2
385

Концепцията за новия музей да бъде изработена от изкуствоведите

mus2
Очаква се Националният музеен комплекс да отвори врати през есента. Снимки Стефан Джамбазов

Поводът за разговора на Стефан Джамбазов с професор Чавдар Попов е завършената реконструкция на сградата на бившето МЕИ в София, която трябва да се превърне в музей на българското изобразително изкуство.

„Не е добър атестат за българската култура фактът, че в София няма нито една сграда, построена специално за музей. Оправданията с липса на средства или пък с някакви други причини, според мен са несериозни. Липсват не пари, а отношение и култура.” Това твърди проф. Чавдар Попов, преподавател в Националната художествена академия. Поводът за разговора с него е завършената реконструкция на сградата на бившето МЕИ в София, която трябва да се превърне в музей на българското изобразително изкуство.

popov
Проф. Чавдар Попов

Всички сгради са приспособявани за музеи вторично и допълнително, продължава проф. Попов. Според него идеята да се направи един изцяло нов музей при условията, в които живеем, звучи абстрактно. Но от друга страна, не могат да се омаловажат и усилията, които се полагат в случая, за ремонта на сградата, предназначена да приюти българското изкуство. „Когато споменах, че в София до ден днешен липсва специална сграда, строена от самото начало единствено и само за музей, акцентирах по-скоро върху самия факт, който ми се струва симптоматичен, за голямо съжаление. И този факт виси с пълна сила в пространството, неотменимо, независимо от усилията, които се полагат за създаване на нови музеи. Разбира се, и по света има много стари сгради, но се строят и нови. И когато става дума за най-новото, съвременното изкуство, няма нищо по-естествено от това то да влезе в специално построен за целта музей, а не в адаптирана сграда, която трудно и частично върши работа. Разбира се, властимащите веднага ще заявят – няма пари, кой ще го прави и т.н. Но аз мисля, че в България, за голямо съжаление, не парите са първата причина.

Основната причина е от субективно естество –

кой да влезе в музея и кой евентуално ще остане извън него. Това е истината, за съжаление. И понеже когато една гилдия като нашата – имам пред вид тази на изкуствоведите – нито икономически, нито политически не е достатъчно независима, нито пък (по много причини, за които има и исторически обяснения) е самостоятелна и силна, тя не решава нищо. Решават онези, които владеят пазара, които дърпат лостовете на управлението, които имат друго отношение, други идеи по въпроса и други желания, разминаващи се с професионалната преценка на експертите. Политиката и, бих казал, конюнктурата тук се разминават с интересите на професионалната гилдия. Интересите на властимащите влизат в определени противоречия с експертните интереси и с експертното призвание, поради което сигурно още дълго, дълго няма да има истински професионално изграден музей на съвременното изкуство в България”, твърди проф. Попов.

mus1

Разговаряме с него какви творби би трябвало да бъдат експонирани в новия музей на българското изобразително изкуство, за който се търси подходящо име. След дългогодишни митарства най-сетне по-голямата част от сградата е готова, но остава по-важният въпрос какво ще има вътре, какъв ще бъде този музей. Има две мнения – дали двата музея – Националната художествена галерия и Галерията за чуждестранно изкуство – да съществуват отделно, както досега, или да са под една егида. „Моето мнение все пак е, че е проблематично съществуването на толкова разнородни колекции под един покрив, в рамките на един музей. Моето лично мнение е, че

по-добрият вариант е това да бъдат два отделни музея,

но това зависи от много неща, включително и от преценката на тези, които вземат решенията”, казва проф. Попов. Според него аргументите, че ще се спести от администрация, не са сериозни, защото това не е чак такова голямо перо. По-важното е какво ще съдържа този музей и как ще се разпределят вътре колекциите и експозициите. Изкуствоведът прави уговорката, че не е запознат конкретно с работата по този въпрос и доколкото знае, има екип, който мисли по проблема. Колкото до това дали да има обществено обсъждане за съдържанието на бъдещия музей, дебатът трябва да се състои в рамките на професионалната гилдия. „Едно широко обществено обсъждане по същество е добро, разбира се, това е демократична форма, но какво толкова биха могли да кажат хора, които нямат никакво отношение към историята и съвременното състояние на нашето изобразително изкуство. А що се отнася до гилдията, това, което казвам, може да изглежда на пръв поглед себично. Знае се, че всеки дърпа чергата към себе си, но все пак се опитвам да се дистанцирам от собствената си позиция, от факта, че съм изкуствовед. Добре е експозиционният план и въобще концепцията да бъдат изработени в средите на изкуствоведите. И ще кажа защо – не защото имам нещо против художниците, а защото смятам, че художниците, особено тези, чиито творби ще бъдат показани в новия музей, малко или много, са пристрастни, те са заинтересована страна.

Все пак в България изкуствознанието съществува от 1970 г., отначало като специалност, после като катедра в академията, има не малко изкуствоведи, между тях могат да се намерят пет или десет души, на които да се възложи такава задача. Защото смятам, че това е работа на изкуствоведи. И пак ще повторя, не защото аз съм изкуствовед или пък държа непременно да съм един от онези, които участват в този процес, а защото според мен такава е функцията, предназначението, ако щете, обществената отговорност на тези специалисти. Художниците са свързани помежду си по други признаци – на харесване, нехаресване, приемане, неприемане и т.н. Един изкуствовед може да се дистанцира и да заяви по-обективна гледна точка, което според мен е необходимо”, казва проф. Чавдар Попов. И продължава:

„Какво трябва да съдържа един такъв музей?

Преди две или три години се създаде Музеят на социалистическото изкуство. И сам по себе си това е факт, който трябва да бъде приветстван. Нов музей, кой би имал нещо против? Но там има много спорни моменти, писах за това в списание „ЛИК”, което за съжаление престана да излиза. Ако този музей съществува и продължава да съществува в този вид, който, между другото, е твърде спорен, тогава някак автоматично сегашният музей, за който говорим, би трябвало да приключи своята експозиция с времето преди епохата на социализма. Защото ако предложи раздели, свързани със същия период, ще се получи дублиране. Как ще разпределяме автори, работили в едни и същи години – едните в Музея на социалистическото изкуство, другите в българския Лувър? Има ли нещо по-абсурдно от това? Моето лично мнение обаче е, че първо трябва да се прецени хронологично откъде да се започне и къде да се свърши. Първото нещо са хронологичните рамки”, смята изкуствоведът.

Когато се е създавала експозицията на музея в Криптата на храм „Св. Александър Невски” като филиал на Националната галерия, припомня проф. Попов, освен иконите от Възраждането там е пребивавало и светското изкуство от същия период – Захари Зограф, Николай Павлович и т. н. Водили са се дебати къде да бъде светското изкуство на Възраждането, което по-скоро е свързано със следосвобожденския период. В един момент то е показвано в Криптата, в друг момент – в залите на НХГ. Ако се реши  Криптата да бъде освободена, както сигурно и би трябвало да стане, това снема проблема, смята той.

„Започва се от Средновековието, от най-ранните икони, може би от Св. Теодор Стратилат, но с какво се свършва? Аз съм пътувал в много страни по света и ако става дума за музей, и то музей като нашия, който ще има един по-скоро обзорен, енциклопедичен характер, той не би трябвало да застъпва най-съвременното изкуство, защото за него трябва да има друг, отделен музей”, твърди той. Така е в Париж, така е в Лондон, така е в Берлин. В такъв случай, според проф. Попов, горната граница би трябвало да бъде 1945 г. „Тя е призната в цял свят за важна дата в периодизацията на ХХ век. Още повече, че има Музей на социалистическото изкуство. Не е разумно да има дублиране, както вече споменах. В този смисъл експозицията трябва да приключи с този период. Ако обаче се реши, че т.нар. Музей на социалистическото изкуство не е удачен, тогава в няколко зали на новия музей могат да се експонират произведения на изкуството, създадени след 1945 г., тоест от социалистическия период. Аз лично смятам, че в такъв хипотетичен музей трудно могат да съжителстват най-съвременни произведения и онова, което имаме като класика. Ще се загуби специфичният облик на този музей, ако всичко се включи в експозицията, от иконата до видеото и инсталацията”, казва проф. Попов. Очевидно това не би било приемливо за толкова амбициозен като проект музей, който търси своето място във все пак добре ремонтирани пространства. Още повече, че в периода след 1945 г. са създадени някои от най-интересните и стойностни произведения, независимо от особеностите на времето, идеологическия императив и т.н. Въпросът е как да се покаже изкуството от това време в цялата му дълбочина и противоречива сложност.

Проф. Попов припомня, че Музеят на социалистическото изкуство отначало беше замислен като музей на тоталитарното изкуство. „След това се разбра, че тези, които го замислиха, не си даваха сметка, че

социалистическо и тоталитарно изкуство са две различни понятия.

И това недоразумение се дължи на недостатъчни познания. Разбира се, онези, които решават, не са длъжни да знаят всички тънкости и нюанси. Но нали има специалисти? „Тоталитарно изкуство у нас – като значимост и количество – няма достатъчно, та да правим нарочен музей на тоталитарното изкуство. Ние не сме нито Германия, нито Съветския съюз, нито Италия. Нашият случай е по-различен и не си струват усилията да правим такъв музей. Защото за тоталитарно изкуство у нас можем да говорим по отношение на много кратък период, между 1948 и 1956 г. и малко след това. Това е времето, когато стриктно се следва съветският модел. Има ли смисъл да се прави музей на това изкуство? По-скоро може да се постъпи така, както направиха руснаците в Третяковската галерия – те показаха изкуството на соцреализма в контекста на авангарда, доколкото го е имало тогава, на подмолното, неофициалното изкуство.

От друга страна, какво значи социалистическо изкуство? Впрочем, аз съм изразявал моето мнение по въпроса. Затова смятам съществуването на такъв музей за много проблематично. Аз лично бих се опитал да интегрирам изкуството от времето на социализма (това е нещо различно от „социалистическо изкуство”) в един музей, който да акцентира на традиционните видове изкуства, да започва примерно с IX век и да свършва до XXI век”, твърди проф. Попов.

mus3

„Ако може да се направи разделение между конвенционални и неконвенционални форми, всичко, което е неконвенционално – видео, инсталации, трябва да бъде в друг музей. Такава разграничаване може да се направи и по света е така. Лувърът, Орсе и Бобур във Франция, във Виена – Албертина и Мумок, в Ню Йорк и т.н. За мен това е оптималният вариант. И ако се абстрахираме от този музей на социалистическото изкуство,

може да се разгърне много добре обмислена експозиция,

както вече споменах, от IX век до края на XX век или началото на XXI век с онези изкуства, които съставляват ядрото на подобни експозиции по света – живопис, скулптура и графика, всъщност т.нар. изящни изкуства. Но ако продължава да съществува този Музей на социалистическото изкуство, това изкуство следва да се покаже в неговата реална противоречивост и дълбочина. Всъщност истинската работа на изкуствоведа е да покаже цялата сложност на художествените процеси през периода на социализма, от 1945 до 1989 г. Поради липса на култура и на по-обективно и непреднамерено отношение, в началото на промените прибързано и с лека ръка някои се захванаха да отрекат всичко, създадено преди сакралната дата 10 ноември.

Но доколкото мога да преценя, основните задачи пред онези, които са се заели да мислят по въпроса, са от съвсем различно естество”. Защото основната грижа, според проф. Попов сега е кой да влезе и кой да не влезе в новия музей. Кой да води бащина дружина – по стар български обичай.

Сградата на Музея на социалистическото изкуство би могла да се използва за временни експозиции от фонда на националния музей. Наистина дворът е много подходящ за скулптура, но не в този вид, в който е днес, като склад, където са струпани някакви скулптури. Проф. Чавдар Попов гледа на този музей, както и на Музея за съвременно изкуство – САМСИ, като на прибързано създадени, за да се спечелят някакви дивиденти, някакъв обществен актив. Според него всички те могат да бъдат обединени в общ музеен комплекс, но при наличието на ясно изразени специфики на всеки един музей.

Колкото до експозицията на новия музей, тя може да се разгърне по видове, по жанрове, по стилове. Но най-вече – по хронология. „Все пак аз съм историк и смятам, че историческият принцип, който е валиден и осигурява един познавателен елемент, е много важен за зрителя. Задачата е сложна, но затова пък има специалисти, които биха могли да си поблъскат главите над въпроса. И могат да почерпят от чуждия опит.”, казва проф. Попов. Според него не е добре, че липсва външна, зелена площ пред музея, където да се показват произведения, въпреки че има вътрешен двор. Няма и паркинг, което също е проблем в центъра на София. Иначе много са нещата от гледна точка на информацията, които трябва да се случат – различни издания и осигурено присъствие в медиите, както и активен обмен със сродни чуждестранни институции.

И все пак завършваме с едно притеснение –

да не остане музеят празен.

Свидетели сме на опашките пред музеите в Европа, хората чакат с часове, за да разгледат експозициите. Наистина, става дума за големи имена, но ето в София имаме подобна гостуваща експозиция – тази на Огюст Роден в Националната художествена галерия. Едно истинско събитие, на много места по света посетителите биха чакали дълго, за да се докоснат до творчеството на този голям скулптор. Още повече, че самата експозиция е богата и амбициозна. А в София не виждаме опашки. Защо ли, питам проф. Попов: „Едната причина е липсата на възпитание, на навици за възприемане и потребление на изкуството. На Запад има премислена стратегия”, твърди изкуствоведът. В много музеи сме виждали деца, седнали на пода, които рисуват или слушат обясненията на учителките на достъпен за тях език. А като пораснат, тези, които днес седят на пода, ще се редят на опашки, казва Чавдар Попов. Беда у нас е и недостатъчната популяризация на съответната изява. Не само да се съобщи за изложбата, но и да се напише повече за самия Роден, кой е той, какъв е неговият принос в световното изкуство. Основното е липсата на отношение, смята проф. Попов. „Не мога да упрекна никого, работата на учителя е много сложна, но на подобни занимания с децата в музейна среда се гледа формално. Постепенното изтласкване на изобразителното изкуство и музиката от образователните програми не води до нищо добро”, твърди професорът.

Според него, ако музеят остане празен, ще бъде тъжна картина, но хубавото все пак е, че той е до Националната художествена академия, за да могат студентите да го посещават по-често. „Масовият зрител никога не е проявявал кой знае какво отношение или интерес към изобразителното изкуство. Макар да има тенденции към демократизиране, музеят си остава специално пространство, където отиваш целенасочено, не влизаш случайно. Тук има праг, препятствие и за да надникнеш вътре, се изисква навик, който не всеки притежава. В това отношение ще има публика, която е повече или по-малко заинтересована, а по-заинтересованата винаги ще е по-малка в процентно отношение”, отбелязва проф. Чавдар Попов.

 

Чавдар Иванов Попов (р. 1950 г.) е сред водещите историци на изкуството на ХХ век, професор в катедра „Изкуствознание” на Националната художествена академия. Автор е на много книги, учебници и статии. Сред трудовете му са: „Българската живопис 1878–1978”, 1981; „Рафаел. Рисунки”, 1995; „Тоталитарното изкуство”, 2004; „Съвременната българска живопис: между локалното и глобалното” (съставител, съвместно със Свилен Стефанов), 2004; „Владимир Димитров Майстора” (в съавторство с Ирина Аврамова и Илона Захариева), 2008; „Секул Крумов”, 2008; „Христо Ботйов. Паметници. Скулптурни портрети”, 2008; „Постмодернизмът и българското изкуство от 80-те – 90-те години на ХХ век”, 2009.

Текстът е публикуван в сайта Въпреки.

2 КОМЕНТАРИ

  1. Една малка подробност е пропусната в горните съображения, а тя е съществена: у нас свободно развитие на изкуствата е имало, уви, само до 9.IX. 1944 г.
    Наистина наблюдава се известна естетическа подчиненост спрямо европейските достижения, както и наличие на търсения на мнозина наши художници за установяване на национална идентичност в творбите. Имало е и салонно изкуство, правени са дворцови портрети, както и паметници на исторически личности,вдигани са военни мемориали, имало е съпъстващи проявите статии в списанията, изобщо, всичко си е вървяло нормално като в нормална европейска страна, а в днешно време ретроспективните изложби, правени по повод годишнини на значими автори, проявления, кръгове и прегледи на развитието в годините преди комунистическия кървав преврат, показват щастливи времена и неимоверен разцвет в българската култура, бързо повдигане нивото на художествените идеи у нас, неотстъпващи по нищо от тези на съвременните им европейски дадености.
    Каквото се е случило, случило се е. Много съдби на творци са прекършени,докато други техни гъвкави колеги успели на часа да се пренагодят буквално от присъствието си в дворцовите кръгове директно до диктата и просташкия вкус на слезлите с карабини от Балкана брадясали и въшливи диви варвари, взели властта чрез съветската инвазия. Много е казано по болната тема, много творци ( ако може да се формулират така болшинството долни нагаждачи и прихлебници в изкуството ни) проявили съгласие и с въодушевление се заели да заклеймяват „буржоазното“, „вражеското“, „чуждото на социалистическите идеи“ изкуство на довчерашните си учители и приятели.
    И за това много е казано.
    Едни , без да им мигне окото, се заели да тутакси да се преустройват, наведени пред другарите, а други влезли с патрондаши в Академията и взели да сочат с пръст професорите: „Този е враг! Да се маха!“ , не след дълго професорите наистина се махнали или просто починали в притеснение…
    И за това много е казано…
    Но в средата на петдесетте години диктаторът Живков повежда хорото и тъкмо по негово време, наричано с кеф от културтрегерската комунистическа гъжва „Златен век“, се създаде онази перфидна мелачка на таланти, заради която културата ни загни в ужасяваща и непоносимо противна колосална, абсолютно негледаема днес пред нормална публика, пирамида от идиотски по съдържание и некадърни като изказ неща, отдалече бутафорно наподобяващи картини. Какъв Лувър? Какви музеи?
    След 9.IX. 1944 г. вече никой нямал право да си прави ей така картини и изложби, без одобрението на жури, председателствано от посочени директно от ЦК на БКП художествени главатари.
    Години наред чета от художници-сатрапи журираше и допускаше до изява по изложбените зали само преклонени главички на комунистически верни автори, наглеждани от баяти стожери в СБХ и да кажем направо, отвратителни особи с граведигерски вкусове. Един човек, нарочен и създаден за върховен жрец с огромната мощ на комунистическата абсолютна власт, нареждаше и преподрежда и до днес чрез мафиотизираната си по железна сплотеност група, наречена „приятелски кръг“, кой творец да се приеме за талантлив, кой да бъде посечен и забранен за общите изложби, кой да остане с откупки в историята и кому да се дават наградите. Естествено, нему се даваше най-много, беше Тартор и е, така подреди нещата, че наистина да остане вечно на върха с мегаломански постижения, щото под него май посредствеността на избраните чрез волята му през последните петдесет години най-изтъкнати и галени автори е очевадна. И днес нему ще се падне отново( ако някой още не е разбрал, че все същата гадна ДС, милиционерско-комунистическа каста управлява, коли и беси досега навсякъде в обществото ни ) да циментира в бъдещето избраните според дълголетната му еднолична диктатура творби. Ами да, те наистина са единствени…Десетилетия ги носеха на ръце, даваха им контрактации, монументални поръчки, гигантски спрямо доходите на обикновените хора възнаграждения…Лицемерието на Тартора да събира охотно картини на затрити наши гениални покойни творци, а да трупа десетилетия наред в държавните галерийни фондове подбрани от него невзрачни креатури, го правеше едва ли не добродетелен спасител на културата ни. Влиянието му доведе днес до вакуум, няма какво да се отзели от „тоталитарното“.
    Тъкмо отделеното, закупено чрез непреклонната му еднолична воля в журирането е това, което сега жалко се нарича „тоталитарно“ .Днес нашите големи и ярки наши имена четем единствено в неговия списък от „приятелския кръг“ . Създадени по вкуса му гръмки творчески съдби,с дълги по метър списъци с хиляди платени и гарантирани участия, с привилегии, със самостоятелни изложби и правителствени награди, с протежирани с парите на държавата десетки задгранични изяви, а инак е налице едно гигантско посредствено негледаемо и за минута елементарно изкуство, при това епигонско.
    И пак щем, не щем, ще се върнем към годините преди комунистическия преврат, щото там е чистотата, там е изворът, който поддържаше, въпреки сатрапската власт на Другаря-жури, постиженията на нашите художници ( впрочем във всяко изкуство си имаше по един такъв главен Другар-жури – и при писателите, при музикантите, при артистите, в архитектурата, дори и в цирка…). Пак ще сложим в Лувъра онези прекрасни наши творци, които сега са останали в разредената до стотина творби експозиция на НХГ. А новото поколение автори, творили двайсет и няколко години при пълно пренебрежение към тях от държавата, ще държи по ателиетата си прибраните от хилядите изложби творби, неоткупени и ненамерили място в листите на привилигерованите…
    „Лувърът“ ни ще бъде наречен с право „приятелски кръг“.

  2. И като отидеш в европейските музеи, като виждаш какви художници има, какво колосално развитие на изкуството е налице, разбираш моментално , че по вкуса на Тартор-другар Лувър не се прави…, ако ще да се съдере.