0
5739

Контраофанзивата на Украйна постави Путин под обсада у дома

Военните успехи на Киев изправят руския президент пред избори, които той искаше да избегне.

„Гениалността на украинското военно командване“, написа в Туитър в началото на седмицата канадският анализатор Майкъл Маккей, „e в това, че успя да премести силите си там, където ги няма руснаците, и така ги принуди да се оттеглят оттам, където са“. Същото се случи и на вътрешния фронт в Русия. Докато руските войски отстъпваха, за да не попаднат в обкръжение, Владимир Путин се оказа под политическа обсада в Москва.

Когато думата „война“ най-накрая се появи в контролираните от правителството медии (до този момент нападението над Украйна бе наричано „специална военна операция“), в най-голям проблем за руския президент се превърнаха хардлайнерите, които настояват за пълна мобилизация.

След като се провали в опита да превземе Киев и да свали украинския президент Володимир Зеленски, Кремъл изгради стратегия, която може да се обобщи така: стремеж за завладяване на колкото се може по-голяма територия с наличната военна сила; нанасяне на възможно най-тежки поражения върху икономиката на Украйна; организиране на референдуми за анексиране на окупираните територии, с цел създаване на чувство за необратимост. Кремъл вярваше, че тази стратегия ще отслаби решимостта на Украйна и ще обезкуражи западните съюзници на Киев, които въоръжават армията на Зеленски.

Замразявайки конфликта при наложените от него условия, Кремъл се надяваше да спечели надмощие и да предотврати необходимостта от принудителна военна мобилизация. Само 64 дни преди отстъплението на руските войски първият заместник-началник на кремълската администрацията Сергей Кириенко бе заявил: „Разглеждаме освободените територии като част от нашата империя и част от нашата държава“.

За известен период от време тази стратегия изглеждаше печеливша. Украйна се подготвяше за война на изтощение, а шокът от високите цени на горивата смекчаваше ефекта от западните санкции върху Москва. Наистина, руският икономически елит беше мрачен, но пък поне бе послушен. А проучванията на общественото мнение показваха, че мнозинството от руснаците подкрепя агресията на Путин срещу Украйна. Много хора смятат, че дори и това да не е тяхната война, все пак Русия е тяхната страна.

Цялата тази внимателно градена стратегия обаче бе разрушена за няколко дни. Украинското контранастъпление окуражи западните политически лидери, които настояват Киев да получи оръжията, от които се нуждае, и че руската армия трябва не само да бъде възпряна, но и победена.

Неотдавнашните военни сблъсъци по границата между Армения и Азербайджан са знак, че някои от съседите на Москва вече чувстват слабостта на Русия и са готови да размразят непокътнати до този момент конфликти в постсъветското пространство. В същото време миналия четвъртък Путин, седнал заедно с китайския лидер Си Дзинпин и други авторитарни лидери, събрани на среща в Узбекистан, бе принуден да започне да обяснява защо Русия не печели.

Нарастващият натиск върху Путин да обяви война и да започне пълна мобилизация е тежък удар за Кремъл, тъй като изправя руския президент пред избори, които той се опитва да избегне от началото на инвазията. В очите на разумните хора отказът на Кремъл да нарече нападението над Украйна война е просто признак на дълбок цинизъм. Ала за мнозинството обикновени руснаци това решение е от голямо значение. „Специалната военна операция“ предизвиква подкрепа, докато войната е нещо, което предизвиква страх. „Специална операция“ бе нападението на Русия над Грузия през 2008 г., също както и намесата на Москва в конфликта в Сирия. Но сблъсъкът с нацистка Германия, от друга страна, бе война.

Специалните операции са конфликти, които могат да бъдат загубени, без населението в действителност да почувства последиците. Докато загубата на война може да означава и загуба на страната. Урокът, научен от много руснаци след края на Студената война например е, че дори страната да е ядрена сила, нейното оцеляване не може да се приеме за даденост.

Трудно може да се предвиди какво ще се случи в Москва след понесеното от руските войски унижение в Украйна. Но със сигурност може да се каже, че макар и Путин да не е застрашен да загуби властта, той губи полето за маневриране.

Кремъл се опасява, че масовата мобилизация ще разкрие вътрешната слабост на режима. А и ще покаже егоизма на руските елити. В случай на мобилизация синовете на Путиновите преторианци или ще избягат от страната, или ще се окажат в болница, негодни за военни служба. Корупцията ще парализира системата. И макар в началото да е малко вероятно хората да се разбунтуват, руснаците ще направят това, което умеят най-добре: ще започнат да се дърпат.

Путин се противопоставя на призивите за масова мобилизация по същата причина, поради която се противопоставяше на задължителната ваксинация по време на пандемията от COVID: заради опасения, че подобен ход ще разкрие липсата на контрол.

В това се състои кардиналната разлика между демокрацията и автокрацията: дори слабите демократични правителства могат да съхранят своята легитимност, докато легитимността на един автократ зависи от това дали обществото го възприема като силен. Обратно на твърденията на кремълската пропаганда, дори повечето руснаци да са готови да аплодират своята армия, малцина от тях са готови с желание да се запишат в нея.

Единственият вариант пред Путин, ако продължи да се противопоставя на масовото изпращане на призовки, е да потопи Украйна в още по-голям мрак. Следователно в краткосрочен план контранастъплението на Киев вероятно ще доведе до ескалация на конфликта, а не до спиране на огъня.

Англоезичната версия на текста е публикувана във „Файненшъл таймс“.

Иван Кръстев (род. 1965 г.) е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии в София и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика. Бил е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившия министър-председател на Италия Джулиано Амато. Автор е на месечна рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и на получилата широк отзвук книга „След Европа“ (2017). Неговата книга „Имитация и демокрация“ (2019), писана в съавторство със Стивън Холмс, спечели наградата „Лайънъл Гелбър“ за най-добро англоезично изследване по въпросите на международната политика. През 2020 г. излезе книгата му „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“. Носител е на престижната награда за европейска есеистика „Жан Амери“ (2020).
Предишна статияOт хумора до правото на избор
Следваща статияЗащо така го е мислил първият философ?