0
2115

Концлагерът „Белене“ 1949-1987

Автор на скицата е Крум Христозов, политически затворник в Белене. Представена бе на изложбата „Белене“ в НХГ през 2009 г. Фотография „Капитал“

Откъс от изследването на Борислав Скочев, може би най-мащабното цялостно изследване за „острова, който уби свободния човек“.

От самото си създаване през 1949 г. концлагерът „Белене“ обслужва всички репресивни кампании на Партията. За цялото му съществуване през него преминават над 15 000 души – 11 000 без съд и присъда, и 4000 затворници (1952–1953 г.). Това са голяма част от най-авторитетните в своята среда, най-непримирими­те към налагания нов ред личности. Неслучайно името на острова и до ден днешен е съхранено в историческата памет като символ на терора.

Именно на събитията, белязали този остров на ужаса, Борислав Скочев посвещава труда си „Концлагерът „Белене“ 1949-1987“. Със своите 924 страници и близо 1800 бележки книгата е навярно най-мащабното цялостно изследване по темата, правено до момента.

В него обстойно са проследени периодите на съществуване на лагера, колко хора е имало в него, както и какви са законовите основания за задържане, организацията на концлагерната система, обектите вътре, стопанството, принудителният труд, агентурно-оперативната работа, охраната, режима, храната, облеклото, наказанията, медицинската помощ, опитите за бягства, разстрелите.

Авторът изчерпва всички достъпни средства за достоверна информация – от публикации, спомени, книги, през представения огромен брой документи, до изповедта на оцелели от ада или техните потомци. Книгата му е съществен принос към историята на комунистическия режим. Тя е резултат на десетгодишна работа в архива на Държав­на сигурност, на проучване на лични архиви и архивите на Политбюро, Ми­нистерския съвет и отдел „Затвори“ в ЦДА, на документи в архива на Радио „Свободна Европа“/Радио „Свобода“ в Будапеща, на достъпния онлайн архив на ЦРУ, на руски, холандски и британски архивни източници и на десетките мемоари на бивши концлагеристи.

Борислав Скочев, „Концлагерът „Белене“ 1949-1987. Островът, който уби свободния човек“, изд. „Сиела“, 2017 г.

Концлагерът, който съпътстваше комунистическа България

Корабът елегантно се движи по течението на реката, ние правим слънчеви бани на горната палуба и се къпем под душовете, радиото свири приятна забавна музика, когато някой (при всяко пътуване този глас призрачно се появява) казва: „Белене“. Всички българи, които се намират на кораба, обръщат глави и дълго гледат към зеления остров, докато той изчезне далече назад. Като че музиката на радиото внезапно се превръща в крясък на кукумявка, цялото невинно очарование на реката изчезва и слънцето отива по дяволите, за да дойдат страшните представи от толкова разкази и слухове за този остров на българската мъка и смърт. Едва ли има българин, който да не познава някой жив или мъртъв обитател на тази най-вярна витрина на социализма. Близки приятели, състуденти и съученици са преминали през адски изпитания само на един хвърлей от кораба на нашето удоволствие. Тук е бил Васил, когото са държали вързан с вериги цели две седмици в лодка, заклещена всред ледовете на най-студения февруари, Стамен, който е бил карциран денонощия във вода до гушата, момчета от политехниката, които са били застреляни на място без повод и присъда… Веднъж, провесил крака над водата, някакъв хлапак с китара пееше от кораба странна песен:
„Дунав, бели Дунав, тихо си течеш,
Дунав, черни Дунав, страшна мъка ти влечеш…“

Георги Марков[1]

Някога намирах за несправедливост на историческата памет, че концлагерът „Белене“ се е превърнал в символ на комунистическата репресия, а имената на десетките други концлагери, които също са „най-вярна витрина на социализма“, в които също се изработва приложеният по-късно в цяла България модел на изо­лация от свободния свят, на безправие, на пълна зависимост в труда и бита, на страх и мнителност, са потънали повече или по-малко в мъглата на забравата. Още в началото на изследването си вече знаех, че в това има и логика, и справедливост. „Белене“ не е нито първият, нито последният комунистически концлагер, но той съществува много по-дълго от всички останали, от 1949 до 1987 г. почти без прекъсване. Географското разположение на този остров, откъснат от България от мощните води на Дунав, дава видимост на преживяното от няколко поколения лагеристи чувство, че си изтръгнат от родината, че си отписан от света на живите. Самата комунистическа власт до своя край целенасочено използва името „Белене“ като заплашителен символ.

През дългото си съществуване концлагерът „Белене“ обслужва всички репресивни кампании, включително извършените преди неговото създаване. Организиран през юни 1949 г., той приема от останалите концлагери най-авторитетните, непоправимите представители на категориите, репресирани в тези от етапите на съветизацията, които са вече завършени: разграждането на държавните структури на Царство България, смазването на българския национализъм и на антисталинския ляв радикализъм, ликвидирането на партийната политическа система, национализацията, идеологизирането на образованието. Превърнатият в концлагер остров бързо се заселва от бивши полицаи и офицери, предвоенни държавници и политически дейци, членове на младежките националистически организации и на ВМРО, анархисти и троцкисти, уволнени съдии, прокурори, чиновници, университетски преподаватели, изключени студенти, лишени от правото да практикуват адвокати, национализирани индустриалци и едри търговци, водачите и най-активните дейци на Земеделския съюз, Демократическата, Радикалдемократическата, Социалдемократическата партия… Вече след създаването на лагера е форсирана насилствената колективизация, извършена е вътрешнопартийната чистка, превзета е православната църква и са организирани показните процеси срещу католическата и протестантските църкви и в лагера селските стопани стават близо половината от лагерния състав, формирани са цели бригади от духовници, появяват се въдворени комунисти, които бързо заемат ръководните места в лагерния актив.

Закрит през есента на 1953 г. при постсталинисткото размразяване, концлагерът отново е открит през ноември 1956 г. в дните на Унгарската революция. На острова са изпратени около 300 контрареволюционери – опозиционни авторитети, които властта намира за способни да подбудят и оглавят „унгарски събития“. В началото на 1958 г. в голяма акция, която трябва да респектира младото следвоенно поколение, още ненаучено да потиска порива си към свобода и харесващо западната музика, облекло и начин на живот, в лагера са изпратени 1700 хулигани. През лятото на същата година в още една репресивна кампания, обслужваща втория етап на насилствената колективизация, са въдворени около 100 турци и българи мюсюлмани. Лагерът е формално закрит през септември 1959 г., а на практика е преместен край Ловеч. Но тъй като Ловешкият лагер представлява качествено различно явление, въпреки че през първата си година е административно идентичен с ТВО „Белене“ и продължава много практики, родени на острова, той не е обект на това изследване.

Концлагерът отново е открит в началото на 1964 г., вече като общежитие за изселени на територията на действащия затвор. Намерението на МВР е той да се разрасне с въдворяването на 600 от най-непоправимите криминални рецидивисти и хулигани. Поради липсата на законово основание това не се случва, но общежитието функционира и обслужва такива кампании като първия опит за смяната на имената на българите мюсюлмани през 1964 г., превантивното изселване от София и големите градове на политически враждебни и криминално проявени лица по време на Световния младежки фестивал през 1968 г. и смяната на имената на българите мюсюлмани през 1970–1973 г. Концлагерът би трябвало да е закрит през 1977 г. с влизането в сила на новия Закон за народната милиция, който отменя мярката „принудително установяване на ново местожителство“, но хора без присъда на острова има и през 1978 г., и през 1981 г.

Последното откриване на концлагера е в самия край на 1984 г., в първите дни на насилствената смяна на имената на етническите турци. Сега „Белене“ трябва да осигури превантивната изолация на авторитетните личности сред тях. Турците са главният обект на въдворяването, но по своята вътрешна логика то се разгръща и са въдворени българи мюсюлмани, чиито имена са сменени през 70-те, но които спазват религиозните си традиции, както и 14 българи без пряка връзка с „възродителния процес“. Концлагерът е закрит през есента на 1986 г., но отделни лагеристи остават до началото на 1987 г. Концлагерът продължава да съществува в кризисните планове на режима до самия му край. На 3 май 1989 г. на съвещание на ръководството на МВР зам.-министър Григор Шопов казва: „Вече е ясно, че ние ще изселваме голямата част от това население [турското] не в Белене, а в Турция и може би това мероприятие ще се окаже по-полезно, отколкото Белене. Но Белене трябва да се пази, мерките да се вземат, процесите да се ръководят и законите да се прилагат“[2].

Създаден след като политическите партии са вече разпуснати, а вражеските класи – унищожени, концлагерът продължава да съществува и след като е изиграл ролята си в потискането на вече победените политически и класови врагове и дори на техните синове и дъщери. За разлика от военновременните концлагери, „Белене“ функционира през един 40-годишен мирен период – но в перманентна война на тоталитарната държава срещу една или друга група от собственото ѝ население, в непрестанна насилствена промяна на обществото и човека. За разлика от концлагерите на деспотичните, диктаторските, тираничните режими, той не цели само изолацията, репресията, изтреблението или робовладелската експлоатация на политическия противник, ликвидирането на политическата съпротива и насаждането на масов страх. Неговата главна задача е да произвежда хора, които след концлагера да бъдат други – не само в политическото и общественото си поведение, но и в най-частното. Те не просто трябва да се откажат от политическата борба, а от политическите си възгледи. Не само да потиснат мисълта за бягство към свободния свят, но и влечението си към неговото изкуство, музика, танци, облекло. Да забравят ритуалите и традициите си, вярата си, етническата си принадлежност, името си. Да се предпазват от всяка проява на съпричастие. Да заменят изолацията на телените мрежи с отшелничеството на страха и подозрението. Да бъдат готови да предадат най-близките си.

Как „Белене“ постига своята цел? Българските комунистически концлагери не са лагери за изтребление, смъртността в ТВО „Белене“ в годините 1951–1953 и 1956–1959 се съизмерва с тази в ГУЛАГ през същия период (значително по-ниска от тази преди и по време на войната), българският лагерен жаргон не изработва съответствие на Muselmann и доходяга. Въпреки усилията българската лагерна система не прераства в лагерно-производствен комплекс, концлагерното стопанство е недоразвито и постоянно губещо, а през 60-те, 70-те и 80-те години трудно се намира приложение на труда на лагеристите. В този смисъл българският комунистически концлагер е по-чист образец на тоталитарен концлагер от съветските и нацистките, защото постига задачите си без ужаса на индустриализираната смърт и без утилитарната многомилионност на ГУЛАГ. Това, което едно изследване открива в концлагерите на комунистическа България и най-вече в „Белене“, е активната агентурно-оперативна работа. Тя е с перспектива – насочена към живота след лагера. През 1946 г. отговарящият за лагерите инспектор от ДС Желязко Троев предрича голяма роля на ТВО в борбата срещу враговете на народната ОФ власт с благоприятните им условия за вербуване[3]. А през 1985 г. ръководещият Държавна сигурност зам.-министър Григор Шопов определя „Белене“ като инкубатор за вербуване на агентурен апарат[4]. Лагерите винаги са били административно ръководени от други структури на МВР (с изключение на специалния лагер „С“ 1947–1950 г.), но най-важната роля в тях е на Държавна сигурност, чиито оперативни работници имат по-голяма неформална власт над лагеристите от лагерния началник. Тежкият бит и непосилният труд са резултат на лошата организация и стопанските амбиции, но преди всичко на възгледа за лагеристите като за врагове, чиито тела и психика трябва да бъдат сломени и подготвени за трансформация. Категоризацията и режимът имат за цел не да превъзпитат, а да деморализират най-непримиримите и да поощрят предалите се. Културно-просветната работа цели не да внуши нови убеждения, а да разруши всяко убеждение, да принуди лагеристите да се саморазкайват публично за миналото си, да проговорят на езика на идеологическото лицемерие; нейната абсурдност демонстрира власт дори над здравия разум – най-характерният пример са предизборните мероприятия в лагера, предназначени за хора, които неформално са лишени от право на глас.

Най-мощното средство обаче е самото въдворяване. Противно на разпространените представи, то не е най-масовата репресия в комунистическа България. Например през 1951, 1952 и осемте месеца на 1953 г. от всички разследвани от Държавна сигурност лица 2671 са били въдворени в ТВО, а 5134 са били осъдени; към началото на 1953 г. политическите лагеристи са 2107, политическите затворници – 5093, изселените по политически причини – около 24 000 (вж. Табл. ХХVII в Статистически данни). Изселването (от големите градове и граничната зона, както и принудителното заселване на определено местожителство) е възможност за най-масово и спешно прочистване на неблагонадеждно население от определени зони, но то няма възможностите на концлагера за промяна на човека. Следствието най-бързо пречупва личността, изправянето пред съда демонстрира реалността на врага и ожесточението на класовата борба, но след присъдата затворникът има ясен срок и известни права, а и попада в среда на солидарност. Въдворяването е прилагано при нужда от масова и спешна репресия, при липса на законови основания за преследване и при невъзможност да се докажат провиненията, но е смятано за непълноценно средство на наказателната политика на ДС, за резултат на лоша агентурно-оперативна работа и незадълбочено водени следствия. Смята се, че то развращава оперативните работници, които работят само за събирането на материали за изпращането на обектите си в ТВО, но не и за разкриване на замислите им и изправянето им пред съд. Но въдворяването е същностно необходимо не просто със своята леснота, масовост, спешност. То е нужно преди всичко със своя произвол, с пълната липса на права на въдворения, с несъществуването му за външния свят. Лагеристът няма присъда, причината за въдворяването не му се съобщава, срокът на въдворяването може да бъде продължаван до края на живота му, освобождаването му се решава от анонимни органи на ДС. Единственото, което може да го върне в света на съществуващите, е капитулацията. Така концлагерът много по-безапелационно от всяка друга репресия поставя човека пред избора между физическата и моралната смърт[5].

Няколкото по-големи репресивни кампании след 1956 г. се отклоняват от горната статистика, но това са изключенията, които потвърждават правилото. Това е особено очевидно в кампанията по „възродителния процес“ (в нея в годините 1985–1986 на съд са предадени 399 души, а 452 са въдворени в „Белене“). Тогава режимът не иска със съдебни процеси да създава „герои-мъченици“, но не може да покаже слабост и има спешна нужда от вербуване – и концлагерът е предпочетен като място, което не съществува и в което не се предполага нравствен избор.

За цялото съществуване на концлагера „Белене“ през него преминават над 15 000 души – 11 000 без съд и присъда и 4000 затворници (1952–1953 г.). Това са голяма част от най-авторитетните в своята среда, най-непримиримите към налагания нов ред личности. През 40-те и началото на 50-те години освобождаването на въдворения зависи и от поведението на неговите близки. И обратно – съдбата на близките му (да загубят работата си, да бъдат изселени, самите те да бъдат въдворени) зависи от неговото поведение в лагера. Когато преценяваме ефекта на концлагера върху българското общество, трябва да мислим и за тези негови заложници. Концлагерът обаче не повлиява единствено върху онези, чиято съдба е засегнал пряко. Заради компактните общности, в които тече животът в България, въдворяването на един въздейства върху хиляди, помни се десетки години. Думите на Георги Марков, че едва ли има българин, който да не познава някой жив или мъртъв обитател на „Белене“, се отнасят за едно пътуване по Дунав в края на 60-те. Името Белене респектира, възпира, парализира енергията на съпротивата. „Няма да успеем, ще дойде милиция и ще ни арестуват, ще ни изпратят в Белене“ – и събралите се в един дом студенти се отказали от стачка в подкрепа на изключените си по време на Унгарската революция колеги, разказва Георги Данаилов[6]. Върху този ефект на въдворяването окръжните началници на МВР изграждат тактиката на репресията през 1985 г.: „От най-реакционните селища и места вземаме по един и след това всичко се оправя. Това е въпрос на тактика и ние го осъществяваме“[7].

Но „Белене“ не е само предупреждение за безсмислието на политическата съпротива или заплаха срещу всяко отклонение от идеологическите и социалните норми. Колкото по-неопределена е опасността да се озовеш в концлагера, толкова по-обширно е въздействието на това име. До масовата акция преди изборите за народни съвети на 15 май 1949 г., когато са въдворени политически неблагонадеждни елементи, репресията все още е предвидима. В следващата масова акция след смъртта на Георги Димитров на 2 юли 1949 г. вече са въдворени хора случайни, непринадлежащи към никоя преследвана категория, чиято вина е единствено, че не са демонстрирали скръб и покруса. Концлагерът „Белене“ отваря врати между тези две акции. Тук можем да маркираме началото на същинския тоталитарен концлагер, символичната граница между извънредната държава или политическото насилие и тоталитарното насилие, което трябва да произведе нов човек, а също и нова, параноична реалност – свят на всеобща вина, известна само на една неведома власт, която може да я посочи дори у най-високопоставения си функционер. (Без пряка връзка, но закономерно съвпадение е, че Трайчо Костов е арестуван дни преди на острова да пристигнат първите лагеристи.) Всепроникващата вина дори е кодифицирана, когато в началото на 1953 г. в наказателния закон е записано, че близките на бегълците и невъзвръщенците, които са знаели за тяхното бягство, подлежат на съд, а онези, които не са знаели – на въдворяване в ТВО. Така и по закон концлагерът е определен като наказание за вината на невинните.

Погледът към концлагера хвърля светлина върху развитието на институциите на административната репресия и ни казва съществено важни неща за промените в репресивната политика. До 1953 г., в периода, когато се установява тоталитарната държава и се пречупва съпротивата на българите срещу съветизацията, репресията е масова и демонстративна. Въдворяването, административно-стопанското ръководство на лагерите и агентурно-оперативната работа са под ръководството на различни централни структури на МВР, които си сътрудничат и се допълват, но и се контролират и си съперничат. Процедурата на въдворяване става все по-регламентирана, нараства централният контрол, политическото ръководство е все по-пряко. Копирането на съветския модел в наказателната политика става особено усърдно в началото на 50-те с идването на съветските съветници в МВР. През 1951 г. административната репресия е приравнена към съдебната с утвърдения от Политбюро на ЦК на БКП нов ред на въдворяване – то трябва да се предшества от пълноценно следствие и да завършва с присъда от Специална комисия – подобие на Особое совещание при НКВД. От 1948 г. върви създаване на единна, стопански амбициозна пенитенциарна система, но реално общо ръководство на лагерите и затворите има едва от 1950 г. Същата година техните предприятия и стопанства са включени в народостопанския план, развити са структури за централно стопанско ръководство, но МВР не получава нито цели отрасли като НКВД, нито дори значими предприятия, концлагерното стопанство е постоянно губещо главно заради държавните доставки, обединените трудови ресурси на лагерите и затворите нямат приложение като в слабо населените територии на СССР и принудителният труд не е от съществено значение за икономиката на страната. Политическите, а не икономическите задачи са решаващи при кампаниите на масово въдворяване. Единственият по-съществен резултат е създаването през 1952 г. на де факто нов лагер от съветски тип с изпращането на затворници в ТВО „Белене“. За разлика от съветските лагери, затворниците остават строго изолирани от лагеристите, но загубват много от правния си статус и само закриването на ТВО през есента на 1953 г. възпира пълното им приравняване с лагеристите в еднакво безправие.

При повторното откриване на концлагера през 1956 г., след като страхът на режима от „унгарски събития“ е преодолян, политическите репресивни кампании стават прикрити, а не демонстративни, дори освобождаването започва да се прави не като групово благодеяние, а поединично. Демонстративно е само въдворяването на хулигани, концлагерът работи за „спокойствието на трудещите се“. Контрареволюционери са само бившите авторитетни опозиционери, а всички останали въдворени са категоризирани като неполитически – криминални и хулигани, и за първи път броят им надвишава, и то значително, този на политическите. Това е не просто маскиране на политическото преследване, а действително възприемане на формите на политическа съпротива или сблъсъка с идеологическите и социалните норми на социализма като криминално отклонение. В резултат на това заличаване на границата между политическо и неполитическо въдворяване изолацията на въдворените по линия на ДС от въдворените по линия на НМ лагеристи е премахната и възниква йерархията на криминалните рецидивисти. Нов момент е и първото въдворяване по етнически и религиозен признак през 1958 г., което обслужва втория етап на насилствената колективизация. Това въдворяване, както и разработените в същата кампания мерки за неутрализиране на турския национализъм – същите като приложените преди това срещу българското мнозинство, разкриват, че същината на онова, което в следващите десетилетия ще се проявява като асимилация, е опитът за създаване на „социалистическа нация“, лишена от съпротивителните сили на вяра, етнос, традиция. През 1985 г. самият министър на вътрешните работи ще обяви, че една от основните характеристики на „възродителния процес“ е: „революционно дело, с което […] се ускорява процесът на освобождаване от религиозни, консервативни и националистически отживелици“[8].

Кризисното повторно откриване на концлагера през ноември 1956 г. и новата политика на негласна репресия оставят много празноти в организацията на въдворяването и концлагера. Не съществува почти нищо от централните институции на концлагерната система от първия период. Цялостното ръководство на концлагера е възложено на окръжното управление на МВР, а всъщност се упражнява неформално, еднолично, пряко и предимно устно от зам.-министър Мирчо Спасов и отделение „Въдворяване и изселване“. Те имат и пълен контрол върху въдворяването, чийто ред не е ясно регламентиран. Не съществува разделението между агентурно-оперативната работа и административно-стопанското ръководство на концлагера. Политическото ръководство става непрозрачно, Политбюро само формализира вече приведените в действие решения на Тодор Живков. От края на 50-те режимът става все по-зависим от опитите си за дипломатическо и икономическо сближаване със Запада. В началото на 1959 г. въдворяването е премахнато като принудителна административна мярка и от този момент до 1989 г. концлагерите ще съществуват на ръба на закона или отвъд него. Родените в ТВО „Белене“ безконтролност и поставянето на всички въдворени в категорията утайка на обществото в съществуващия с мълчаливото одобрение на Политбюро извън закона Ловешки лагер (1959–1962 г.) довеждат до апогей на насилието и дехуманизацията.

След третото откриване на концлагера „Белене“ през януари 1964 г. МВР прави няколко опита той да бъде легализиран и разширен. Но през 1972 г. при отсъствието на законово основание за въдворяване общежитийното изселване окончателно се налага като форма на концлагерна изолация и това ще бъде използвано и при смяната на имената на етническите турци през 80-те. Въпреки тази маскировка режимът е принуден да закрие общежитията в средата на 70-те след подписването на Хелзинкските споразумения и втори път през 1986 г., когато вън от страната изтича информация за концлагера. Вторият проблем пред МВР е как негласното съществуване и отсъствието на външен за МВР контрол върху концлагера да не доведе до произвола на Ловешкия лагер. Административното ръководство остава отговорност на окръжните управления на МВР (само през април 1985 г. е прехвърлено от ОУ МВР – Плевен към отдел „Затвори“ – МВР), но е организиран централен контрол от няколко различни структури на МВР и от прокуратурата върху концлагерните общежития, които по закон не съществуват. Някои от тези структури също са легално несъществуващи – централните комисии за въдворяване по линия на ДС не са предвидени в правилника за приложение на принудителните административни мерки. Политическите разпореждания вече се дават без никакви писмени следи. Така е изобретен един паралелен механизъм на ведомствена законност, който се разминава с правните норми. Този контрол е ефикасен и произволът намалява все повече, но през 60-те в тази сенчеста зона между нормите и практиката започва да се изработва новият код на вътрешните документи на МВР, те стават шаблонни, прикриващи зад трафарета действителните факти и мотиви на преследването, доверявайки ги само на прякото общуване. Така институционалното развитие на концлагерната система през 60-те, 70-те и 80-те години – годините на развития социализъм с относителна политическа стабилност и повишаващо се жизнено равнище, но и стагнация и зависимост от икономическите връзки със Запада, върви паралелно със създаването на държавни контрабандни фирми и разминаването между парадна идеология и обществен цинизъм.

Това изследване е резултат на десетгодишна работа в архива на Държавна сигурност, на проучване на лични архиви и архивите на Политбюро, Министерския съвет и отдел „Затвори“ в ЦДА, на документи в архива на Радио „Свободна Европа“/Радио „Свобода“ в Будапеща, в достъпния онлайн архив на ЦРУ, в руски, холандски (с благодарност към Даниела Горчева) и британски (с благодарност към Лилия Топузова) архивни източници и на десетките мемоари на бивши концлагеристи. При цитирането е запазен автентичният правопис.

Тук бих искал да отдам почит на хората, оставили ни своите свидетелства за лагера въпреки травмата. Много пъти препрочитах лагерните спомени и всеки път възприятието ми се променяше. След първоначалния емоционален прочит дойде време на внимателно вглеждане и откриване на несъответствия в спомена. Навлизайки все по-дълбоко в изучаването на документите обаче, осъзнах, че въпреки неточностите си спомените са много по-близо до реално случилото се и до онова, което документите се опитват да прикрият. И преди всичко те много повече от документите разкриват същността и смисъла на концлагера и ни предават онова, което никое изследване не може достоверно да докосне – човешкото страдание.
[…]

Лагерната 1952 година

От края на май започват да пристигат политически затворници от различни затвори в страната. Те са настанени на І обект, а политическите лагеристи са преместени на ІІ обект и там са събрани трите разряда на политическата категория и са формирани две чети, като І разряд е строго изолиран от останалите два. Криминалните лагеристи остават в своята секция на І обект. Ако към 1 май в лагера има 3 017 лагеристи (2 895 политически и 122 криминални), то към 1 октомври в лагера има 4 191 лагеристи и затворници.

Щатът на концлагера се разраства, главно с нови стопански длъжности и структури. Продължава затягането на режима и охраната, започнало в края на 1951 г. След бягството на 6 април на двама лагеристи през придошлия Дунав режимът допълнително се затяга, направен е обиск, иззети са всички предмети, които могат да послужат като поплавъци при бягство – манерки, шишета, дамаджани. Лагеристите са прибирани по-рано в бараките, помещенията се заключват през нощта, на прозорците са поставени дървени решетки. Милиционерските постове са увеличени, на работните обекти се извършват проверки на всеки час. Наказанията се увеличават – ако през март дисциплинарно наказаните са били 17 души, през април те са 101. Като „опит за бягство“ се третира всяко отклонение от строя или зоната на работния обект и разстрелите зачестяват – на 23 април е убит криминален лагерист, на 11 май е убит анархистът Иван Йондев, през юни отново са застреляни двама души „при опит за бягство“. Въпреки това през юли по време на нощна вършитба бягат двама затворници. Нощната работа е преустановена. През август бягат трима затворници, по-късно са заловени. Затворниците и лагеристите са заключени при затворнически режим в бараките и не са извеждани на работа. Горещината е непоносима, хората се струпват около малките прозорчета, за да поемат въздух. Външната охрана на част от южния бряг на острова е поета от рота на Вътрешни войски, усилена е охраната на лагерните обекти. През септември заради спадналите води на Дунав и страха от бягство близо 70% от затворниците и въдворените не са изпращани на работа и остават заключени в бараките, извеждани са само за закуска, обяд и вечеря. В началото на октомври Вътрешни войски са подсилени с още 30 войника и започва извеждането на дигата на всички годни за работа въдворени, а затворниците са на земеделска работа. На работния обект се извършва проверка на всеки час, а в лагерния обект проверките са увеличени на три на ден. В края на месеца е убит затворник при „опит за бягство“. На лагеристкия ІІ обект силите са хвърлени за завършване на дигата, нормите са удвоени. През ноември Вътрешни войски изтеглят своите части и вътрешната и външната охрана изцяло се поема от милицията. Поради лошото време са завършени 2 000 м от планираните 3 000 м дига, която трябва да се разшири в основата с 6 м и да се надгради с 1,5 м. Удвоените норми се изпълняват при 6-часов работен ден, тъй като заради страха от бягства лагеристите се извеждат и прибират по светло. През декември затворниците са мобилизирани за прибиране на изостаналата селскостопанска продукция, островът е потънал в кал, непроходим за всякакви транспортни средства и хората пренасят продукцията на гръб над 6 км. Работата на лагеристите на дигата е силно затруднена от лошото време, пръстта трябва да се носи от по-далечно разстояние, защото водата е придошла и е заляла ниските места на острова.
Въпреки че концлагерът продължава да се изгражда, битовите условия остават тежки, особено след увеличаването на лагерния състав със затворниците. През лятото на І и ІІ обект се строят нови бараки, но хората влизат в тях едва през октомври. Построените на ІІ обект нови 10 бараки-плетарки са много по-паянтови и нехигиенични от съществуващите. Особени трудности има с храната. Снабдяването с продукти е нередовно, а от лятото то е и недостатъчно, защото се прави по планове, които не включват пристигналите затворници. През цялата година дажбите не се спазват по качество и количество. Лавките не са снабдени с хранителни продукти, а през май е извършена парична реформа, парите на въдворените и затворниците са обменени и те не могат да си купуват дори наличното в лавката. Водните помпи не са достатъчи за увеличения брой на хората. Още от началото на годината облеклото остава „един от най-болните въпроси“, а с пристигането на затворниците през лятото положението става катастрофално. През март и април смъртността се увеличава драстично и по наличните сведения умират 18 души, вероятно вследствие на гладната зима и на грипна епидемия.
На 1 февруари 1952 г. започва работа Специалната комисия по въдворяването и изселването. Тя не само трябва решава по новите предложения за въдворяване и изселване, но и да прегледа делата на всички въдворени, да освободи част от тях и да остави в ТВО непоправимите заклети врагове, като им определи срокове до 7 години.
До този момент лагеристите са въдворявани със заповеди до 1 година, но в лагера огромната част от тях се водят безсрочно въдворени. Към 31 декември 1951 г. в ТВО „Белене“ се намират 3 228 въдворени – 3 123 политически и 105 криминални.
Според сведенията на лагерната администрация техните срокове са:

През май 1952 г. на част от въдворените е прочетен новият срок, за който ги превъдворява Специалната комисия. През юни лагерът много често е посещаван от оперативни работници от София във връзка с превъдворяването, както и с цел вербовка. Почти всички въдворени са викани на разпит.
До началото на юли 1952 г. комисията освобождава на големи групи 598 души, а превъдворява 1660 от лагеристите, но все още не е успяла да завърши превъдворяването. На 8 юли 1952 г. Вълко Червенков за пореден път прави забележка на вътрешния министър, че „недопустимо бавно работи комисията по преглеждане списъка на въдворените. В ТВО трябва да останат непоправимите заклети врагове, явно опасните за реда и спокойствието в страната елементи, а не за щяло-нещяло да се праща в ТВО“. Червенков нарежда на Георги Цанков до 1 август да представи в Политбюро доклад за броя на въдворените, характера на причините за въдворяването и предложение за освобождаване на всички, които са въдворени неправилно и без достатъчно основание, а занапред въдворяването да става само по решение на Специалната комисия и под личната отговорност на министъра на вътрешните работи, който на три месеца да докладва в Политбюро за решените от него въдворявания.[9]

Тъй като окръжните управления на МВР изпращат непълни материали за въдворените, налага се във всеки окръг да бъдат командировани служители, които заедно с окръжните началници да прегледат делата и да направят предложения до комисията. На 23 юли 1952 г. пом.-министър Капитанов докладва, че „не се откри нито един случай, при който български гражданин да е изпратен в ТВО невинно“, но окръжните началници на МВР са предлагали дълги срокове, несъответстващи на вината. В ТВО също са изпратени служители, които взeмат мнението на лагерната администрация и провеждат разпити на лагеристите.[10] Според пом.-министър Кумбилиев някои окръжни управления, като това в Плевен под ръководството на Мирчо Спасов, предлагат високи срокове с най-общи обвинения „и то за трудещи се селяни“, други, като МВР-Враца, предлагат твърде малки срокове. Кумбилиев предлага, когато от окръга предлагат превъдворяване, а в центъра – освобождаване, по изключение такива случаи да се съгласуват с окръзите по телефона, „за да не пуснем някой гад“, и дава своето мнение, че „трудящи се селяни, които нямат големи провинения и особено тия във връзка с ТКЗС м.г., да бъдат освобождавани. Михайловисти и полицаи – за по-дълги срокове, също анархисти.“ Кумбилиев предлага освобождаването да стане за 9 септември: „Има политически смисъл и също така да се помисли за някои вербовки и заедно да се пуснат – по-добре ще се зашифроват. […] Има доста болни. За някои не е целесъобразно да умират в ТВО. Предлагам да се изпрати комисия от 2 лекари и отговорен работник от ІІІ управление – 4 отдел, която да прегледа само по-тежко болните и излезе с предложение за всеки. Това също може да стане до 9 септември т.г.“.[11]
На 30 юли 1952 г. министърът на вътрешните работи Георги Цанков докладва на Вълко Червенков за работата на Специалната комисия.[12] Проверките и прочистването на ТВО са започнали от началото на 1951 г. и през 1951 г. са освободени 1 023 лица, а през 1952 г. заедно с освободените от комисията – 1 351, или общо са освободени от началото на 1951 г. 2 374 души. От 1 февруари до 30 юли 1952 г. комисията е освободила 966 лица, превъдворила е 1 993 и е въдворила нови 330 лица. Към този момент в ТВО се намират 2 323 лица (2 248 мъже и 75 жени), от които криминалните са 144. По причините за въдворяването се разпределят така:

Георги Цанков илюстрира с конкретни случаи критериите на превъдворяването. За 1 година е превъдворен 28-годишен безпартиен селянин, който „не е привърженик на народната власт“ и е подготвял измяна на Родината – бягство в Гърция, осуетено от органите на МВР. Срок от 2 години е определен на 47-годишен селски кръчмар, сътрудник на полицията преди 1944 г., а след това – опозиционер и водач в селото, съден през 1947 г. „във връзка с паричната обмяна“, „разпространител на злостни слухове“ след излизането си от затвора. Срок от 5 години е определен на 58-годишен бивш полицейски пристав, след 1944 г. „много активен опозиционер и кандидат за народен представител, разпространител на слухове и антинародна пропаганда“. За 7 години е превъдворен 57-годишен бивш индустриалец, „известен убиец на работничеството в Габрово“, бивш министър на правосъдието, „управител на Беломорието, ръководител на избиването на гръцкото население по време на Германската окупация“.

През август на лагеристите са съобщени сроковете на превъдворяване. Любомир Банковски пише, че един ден тръбата свирила сбор и лагеристите били върнати в обекта. На плаца имало коли и външни хора. Наредили лагеристите да седнат на земята и започнало четенето на имената по окръзи с новите срокове до 7 години. Лагеристите били стъписани от годините, раздавани с лекота, но абсурдността постигнала обратен ефект и те започнали да се шегуват с „присъдите“, като обявявали за благонадеждни тези със срокове по-малки от 5 години.
На 3 септември 1952 г. отделение ВИ предлага на Специалната комисия за Девети септември да бъдат освободени 245 въдворени – 240 мъже и 5 жени, 178 от тях са контрареволюционери (от които 4 жени), 13 – криминални (1 жена), а 54 са гръцки поданици.


При изготвянето на предложенията служители на отделение ВИ вземат мненията на окръжните началници на МВР, а служители на отдел „Затвори и ТВО“ и на ІІІ управление-ДС отиват в лагера и на място определят „подходящи за освобождаване лица“. Комисията, която на място в Белене преглежда списъците и материалите за въдворените и прави мотивирано предложение за освобождаването по случай Девети септември на тези лица, „които няма да представляват повече опасност за обществения ред и сигурност“, е назначена със заповед на началника на управление „Затвори и ТВО“ № П-749 от 11 август 1952 г. и се състои от зам.-началника на ТВО „Белене“ Тодор Николов, лейт. Кирил Гаджев от управление „Затвори и ТВО“ и Блажо Стойчев като представител на отдел ІV при управление ІІІ-ДС.
От 1 август до 31 декември 1952 г. комисията въдворява 212 държавни престъп ници и 76 криминални – 252 мъже и 35 жени. По категории и вид на деянието нововъдворените са:[13]

Така през есента и зимата на 1952 г. горяните и техните ятаци и католиците, въдворени след големите показни процеси през октомври и декември 1952 г., изпреварват като обект на политическото въдворяване традиционно водещите групи на „разпространителите на слухове“, полицаите и членовете на БЗНС-Никола Петков.
Към края на октомври на въдворените отново са съобщени срокове на превъдворяване. През декември оперативни работници провеждат чести разпити на „добрите производственици“ и някои от тях са предсрочно освободени. Към 31 декември 1952 г. лагеристите са 2 348 души със следните срокове:

Концлагер-затвор

С пристигането на затворници през 1952 г. ТВО „Белене“ се превръща в нов вид трудово-изправително учреждение. Опитът да се слеят концлагери и затвори в единна трудово-изправителна система по подобие на ГУЛАГ започва с изпращането на затворници в ТВО „Ножарево“ през 1950 г. и продължава с ТВО „Белене“ през 1952 г. В края на февруари 1952 г. в ТВО „Белене“ са доведени 140 затворници за работа по строежите в селото. Те не са политически и са с малки провинения и присъди. Повечето са с най-леката режимна категория – ІІ категория ІІІ разряд, много малко са ІІ разряд. Те са настанени на V обект при все още неосигурени битови условия.[14] А в края на май 1952 г. започват да пристигат политически затворници от различни затвори в страната.

Определянето кои затворници ще бъдат изпратени в Белене се прави от комисия на място в затворите. Според Недялко Гешев комисията включва началника на затвора, политическия началник и двама представители на управление „Затвори и ТВО“. Според П.К.Чинков комисията се състои от Петър Варков от управление „Затвори и ТВО“, началника, лекаря и главния надзирател на затвора. Пред нея се явяват политическите затворници без осъдените на смърт и следствените. На затворника са задавани въпроси за името, датата на раждане, присъдата, колко остава от срока му и желае ли да бъде изпратен на работа. За някои от затворниците началникът на затвора възразява, ако са имали лошо поведение, но невинаги възраженията се взимат предвид.[15] Според спомените подбирани са затворници с присъди до 10, рядко до 15 години. Те трябва да са работоспособни – П.К.Чинков е отхвърлен, тъй като е твърде възрастен и физически слаб, но през лятото на 1953 г. е одобрен от Варков и изпратен на І обект в Белене на 5 август.

На 25 май 1952 г. в ТВО „Белене“ пристигат политически затворници от Плевенския затвор.[16] По спомените на Колю Кондов политически затворници от Пазарджишкия затвор са натоварени в товарни вагони на 29 май 1952 г. и пристигат в лагера след двудневно пътуване, като по пътя един от тях умира. Ангел Христозов от с. Марково, Пловдивско, разказва, че на 8 юни 1952 г. политически затворници от Варненския затвор потеглят към Белене и на 13 юни пристигат на острова.[17] През юни 1952 г. са докарани около 420 политически затворници от затвора в Коларовград (Шумен) – един от основните политически затвори.[18] Според Харалан Попов това става на 12 юни.[19] През юни 1952 г. от Пазарджишкия затвор са доведени 8 бивши лагеристи в специалния лагер „С“, които заради това, че са били преки свидетели на убийствата в лагера, след закриването на лагер „С“ са били оставени завинаги в пазарджишкия затвор. През лятото на 1952 г. пристигат и политическите затворници от затвора в Лом.

След мъчително пътуване в горещи, задушни, претъпкани вагони, само нощем и с престой през деня в глухи коловози, затворниците пристигат на острова и са настанявани на І обект, разпределяни в бригади и на втория ден изпращани на работа. Първите работни дни са много трудни за хората, прекарали години в килиите. Изтощени и с атрофирали мускули, те не са в състояние да изпълнят нормите и получават тежки изгаряния от слънцето.

На І обект затворниците заварват 40-50 лагеристи, оставени като четни отговорници, култпросветници и на домакинска работа в складовете, фурната и кухнята. Но затворниците на І обект и лагеристите на ІІ обект са строго изолирани едни от други. Понякога затворниците минават край работни обекти на лагеристи и разпознават сред хората, които лагерната администрация усърдно крие от тях, бивши министри, депутати, офицери. Забелязват, че лагеристите от І чета, с най-строгата режимна категория, изглеждат много по-изтощени и измъчени от самите тях – изгорели от слънцето, измършавели, с напукани устни и ръце. Лагерната администрация научава, че много от младите политически затворници, особено николапетковистите, се интересуват за своите въдворени лидери и правят опити да се свържат с тях. Когато затворниците не успяват да завършат жътвата до 1 юли 1952 г., на полетата в западната част на острова са изпратени бригади лагеристи, но отново строго изолирани от затворниците.[20]

Лагерът събира политически съмишленици, които дотогава са били в различни затвори или изолирани в един и същи затвор. Това дава възможност за политически коментари, за организирана взаимопомощ, за по-успешно разкриване на агентите и дори за организиране на протести. В младежките бригади (според Недялко Гешев три бригади в отделна барака), формирани от лагерната управа за предпазване на младите политически затворници от вредното влияние на по-възрастните, групите на земеделците, легионерите, анархистите и социалдемократите отказват да изпълняват нормите, саморазправят се с доносниците и открито декларират опозиционната си принадлежност. След неуспеха на поредица дисциплинарни наказания лагерната управа е принудена през септември да разформирова младежките бригада, създадена е наказателна бригада и е прекратено връщането на провинените затворници в затворите, а наказанията им се налагат на острова.

Със заповед на Президиума на Народното събрание № 257 от 29 юли 1952 г. е назначена комисия за изработване на предложение за помилване на затворници от ТВО „Белене“ по случай Девети септември. Председател е началникът на лагера Стефан Китов, а членове: Васил Панев – представител на окръжния съд в Плевен, прокурор Христо Иванов – представител на окръжната прокуратура в Плевен, Петър Гичев – представител на ОК на БКП – Плевен, лейт. Коста Папуров – представител на ОУ МВР – Плевен, кап. Марин Пантевски – представител на военната прокуратура в Плевен, и неназован представител на ОК на ОФ – Плевен. С доклад от 6 август 1952 г. комисията предлага за помилване: 1 осъден за престъпления срещу НРБ, 9 осъдени от Народния съд, 32 осъдени за криминални престъпления, 11 осъдени от военен съд (предимно милиционери, осъдени за криминални престъпления и превишаване на властта) и 2 осъдени за предизвикване на смърт по непредпазливост. Не се помилват 2 159 души.[21] Или към този момент в Белене има 2 214 затворници.

Така от лятото на 1952 г. Белене е най-големият политически затвор в страната. Към началото на 1953 г. в Белене има около 1 700 политически затворници. В този момент ТВО „Белене“ е следвано по брой на политическите затворници от Коларовградския затвор – 869 души. Според доклад на началника на ІІІ управление-ДС полк.
Богдан Думков „най-злостните и закоравели контрареволюционери“ са в затворите в Коларовград, Сталин, Плевен, Пазарджик, Стара Загора, Сливен и ТВО „Белене“.[22]
Към началото на 1953 г. в Белене са концентрирани половината от 7 590-те политически затворници и лагеристи в България – 3 736 души (заедно с неполитическите в ТВО „Белене“ има 4 197 души):[23]

Всъщност от 1952 г. ТВО „Белене“ е не просто най-големият политически затвор, а въобще най-голямата наказателна институция в страната. Към 20 юни 1953 г. в Белене има 2 674 затворници и 2 094 въдворени. За сравнение, в Софийския централен затвор има 3 261 затворници, в Сливенския затвор – 1 469, в затворническото общежитие Димитрово – 1 092, в Плевенския затвор – 1 000.[24]

В края на август 1953 г., при закриването на концлагера, началникът на управление „Затвори и ТВО“ подполк. Васил Късовски докладва на пом.-министър Никола Цачев, че значителна част от затворниците в страната, осъдени за контрареволюционни престъпления, „стоят в затворите неизползувани в никаква работа“, поради това, че повечето са с присъди от 15-20 години. Те са главно шпиони, трайчокостовисти и др., за които се е смятало, че не трябва да се изпращат на работа в Белене.

Например към 20 август в затвора в Коларовград е имало 397 затворници незаети в работа, в затвора в Плевен – 265, в затвора в Сталин – 154. „Една част от тия затворници са стари и негодни за работа, но останалите всички биха се използували по направата на дигата в Белене, ако се реши въпроса да изпращаме в Белене всички здрави и годни за работа затворници-контрареволюционери, независимо от размера и характера на техните присъди. Затворническото общежитие Белене добре се охранява и има условия да се провежда известна изолация на най-злостните от останалите, същевременно да работят по направата на дигата. Сега, когато нуждата от затворници-работници за Белене е голяма, моля да утвърдите това наше предложение, а именно да изпращаме в Белене всички здрави и годни за работа затворници-контрареволюционери.“[25]

Когато през август 1953 г. се подготвя решението на Политбюро за закриване на ТВО и някои затвори, МВР преценява възможностите на съществуващите затвори и затворнически общежития. В докладна записка на пом.-министър Никола Цачев капацитетът на затворническото общежитие Белене е изчислен на 2 500 затворници и е най-голям в сравнение с останалите затвори. Върху докладната записка са нанесени поправки, вероятно от министъра, с които капацитетът на Белене е определен на 5 000 затворници. Следва Софийският затвор, чийто капацитет заедно с отделенията, заети от Държавна сигурност, е 2 000 души. Някои други по-големи затвори са Сливенският (двата затвора) – 1 500 души, затворническите общежития в Димитровград – 1 200 души, и Димитрово (Перник) – 1 000 души, затворът в Коларовград – 1 000 души, и т.н.[26]
От началото на 1953 г. до 25 септември с.г. от ТВО „Белене“ са освободени по изтичане срока и помилване 1 062 затворника, преведени в други затвори 56 души, доведени от други затвори 1 176 затворника и към крайната дата в концлагера се намират 2 476 затворника.[27] След закриването на ТВО „Белене“ на острова са доведени още политически затворници от цялата страна. Към 1 ноември 1953 г. затворниците са 3 845, от които 3 120 осъдени за контрареволюционни деяния и 725 осъдени за криминални деяния, а в края на ноември 1953 г. затворниците вече са над 4 500.[28]
Към 20 февруари 1954 г. на І обект и в намиращия се в непосредствена близост обект Оборите има 1 400 затворника, а на ІІ обект – 2 600 затворника.[29] На І обект затворниците са млади и с по-леки присъди политически и криминални затворници, а на ІІ обект – политически с по-тежки присъди, криминалните са единици.[30] При наводнението през март 1954 г. на ІІ обект има и от трите разряда на политическата категория (първо трябва да се евакуира 3 разряд, а след това по-строгите режимни разряди). През 1954 г. капацитетът на І обект е 1 700-2 500 затворници, на ІІ обект – 2 500-3 000, на V обект – 400-500 затворници.[31]

През 1954 г. продължават да пристигат политически затворници от затворите в София, Пловдив, Стара Загора, Пазарджик. До 1955 г. Белене и Софийският централен затвор остават двата най-големи политически затвора в България. Вероятно през 1955 г. започва преместване на политическите затворници, защото към 1 януари 1956 г. в ЗО „Белене“ има 2 060 затворника, от които 1 971 криминални, а в края на 1956 г. са приведени в други затвори почти всички затворници, осъдени за контрареволюционна дейност, с изключение на 50 души.[32] Към 31 декември 1959 г. затворниците са 1 404, от които 25 контрареволюционери.[33] След закриването на концлагера затворническото общежитие се завръща на острова. През 1960 г. политически затворници от други затвори отново са изпратени в Белене и броят им нараства. Към 31 декември 1960 г. има 1 358 затворници, от които 302 контрареволюционери: 101 опозиционни земеделци, 16 царски офицери, 42 фашисти, националисти и терористи, 15 полицаи, 47 членове на контрареволюционни организации, 34 за шпионаж, 1 за вредителство и саботаж, 5 за вражеска агитация, 24 за опит да преминат границата, 15 безпартийни и ДКМС, 2 анархисти.[34] Към 4 юли 1962 г. общият брой на затворниците в ТПО с. Белене е 1 455, от които 347 контрареволюционери и 1 108 осъдени за криминални и стопански престъпления. По линии и окраски политическите затворници са: бивша земеделска опозиция (между тях няма лидери, а „редови членове, които нямат никаква дейност, а някои от тях са се оформили като земеделци в затвора“) – 90, легионери – 12, цанковисти – 12, анархисти – 4, звенари – 8, социалдемократи – 1, изключени от БКП – 11, безпартийни – 207. По характера на престъплението: за конспирация – 94, за опит и подготовка за бягство – 46, изменници на родината – 17, за стари деяния (предимно царски офицери) – 97, за шпионаж в полза на ватиканско и френско разузнаване – 10, турско разузнаване – 10, английско разузнаване – 4, американско разузнаване – 3, гръцко разузнаване – 4, израелско разузнаване – 3, югославско разузнаване – 3, за вражеска агитация и пропаганда – 33, за саботаж – 8, за диверсия – 2, укриватели – 10, терористи – 4.[35] Към 1 януари 1975 г. в затвора има 1 194 затворника, от които за престъпления против НРБ са осъдени 211 души.[36]
[…]

Наводнението

През декември 1952 г. нивото на Дунав започва да се покачва. Към средата на месеца началникът Китов представя на началника на управление „Затвори и ТВО“ Късовски „План за евакуация при евентуално повдигане водите на р. Дунав“ (утвърден от Късовски на 13 януари 1953 г.). Китов съобщава, че опасността е далече и в момента нивото на реката е по-ниско с 35 см от най-високата кота през април 1952 г. и за да залее строените през 1949-1950 г. сгради, трябва да се покачи с още 1,5 м, постройките на площадки с 2 м над равнището – с 2,5 м, а ІІ обект, където е най-високата точка – с 3,5 м. Преустановява се дълбоката оран по ниските места и там, където при покачване на реката с 80 см може да излезе подпочвена вода. Изготвя се разпределение на работната ръка за укрепване на съществуващата дига, издигане с подръчен материал на временни диги по ниските места, запушване всички гърла на острова и това ще се прави и нощем, ако се наложи. Изготвя се план за охраната при евакуация. Ежедневно ще се държи връзка с пристанището в Свищов за сведения за покачването на водите.

Животните, материалите и инвентарът трябва да се евакуират на V обект и в ТКЗС „Стаханов“, като на V обект се използват наличните палатки и брезенти. Разпределени са транспортните средства: на V обект за прибиране на имуществото – 10 каруци, 3 Щаер камиона при хубаво време, а при лошо 2 трактора с 4 ремаркета; при оборите – останалите 6 каруци за извозване на материали, продукция и фураж. До 25 декември пред щаба трябва да се закотвят 3 моторни парони и 10 единични понтона. Тези водни превозни средства са недостатъчни и ако се наложи, ще включат и от други поделения чрез околийското управление на МВР. До 30 декември трябва да се направи воден път от І до ІІ обект, като се почистят чукани и клони и се обозначи със знаци за евакуация на имуществото. Същото и за канала от ІІ обект до главния ръкав на Дунав. Материалите, които не се повреждат от вода, ще бъдат вдигнати на площадки и по дърветата, а по-тежките машини и прикачните ще се прехвърлят в селото. На острова трябва да останат материали, предмети, инструменти и други съоръжения само от първа необходимост. Върбовият строителен материал трябва да се извози пред щаба, а останалият да се укрепи в дърветата или с колове на кубици, колчетата от градината да се овържат с тел. Евакуирането на животните трябва да се извърши на етапи: 2 дни преди цялостната евакуация кокошките да бъдат пренесени в построените за хората помещения на V обект; пчелните кошери да се пренесат с воден транспорт в района на V обект; воловете, кравите, юнците, конете и др. да се прехвърлят на V обект до 48 часа; овцете и агнетата да се прехвърлят от оборите на І обект на V обект в срок от 3 дни при нареждане; свинете източнобалканска порода да бъдат превозени на V обект с воден транспорт само по нареждане; останалият земеделски инвентар, горива, фураж и семена да бъдат пренесени на V обект 5 дни преди евакуацията при нареждане. За лагера на Щурчето вероятността от наводнение е малка, тъй като постройката е издигната 2 м; излишният инвентар трябва да бъде прехвърлен на V обект до 30 декември, а до 25 декември да се направи път за воден транспорт с широчина най-малко 20 м от помещението до ръкава на Дунав.[37]

В края на декември 1952 г. от северния ръкав нахлува вода в по-ниския източен край на острова. Всички сили на въдворените и част от затворниците са хвърлени в укрепване на дигата. В лагера цари напрегнато очакване. Бригади затворници са разпратени да спасяват инструменти, машини, фураж, да евакуират животните, птиците и кошерите на брега; при прехода в калта измират много овце и агнета. Водата залива все по-големи части от острова. На 10 януари 1953 г. (различни спомени посочват 9, 12 и 13 януари) водата започва да прелива над дигата и неукрепените места. І обект е внезапно залят и остава под 1,5 м вода, затворниците, които си почиват след няколко денонощия непрестанен труд, скачат от наровете до кръста във вода и заловени за ръце намират спасение върху насипа на построената през лятото барака, в която е канцеларията на култсъвета. В бараката за 120 души и на насипа около нея се събират над 500 затворника и криминалните лагеристи от секцията край І обект. Милиционерите и надзирателите се спасяват в построените върху насип сгради на милицията извън потъналия под вода обект и само няколко пъти в денонощието идват с понтонни лодки, за да донесат дневната дажба за неработещи – 360 г хляб и рядка чорба. Част от затворниците остават в старата голяма барака за 500 души, събрани върху горните нарове, без да могат да излязат и подаващи през прозореца само канчетата си за чорбата. (Тодор Шалев[38])

Островът бързо изчезва под водата, над която стърчат само върбите и няколко по-високи сгради. Някои от бригадите затворници, изпратени да евакуират животни, намират спасение върху високи дървета. Около 40 младежи от 7-а бригада, изпратена да евакуира пилчарниците и кошерите до застава „Тигър“, са изоставени върху кокошарника, през нощта са превозени с лодка и оставени върху дигата, а на сутринта са откарани при монтажната работилница за трактори. (Недялко Гешев) Затворниците в Оборите се спасяват върху дървета, на които прекарват 5 дни.[39] Стефан Бочев разказва, че на 9 януари следобед лагеристите от ІІ обект, които укрепат дигата, чуват шум от пробиващата вода. Реката започва да прелива през върха на дигата. Към 20 ч. лагеристите спират работа и застават в очакване от вътрешната страна на дигата. В 23.30 ч. пристига конник със заповед веднага да се прибират на обекта. След разкъсването на дигата водата нахлува бързо. В малките часове на 10 януари над нея вече са само бараките на ІІ обект и най-високите клони на върбите в околните гори.

На І обект се стига до сблъсъци между политическите затворници и криминалните лагеристи, които прерастват в саморазправа на политическите затворници с членовете на култсъвета и подозираните за доносници. Вълненията са потушени от пристигнали с моторни лодки милиционери с автомати. Част от младите политически затворници са изолирани върху понтон. Д-р Грозев разказва, че десетина души, не всички от тях участници в бунта срещу култсъветниците, но известни като водачи, са извикани по списък, а според Димитър Тодоров извиканите по списък са 12 човека, като списъкът е изготвен от култсъветниците.[40] По-късно на понтона са изпратени още хора. Петко Огойски, който е един от наказаните, разказва подробно за изтезанието. Изолираните са 36 души и са подбрани по предварително изготвен списък, прочетен от Кузманов от отдел „Затвори и ТВО“. Понтонът е завързан за стърчащ над водата стълб близо до помещението на милицията извън лагерната ограда и е пробит, затворниците не спират да изгребват вода. Първоначално наказаните пеят бунтовни песни, но на втората нощ повечето от тях са в безпомощно състояние. Те са върнати в една от бараките, върху горните нарове, останали над водата. Тези, които са в по-добро състояние, оказват помощ на измръзналите. На няколко пъти получават тайно храна, обувки и дрехи от другарите си. След един ден отново са натоварени на понтона. В отделна лодка е заловеният при бягство Недялко Гешев. На понтона са качени още няколко затворника, в това число циганина Расим, наказан за това, че като прислужващ на милиционерите дал чай на Недялко Гешев. Един път на ден на наказаните се донася гюмче с чорба. Затворникът, който разсипва чорбата, успява да предаде сланина, изпратена от останалите затворници. От стотина метра разстояние затворниците окуражават другарите си на понтона, а д-р Никола Грозев им дава указания да се движат и да спят на смени, за да не замръзнат. Петко Огойски издрасква името „Ужас“, с което понтонът остава в лагерните спомени. След седмица наказаните са изтеглени до брега и един по един са притискани да подпишат декларация за сътрудничество, според Огойски – от Петър Гогов (няма данни по това време Гогов да е в Белене), а според Гешев – от Борис Митев. При температура минус 15 градуса и режещ вятър, стъпили в ледената вода, наказаните остават на понтона още два дни и две нощи.

На 25 или 26 януари в пълно изтощение и безпомощно състояние са свалени от понтона. Д-р Грозев разказва: „През януари 1953 г. оставиха 30 души в понтона на смъртта – 2 седмици под открито небе. Беше толкова студено, че гарваните, които кръжаха над приличащите на мърша вкочанени тела, падаха на земята от студ. Милиционерите бяха с габини и пак трепереха. Когато изкараха мъчениците, изрязах на няколко души пръстите, вече бяха черни.“[41] Измръзналите затворници в продължение на няколко месеца се придвижват с бастуни и са подкрепяни от другарите си на път за работа.

Тодор Хаджиниколов пише, че една сутрин се чули викове: „Водата спада!“. Постепенно положението се нормализирало. А по-късно научили, че близките на лагеристите изпаднали в паника, когато научили от ББС за наводнението. Калта в обекта, която при нормални валежи стигала до глезените, сега била непроходима. Земята била подгизнала, посевите – унищожени, огромни дънери, довлечени от реката, разхвърляни чак до плаца. Четният бай Рачо, който получавал заповеди от брега, една вечер изброил номерата на десет бригади, които на сутринта трябвало да укрепват дигата. Останалите сушели сламеници, почиствали пътеките до бараките, запушвали сламените покриви. Постепенно лагерът придобил приличен вид, проверките влезли в обичайния си ритъм.[42]

Когато през февруари 1953 г. водата отчасти се оттегля и замръзва, затворнически бригади, предимно от млади земеделци, са изпратени на ІІ обект за работа на дигата, но през март отново са върнати на І обект. Към края на март обаче, след като са разгледани докладите за стопанската дейност, които посочват като основна причина за загубите на земеделското стопанство недовършените работи по дигата, министърът на вътрешните работи Георги Цанков натоварва началника на управление „Затвори и ТВО“ Късовски и неговия заместник по стопанската дейност Варков „да разработят план за използване на затворниците от І категория (политическите затворници) в стопанството остров Персин с. Белене за усилена работа на дигата. За максимално използване труда на затворниците.“[43]

На 10 март 1953 г. се случва една от големите лагерни трагедии. На връщане от о-в Голяма Бързина, където се добиват дънери за пилоти за новите сгради върху насип на І обект, охраната нарежда при последния курс в лодката да се качат 11 души вместо 7. (Според Тодор Шалев секачите се връщат с две лодки, но милиционерът се страхувал да не го удавят и наредил в една лодка да се качат всички, а той пътувал сам с лодкаря в другата.) Лодката е стара и пропуска вода и това е добре известно на милиционерите. Двама гребат, един е на кърмата, а останалите изгребват водата с канчета. Претоварена, лодката потъва. Облечени в тежки шинели и ботуши, затворниците не могат да плуват. Седем души загиват, четирима се спасяват. Стотина души на брега са свидетели на трагедията, някои се хвърлят във водата да помогнат.

Началникът на милиционерската охрана пита дали в лодката е имало милиционер и заявява: „Е, щом са били само гадове, не е голяма загубата“. Това предизвиква гнева на затворниците и милиционерите зареждат автоматите, за да се предпазят. Според Тодор Шалев затворниците отказват да носят отсечените греди и се прибират в обекта съсипани от това, на което са били свидетели. Според Недялко Гешев от загиналите 7 души шестима са членове на ЗМС, а един – на ВМРО…

 

[1] Марков, Георги. Задочни репортажи за България. София, Профиздат, 1990, с. 187.
[2] Стенограма от съвещание в МВР по „възродителния процес“ с участие на началниците на централните оперативни поделения, СГУ, областните и общинските управления на МВР. – В: „Възродителният процес“. Българската държава и българските турци (средата на 30-те – началото на 90-те години на ХХ век). Том I. София, Държ. агенция „Архиви“, 2009.
[3] Доклад от Инспектор Д.С. Ж. Троев относно работата в трудово-възпитателните общежития Д.С. през 1946 г. До началника на отдел Държавна сигурност. –АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 1, оп. 1, а.е. 225.
[4] Стенограма от оперативката, състояла се на 18.02.1985 г. от 17.00 ч. в заседателната зала на министерството. – В: Ангелов, Веселин. Провеждане на насилствената възродителна кампания срещу турското национално малцинство в България (23 декември 1984 – 31 март 1985 г.). Документи. София, 2016.
[5] Тъй като липсват документи за прякото предаване на съветския опит, особено интересно е свидетелството на художника Тодор Хаджиниколов, въдворен в „Белене“ през 1951 г. Той предава разказа на въдворения бивш началник в Държавна сигурност Антон Кирилов: „Веднъж функционер от КГБ ни изнесе лекция, след която имаше въпроси и отговори. Мене ме попита: каква е целта на трудово-възпитателните общежития. Отговорих като по учебник: целта е чрез труд и идейно-политическо превъзпитание да се въздейства на въдворените и след време, така подковани да влязат наново в живота като усърдни строители на социализма. „Глупости – ядоса се руският шеф. – Главната цел на ТВО-то е да бъде унищожен най-напред морално врагът. Това, което следва, са подробности.“ Хаджиниколов, Тодор. Островът на залезите. Неизпепелени спомени от Белене. Пловдив, Академично издателство на Аграрния университет, 2007. Навсякъде следващите позовавания на Тодор Хаджиниколов се отнасят към това издание.
[6] Данаилов, Георги. Доколкото си спомням. София, РВР ООД, 2000, с. 120.
[7] Стенограма от оперативка на ръководството на МВР, състояла се на 20.03.1985 г. от 9.00 ч. в заседателната зала, на която присъствуваха началниците, заместник-началниците и партийните секретари на ОУ на МВР – Пловдив, Кърджали, Хасково, Стара Загора, Сливен, Бургас, Варна, Толбухин, Силистра, Разград, Шумен, Търговище и Русе и беше отчетена агентурната работа по лицата възстановили българските си имена. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 1, оп. 12, а.е. 656.
[8] Стенограма от оперативката с окръжните началници, състояла се на 21.01.1985 г. в заседателната зала на министерството от 10.00 ч. – В: Ангелов, Веселин. Провеждане на насилствената възродителна кампания…
[9] АКРДОП БГДСРС БНА – М, ф 1, оп. 1, а.е. 2645.
[10] Доклад относно намиращите се в ТВО лица, причината ва въдворяването им и по подработка на материалите за комисията, 23.07.1952 г. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф 12, оп. 1, а.е. 361.
[11] Доклад от Георги Кумбилиев до министъра на вътрешните работи Георги Цанков, 20.07.1952 г. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 1, оп. 1, а.е. 2645.
[12] Доклад относно намиращите се в ТВО лица и характера на причините, поради които са въдворени, 30.07.1952 г., чернова. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф 1, оп. 1, ае 2645.
[13] Доклад от началника на отделение ВИ относно настаняването на държавните и криминални престъпници в ТВО от специалната комисия и проекти за наказателно-административни мерки по отношение на изменниците на родината и невъзвръщенците и техните близки, 26.01.1953 г. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф 12, оп. 1, а.е. 11.
[14] Доклад от Стефан Китов, началник общежитие с. Белене, Свищовско. ЦДА, ф. 335, оп. 5с, а.е. 5.
[15] Чинков, П.К. Сега ще чуете нашия коментатор. София: ИК „Синева“, 2001. Навсякъде следващите позовавания на П.К.Чинков се отнасят към това издание.
[16] Горчева, Даниела. Костадин Събев: Такава беше съдбата на Гиргинов и на много други. – В: Диалог. Холандия: бр. 60.
[17] Истината или част от нея: Д-р Грозев. [документален филм] БНТ, 1993.
[18] Шуменският затвор е един от най-строгите политически затвори. Според Недялко Гешев през януари 1952 г. затворниците от ІІ и ІІІ разряд на І категория са изпратени в Пазарджишкия затвор, а оттам са докарани затворници от категория І-І. В затвора са много от осъдените лидери на различни политически партии и организации.
[19] Попов, Харалан. Българската Голгота. София: Изд. ателие АБ, 2005. Навсякъде следващите позовавания на Харалан Попов се отнасят към това издание.
[20] Затворниците имат контакт само с бакарите на лагеристите, които идват за чорбата в кухнята на І обект. От тях научават кои техни близки и познати са на ІІ обект. Недялко Гешев научава, че баща му е на ІІ обект. По молба на сина бащата е включен в групата на бакарите и двамата се срещат за 10 минути след неколкогодишна раздяла. Двамата се срещат отново, когато по случай 9 септември 1952 г. бащата е освободен, а Гешев помага в склада на І обект при връщането на цивилните дрехи.
[21] ЦДА, ф. 117, оп. 13с, а.е. 1106.
[22] Според доклада на Думков към началото на 1953 г. в страната има около 19 000 затворници и въдворени, от които 7 590 политически и 11 410 криминални. Въдворените са 2 286, а затворниците са 16 714 – 14 380 осъдени и 2 334 следствени. От 7 590 „контрареволюционери“ 5 093 са осъдени, 390 са следствени и 2 107 са въдворени. Политическата принадлежност на политическите затворници и лагеристи е: николапетковисти, геметовци и гичевисти – 2 533, фашистки организации и бивши хора – 741, полицаи – 147, трайчокостовисти, троцкисти и анархисти – 164, легионери – 146, михайловисти – 99, духовенство – 55, бивши членове на БЗНС в ОФ – 459, изключени от БКП и ДСНМ – 507, безпартийни – 2 042, шпиони – 149, други – 468. (Обвинение в шпионаж имали много по-голям брой, но като второ обвинение.)
[23] Справка относно агентурно-оперативната работа в отдел IV при III управление ДС, 23 март 1953 г. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 1, оп. 2, а.е. 67.
[24] Материали от пом.-министър Н. Цачев относно закриването на затвори, броя на затворниците, на изселените и др. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 1, оп. 1, а.е. 3104.
[25] ЦДА, ф. 335, оп. 6с, а.е. 3.
[26] Докладна записка от пом.-министъра на вътрешните работи ген.-майор Никола Цачев относно закриването на затворите в градовете Благоевград, Кюстендил, Кърджали, Хасково, Коларовград и Пазарджик. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 1, оп. 1, а.е. 3104.
[27] ЦДА, ф. 335, оп. 6с, а.е. 8.
[28] ЦДА, ф. 335, оп. 6с, а.е. 12.
[29] Доклад от майор Марин Тодоров Ханджийски – началник ЗО Белене, Свищовско, по изложението на ТКЗС „Гигант“ с. Белене за използване на островите в района на общежитито. До началника на отдел „Затвори и ЗО“- МВР. Февруари 1954 г. ЦДА, ф. 335, оп. 6с, а.е. 4.
[30] Според Недялко Гешев в началото на 1954 г. 750 от 1 000 затворника, които са преместени от ІІ на І обект през август 1953 г., са върнати на ІІ обект. Същевременно 250 младежи от ІІ обект са преместени за превъзпитание на І обект. На мястото на преместените политически затворници на І обект са докарани 1 000 криминални.
[31] ЦДА, ф. 335, оп. 17с, а.е. 119.
[32] АКРДОП БГДСРС БНА – М, ф. 13, оп. 3, а.е. 948.
[33] През 1959 г. са освободени 824 души поради изтърпяване на наказанието, освободени предсрочно условно – 48, помилвани с указ – 140, приведени в други затвори – 81, починали – 2, новопостъпили от ТВО „Белене“ – 75, постъпили от други затвори – 987.
[34] АКРДОП БГДСРС БНА – М, ф. 13, оп. 3, а.е. 948.
[35] Информация за агентурно-оперативната работа при ТПО с. Белене, Плевенски окръг, отдел „Затвори“. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 13, оп. 3, а.е. 948.
[36] ЦДА, ф. 335, оп. 32, а.е. 2.
[37] ЦДА, ф. 335, оп. 6с, а.е 3.
[38] Шалев, Тодор. Не съм живял на колене. Благоевград: РИК „Ирин-Пирин“, 2015. Навсякъде следващите позовавания на Тодор Шалев се отнасят към това издание.
[39] Д-р Найденов разказва, че затворниците в Оборите чуват боботенето на прииждащата вода и се качват на върбите. Малко по-късно под тях минава двуметровата водна стена и залива оборите до покривите. На втория ден свършва храната, завалява силен сняг и затрупва хората по дърветата. На четвъртия ден пристига заместник-началникът ст. лейт. Данев с моторница и ги уверява, че ще ги пренесат на брега. Затворниците се опитват да подскачат по клоните, за да се стоплят, стоят прегърнати и свити един в друг. На петия ден водата довлича бурета, от които те правят салове и се придвижват до хамбара, отстоящ на 200 м и построен върху издигната площадка. Там правят нови салове и спасяват останалите на върбите хора. В хамбара изгладнелите хора ядат от ярмата на свинете, за което по-късно са наказани с карцер и заплащане на ярмата в троен размер. На площадката на хамбара престояват 10 дни, докато водата спада до колене и започват прокопаването на канали за оттичането и почистване на оборите.
[40] Истината или част от нея: Д-р Грозев. [документален филм] БНТ, 1993.
[41] Хитов, Румен. Хуманистът д-р Никола Грозев е спасил в комунистическите затвори хиляди хора. – В: Демокрация, 11 октомври 2001 г.
[42] Още едно голямо наводнение става през март 1954 г., когато ледоходът задръства реката и се натрупват ледени блокове с височина няколко метра. Островът е залят и над водата остава малка част от ІІ обект, на която остават струпани около 2 600 затворника и 700 глави добитък. Направен е опит за евакуация, но паромите не успяват да преминат през ледовете. Затворниците остават блокирани на малкото пространство дни наред, докато ледовете са безуспешно бомбардирани с артилерия и авиация. Затворниците от І обект са евакуирани с понтон по ивица разбит лед и един по един по дървени талпи през натрупания лед в ръкава, осветени от прожектор от щаба, с риск всеки момент ледоходът да тръгне. Тази евакуация трае цяла нощ, а към 9 сутринта ледоходът тръгва. Евакуираните са настанени на V обект в помещенията за хората и животните. След оттеглянето на водата започва спешно укрепване на дигата, но тя отново е разрушена от Черешовите води по-късно пролетта. През март 1956 г. островът също е залят и връзката между обектите е само по вода. Наводнение има и през март-април 1958 г. При наводнението през 1962 г. водата покрива двора на ІІ обект до средата на май, над водата са само блоковете и насипът за караула отвъд оградата.
[43] Справка относно извършената проверка по състоянието на работата в затворите и ТВО, 18 март 1953 г., АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 1, оп. 2, а.е. 65.