има в случаите, когато поради единствена кандидатура се стига до автоматично назначаване на въпросния пост, без да се минава, както обикновено, през гласуване. Разбираме какво е техническото основание на тази процедура: ако е единствен, кандидатът е сигурен, че ще бъде избран, независимо от броя гласове за него. В този случай избягването на организиране на избори само спестява време и пари, тъй като резултатът е известен предварително. Ако вотът представлява само ратифициране, не е важно дали ще е експлицитно или мълчаливо. Великобритания първа установява формулата с Ballot Act през 1872 г. Нидерландия и Белгия ще я последват съответно през 1898 и 1899 г. После я възприемат на свой ред Швейцария и някои други европейски страни [20]. Срещу системата остро се обявяват тези, които подчертават, че по този начин се премахва символичното значение на изборите като общностен момент и израз на гражданско равенство. Във връзка с това се заговори за „мека демокрация” и „задочна демокрация”. Ако оставим настрана швейцарския пример, където решаващ се оказва техническият аргумент да се подпомогне битката срещу инфлацията на изборните операции, интересно е да се установи, че  често авторитарните или консервативните режими въвеждат системата на мълчаливия избор. Тогава той недвусмислно е разбиран като едно от средствата за свиване на всеобщото гласоподаване чрез ограничаване на броя гласувания [21]. В самата Англия системата е въведена едновременно с тайния вот, сякаш като символично премахване на застрашителния ефект от последния. Но не можем да спрем дотук в тълкуването. Системата на мълчалив избор откроява по наистина смущаващ начин една обикновено скрита страна от демократичния живот: неговата негативност. Представителят, определен в контекста на мълчаливи избори, е образцова илюстрация на идеята за съгласието като не-възпрепятстване. Защото формално погледнато, достатъчно е само един гражданин да се противопостави, явявайки се кандидат, за да промени мизата. Наистина цената на това противопоставяне е висока, понеже изисква значителна лична мобилизация; но алтернативата си остава. В случая с мълчаливия избор имаме крайна фигура на демократичното изразяване, едва ли не в повратната точка, където изказаната от народа дума е заместена от неговото мълчание в една мъглява равностойност.

Слабата демокрация, разбира се, не се свежда до тази модалност. Тя приема и не толкова зрелищни форми, които са по-дифузни, разпръснати във всекидневната политика. Но мълчаливият избор радикализира нейната природа. Така че не е достатъчно да се отблъсква с ужас тази възможност, както правят френските републиканци от Третата република. И ако в техните очи задочният избор прекрачва някаква забрана, то е и защото изразява измерение, което те не са желали дори да мислят: измерението на особено смущаващ израз на суверенитета на един отсъстващ народ. Самото споменаване на възможността за мълчалив избор помрачава за тях вълшебната визия на демокрацията, за чиито вестители са се провъзгласили [22].
Тази отдавнашна процедурна странност изразява метафорично една стара истина за демокрацията в зората на ХХІ век: навлезли сме в една неразривно слаба и негативна епоха на политическото. Съвременните „рефюзници” вече не са по образа на старите бунтовници или дисиденти. Тяхното поведение не очертава никакъв хоризонт, не ги предразполага към критическо действие и няма никакво пророческо измерение. Те просто изразяват хаотично и яростно факта, че са изгубили способността да придават смисъл на нещата и да си намерят мястото в света. И съответно не се виждат да съществуват, без публично и презрително да нападат света на „отхвърлените”, представляван например от чужденеца, имигранта или „системата”: трябва да мразят, за да се надяват. В този краен случай контрадемокрацията се превръща в плоско враждебно отношение срещу демокрацията. И докато формите на надзор и критика са посочили пътя за възможно повишаване на гражданската активност, негативната политика бележи нейното мъчително и безсилно стесняване.

 

Превод от френски: Нина Венова

 



[1] Вж. Stephen C. Erickson, “The Entrenching of Incumbency: Reelections in the U.S. House of Representatives, 1790–1994”, Cato Journal, vol. 14, № 3, зима 1995; Albert Somit, Rudolf Wildenmann, Bernhard Boll и Andrea Römmele (eds), The Victorious Incumbent: A Threat to Democracy?, Dartmouth, Aldershot, 1994.

[2] Вж. Gary W. Cox и Scott Morgenstern, “The Increasing Advantage of Incumbency in the U.S. States”, Legislative Studies Quarterly, vol. XVIII, № 4, ноември 1993; James L. Merriner и Thomas P. Senter, Against Long Odds: Citizens who Challenge Congressional Incumbents, Westport (Conn.), Praeger, 1999.

[3] Вж. за САЩ, Bruce A. Campbell и Richard J. Trilling (eds), Realignment in American Politics: Toward a Theory, Austin, University of Texas Press, 1980. За Франция срвн. Pierre Martin, Comprendre les évolutions électorales: la théorie des réalignments revisitée, Paris, Presses de Sciences-Po, 2000.

[4] Множество трудове по политически науки подчертават голямата роля на услугите, направени на избирателите, от разполагащите с по-големи възможности досегашни избраници. Оттук и понятието „персонален вот”. Срвн. Bruce Cain, John Ferejohn, Morris Fiorina, The Personal Vote: Constituency Service and Electoral Independence, Cambridge (Mass.), Harvard University Press, 1987. Относно дискусия върху литературата на тази тема, вж. Gary King, “Constituency Service and Incumbency Advantage”, British Journal of Political Science, vol. 21, № 1, януари 1991.

[5] Феноменът в най-крайните си прояви се дължи на факта, че критиката не среща никаква легална граница и е възможно да се използват образите на противника.

[6] Вж. Stephen Ansolabehere и Shanto Iyengar, Going Negative: How Attack Ads Shrink and Polarize the Electorate, New York, Free Press, 1995, p. 9. Вж. също Michael Pfau и Henry C. Kenski, Attack Politics: Strategy and Defense, Westport (Conn.), Praeger, 1990, както и Karen S. Johnson-Cartee и Gary A. Copeland, Negative Political Advertising: Coming of Age, Hillsdale (NJ) Lawrence Erlbaum Associates, 1991.

[7] Вж. Victor Kamber, Poison Politics: Are Negative Campaigns Destroying Democracy?, New York, Insigt Books, 1997; Kathleen Hall Jameson, Dirty Politics Deception, Distraction, and Democracy, Oxford, Oxford University Press, 1992.

[8] Вж. Brenda S. Sonner, “The Effectivness of Negative Political Advertising: A Case Study”, Journal of Advertising Research, vol. 38, 1998.

[9] Вж. новаторските и стимулиращи анализи на George Tsebelis, Veto Players: How Political Institutions Work, Princeton, Princeton University Press, 2002. Към общото социално функциониране могат да се приложат категориите за анализ на стратегиите на играчите в системите, където съществува право на вето в полза на един от тях. За интересния американски случай вж. Charles M. Cameron, Veto Bargaining: Presidents and the Politics of Negative Power, Cambridge, Cambridge University Press, 2000. Може да се отбележи, че системата за съвместно взимане на решения в органите на Eвропейския съюз спада към същите категории. Вж. G. Tsebelis и Geoffrey Garret, “Agenda Setting, Vetoes аnd the European Union’s Co-Decision Procedure”, The Journal of Legislative Studies, vol. 3, № 3, есен 1997 (с коментарите на Roger Scully).

[10] Френската специфичност се дължи по-скоро на условията, в които социалните играчи се люшкат между фронтален сблъсък и пасивно съгласие поради липса на посреднически организми и на инстанции за преговаряне.

[11] Judith Schklar, “The Liberalism of Fear”, in Nancy L. Rosenblum (ed), Liberalism and the Moral Life, Cambridge (Mass.), Harvard University Press, 1989. „Либерализмът търси, пише тя, възможност да превърне отчитането на злото на жестокостта и страха в основна норма на своите политически практики и предписания” (с. 30). Вж. в същия дух, Michael Ignatieff, The Lesser Evil: Political Ethics in the Age of Terror, Princeton, Princeton University Press, 2004.
* Summum malum (лат.) – най-голямото зло; summum bonnum (лат.) – най-голямото добро. – Б. пр.

[12] Вж. например Paul Berman, Terror and Liberalism, New York, Norton, 2003.

[13] Вж. Corey Robin, Fear: The History of a Political Idea, Oxford, Oxford University Press, 2004.

[14] Вж. по този пункт проницателните бележки на É. Schweisguth, “La dépolitisation en questions”, цит. съч., особено с. 84–85.

[15] Статия „Корупция”.

[16] Вж. Jean-Louis Missika, “Les faux-semblants de la dépolitisation”, Le Débat, № 68, януари–февруари 1992.

[17] Един народен аржентински израз hablar en cacerolio (да говориш на езика на тенджерите) заслужава да бъде подчертан. В смисъл на форма на протест, който вече може да се изрази само чрез първичната форма на обикновен шум. Вж. Thomas Bouchet, Matthew Leggett, Geneviève Verdo et Jean Vigreux (éds), L’insulte (en) politique. Europe et Amérique latine du XIX siècle à nos jours, Dijon, Èditions universitaires de Dijon, 2005.

[18] Вж. съдържателната статия на социолога Philippe Urfalino “La decision par consensus apparent. Natures et propriété”, Revue européenne des sciences sociales, края на 2006.

 [19] Относно значението на слабите връзки, вж. основополагащата статия на Mark S. Granovetter, “The Strengh of Weak Ties”, American Journal of Sociology, vol. 78, № 6, май 1973. Преведена в Le Marché autrement, Essais de Mark Granovetter, Paris, Desclée de Brouwer, 2000.

 [20] Вж. Jean-François Flauss, „L’élection tacite. Retour sur une vraie fausse curiosité du droit constitutionnel suisse”, Revue française de droit constitutionnel, № 61, януари 2005. В излагането на фактите следвам представения синтез по темата.

 [21] В много случаи близка до системата, където правото на гласуване е запазено за хората, които плащат известен данък.

 [22] Вж. например юриста Julien Lafferière: „Във Франция всеки избор заслужава гласуване […] Ние не допускаме някой да бъде избран, без избирателите да са били призвани да се признесат ясно за неговото име”, Manuel de droit constitutionnel, 2e éd., Paris, 1947, p. 582–583.