Начало Идеи Корабът „Вазов“
Идеи

Корабът „Вазов“

2961
Уилям Блейк, „Скалата с изображения на ковчега на Ной и Благовещение“, илюстрация към „Божествена комедия“, 1827 г.

Както често става, книгата се отвори сама на друго място, докато търсех страницата, докъдето бях стигнала. Беше „Книга на пророк Захария“ и мисълта, която прочетох, ме впечатли силно, но не я запомних. И тъй като това ме тормозеше – все по-честото и неприятно с годините забравяне и непрекъснатото ровичкане из паметта ми да си спомня, – запомних съвсем ясно, че името на пророка означава на иврит „Памет Божия“ и се почита на 8 февруари.

Цитата не запомних, но си припомних друго.

Убиха отец Севастиян на 8 февруари преди двадесет и осем години. Затвориха му устата преди да успее да каже на майка ми нещо за каналите, по които комунистите внасяха оръжие от бившия Съветски съюз в България. Опитваха се отново да вземат със сила току-що изгубената власт след падането на Берлинската стена и края на комунистическия режим. Или просто си осигуряваха охраната на заграбеното.

Майка ми не успя да го види жив и тази година на 8 март отиде при него. Никога не е харесвала този празник на „другарката“. Както не се харесваха взаимно и с „другарите“.

А празникът на жената у нас винаги е бил Благовещение – 25 март. Само че на нас точно Благата вест се опитаха да ни отнемат.

Но пък ни дадоха Благовест Сендов, по чиято академична система моето поколение учеше математика кажи-речи от детската градина. Роден на 8 февруари. Академик по математика, ректор на Софийския университет в края на 70-те, председател на БАН в края на 80-те години. И верен син на Партията. Политик и дипломат. А атеистичният ни строй, през който е същинският му научен и обществен възход, ни учеше, че Благовестие няма. Има комунизъм. И чавдарчета, пионерчета, ДКМС, КПСС-БКП… И двойно счетоводство.

На софийската улица „Дунав“ живяхме около три-четири години. „Дунав“ 17. Точно там ни съобщиха за смъртта на нашия приятел. Както и за смъртта (или убийствата) на още няколко от близките ни. „Дунав“ се оказа паметно място. Сякаш сме отишли да живеем там, за да си спомняме, за да не се заличава никога от съзнанието ни откъде идваме.

И майка ми, и аз, с разлика от около трийсет години, сме отраснали край Дунава. Русе. Тя е родена при най-голямата бомбардировка над града ни, 11 юни 1944 г. Аз съм родена няколко години преди да започнат жестоките хлорни обгазявания над града ни от отсрещния румънски град, Гюргево. Свети Георги е закрилник на Русе. Може би само това ни е спасило.

Но улица „Дунав“ събира в себе си не само спомена за родния ми град. Там освен идилиите (има ги и тях) се срещат немалко кошмари. Белене. Съветската инвазия в Прага, която съвсем неслучайно носи названието „Дунав“. Защото СССР не е можел да преглътне Дунав да е европейска река. Никакъв спомен за Дунавската монархия. Да живеят Съветската анархия и Съветският Дунав „от Владивосток до Байкал“!

Мама е искала да ми разкаже за Белене, само че на деца за такива работи не се говори. Затова ме водеше на море в Бяла, Варненско. От съученици и съседски деца пък чувах за страховитата „жълта къща“ (така казваха на психиатрията) в Бяла, Русенско. Едва след години се запознах с един приятел, който точно там е изкарал лекарската си практика като млад психиатър. Тъкмо бях започнала да си мисля, че всичко е било измислица.

Захарна фабрика… Захари… Захарий Стоянов… Кой?!…

„Шукер!“ – щеше да се пошегува сигурно мама, продължавайки езиковите и политически асоциации. Със сладкото обаче трябва да се внимава. Също и с паметта. Колкото по-малко и по-рядко захар, толкова по-добре за паметта. Но паметта понякога тежи толкова много. Само Бог може да помни всичко. Защото паметта е голяма болка. Твърде голяма. А такова нещо може да понесе само Бог.

Затова хората не искат да помнят. Не искат да помнят собствената си болка, не искат да помнят чуждата. Лошото, което те са причинили. Раните, които не са им зараснали. И все пак от време на време ги човъркат, сякаш без това не могат да продължат напред. Както, ето, сега не мога да продължа и аз.

Иехова Шалом. Бог е мир. Не е лесно на човека без мир в душата. А „блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“.

Замесена съм от свобода и мир. Имам свободата на избора, която Бог ми е дал, за да бъда човек. Но имам и мира, за да обичам Бог, който е Истината.

Майка ми се казваше Свобода. Баща ми – Любомир.

Мой приятел преди време издаде роман за болен от Алцхаймер. Чета го и виждам, че твърде добре е разчел всеобщата ни амнезия, а в същото време и толкова човешката ни нужда от това някой да ни приюти в своя „кораб“, в картотеката на своята черепна кутия. Да ни запомни. Да пали свещица за нас. Живяхме в болни времена. Родителите ни. Техните родители. Ние. Страх ни е, че това очаква и нашите деца.

Когато преди петнайсетина години написах статия за жанра на надгробните слова и я кръстих „Паметта на епитафията“, този мой приятел се пошегува и обърна заглавието ѝ наопаки: „Епитафия на паметта“. В общи линии така правим тук, а може би и навсякъде. Обичаме да обръщаме нещата наопаки. Да се посмеем, за да забравим. И все пак смятам, че хората, с които живях, имат право да бъдат запомнени. Заради доброто, което правеха, и заради злото, с което им отвръщаха.

Според майка ми баща ми си отиде точно от Алцхаймер. На 62. Просто един ден не могъл да понесе срама от провала си като човек, като баща, като съпруг, като син, вероятно всичките му спомени са рухнали изведнъж отгоре му като стара сграда и той не е могъл да издържи толкова много памет едновременно. Не съм сигурна. Предполагам. Последния път, когато го видях, беше много отслабнал, уплашен и тъжен от смъртта на чичо си. Доколкото усещах, обичаше го повече от родния си баща. Видях го в старческия дом. Всичко се беше развило за два-три месеца. Страхувал се е от самотата и след като му казах, че е все още млад и не искам да ми преписва апартамента си, защото има много път пред него, решил да го продаде и да отиде в старчески дом.

Помоли ме да му отрежа ноктите.

Двайсет и три години по-късно майка ми ме помоли за същото.

Ноктюрно.

Не знам дали „нощ“ и „нокът“ са с един корен, но рязането на ноктите е свързано със смъртта, с вечната нощ. А вероятно и с паметта. Преди години изтръпнах и така и не забравих ужаса, когато за пръв път прочетох за това в книгата на един от любимите ми писатели. В „Гробница за Борис Давидович“ Данило Киш описва как през ХІV век един евреин – самият главен герой, който се скита из световната история на еврейското мъченичество ту като Барух Давид Нойман, ту като Борис Давидович Новски – преминава през изтезанията на Великата инквизиция. „В талмудистката традиция – пишеше в разказа „Кучетата и книгите“, – когато някой се покръсти доброволно и според християнските правила, ако поиска да се върне отново към старата си вяра, трябва да изпълни начините, които приведох (подрязване на ноктите и косата и къпане на цялото тяло), тъй като се смята за нечист. Когато обаче не е кръстен доброволно и по всички правила християнски, а насилствено, тогава не се пристъпва към този ритуал и самото кръщение се смята за несъществуващо“.

Баща ми и майка ми ме помолиха да им отрежа ноктите, след като вече бях прочела книгата. Едва сега обаче, докато търсех етимологията на тези думи и след като ми се разкри очевидното – че думите нокът, нога (крак) и ножица са с общ произход, – осъзнах логиката на съня, който ме измъчваше преди години. Преди да почине някой близък – случи ми се поне три-четири пъти и беше кошмарно, – аз задължително сънувах боси крака от коленете надолу. Подсъзнанието ми е било далеч по-наблюдателно и с повече памет, отколкото е можело да понесе съзнанието ми. Затова сънищата са идвали като предупреждение. Ритуалното измиване (и помазването) на нозете е от този порядък. Има го очевидно и при трите основни религии на чадата на Авраам.

Талмудът наистина предупреждава, че „който заравя отрязаните нокти е праведен; който ги изгаря е благочестив; който ги разпилява е порочен, защото ако бременна жена стъпи върху им, ще пометне (М.К. 18а).

Понеже страданието на евреите е една от най-описваните теми в литературата и изкуството след Втората световна война, аз съвсем разбираемо, като повечето си връстници, симпатизирах на евреите. Сякаш за мен бяха синоним на мъченичеството. Всъщност далеч не са страдали единствено те, но чудовищното им изтребление е търсело своите оцелели разказвачи. За такива неща не бива, ако изобщо може, да се мълчи. Освен това като Божи народ, каквито са и за християните, те са белязани с изключителност. Богоизбрани, за да страдат и да водят останалите през прохода на своята болка. Всъщност ако се зачетем в посланията на апостол Павел, няма как да не забележим, че той, евреинът по плът, нарича и езичниците християни евреи и чада на Авраам само че не по плът, а по вяра. А вярата, не плътта, е тъкмо онова, което оправдава. И спасява.

Смъртта на баща ми, а после и на майка ми ме изправи отново пред въпроса за еврейството. Гледала съм ги със страх от родителския им авторитет като символичен „Стар Завет“, без да уловя мига, в който са престанали да бъдат големи, „стари“, и отново са станали „като децата“. Също като в книгата на един писател, български евреин, „Когато големите станат малки“. Та затова и не съм разбрала, че се подготвят да си отидат от този свят, че преминават към великата вечна нощ. Кой знае защо точно мен, а не сестра ми са избрали да им отрежа ноктите и да ги умия ритуално – дали защото заради раната от развода им не можах да създам семейство навреме със свои родни деца и това ги е карало да изпитват вина, – но точно това ме накара да ги видя по по-различен начин. Смъртта им се заби като нокът в слепоочието ми. За да не забравя.

Данило Киш, писателят, който до края на живота си си остава малкото момче, което е изгубило баща си при масовото убийство на евреи по крайбрежието на Дунава нейде край Нови Сад, а е оцеляло със сестра си само защото майка им е православна християнка, ето този писател, чиито книги превеждах с огромно възхищение пред доблестта и писателската му дарба, той за мен през целия четвърт век, откак го открих, е бил символичната ми връзка с родителите ми, с родния ми град, със сладко-горчивия аромат на детството.

Името на пророк Даниил означава „Бог е мой съдия“, понеже на иврит коренът „дан“ означава „съдя“. Но и реката Йордан и Дунав имат нещо общо в своя произход. Йордан, реката, която разделя Светите земи на две части, означава „тека“, „спускам се надолу“. В България пък много често името Даниел се дава на внуците на Йордан. Заради „дан“. Народната етимология не лъже. Времето се свърза в колективната памет с водата – „Всичко тече!“ – и оттам със „съда на съдбата“. Животът е преминаване, протичане. Река и съдба едновременно. Река и реч. Съдба и сеч. И все пак между живот и съдба разлика има. След Блажени Августин, който нарича вярата в съдбата „колос на глинени нозе“, а после и след ГУЛаг и „Живот и съдба“ на Василий Гросман още повече. Защото съдбата е вяра в абсолютната предопределеност на човешкия път без възможност за избор, докато животът е съвсем друго нещо – свобода, подарък на Бога към неговите деца. Забраненият плод на познанието. Дали затова свободата е винаги в опасност, винаги преследвана, вечно под забрана? 

С Данило Киш и книгите му ме свърза майка ми чрез свой колега. Което не е и чудно. Защото след развода с баща ми, когато съм била едва на единайсет месеца, майка ми е трябвало цял живот да поема функциите и на баща. И моят баща – особено след Данило Киш насетне – беше най-вече литературата. Там намирах утешение, там откривах решения на въпросите си, там се запознавах със своите учители. В Словото. Но защо точно Данило Киш? Най-вероятно защото и той е расъл без баща, макар в него да има твърде много за харесване. Но от опит зная, че за да ни заговори една книга (и каквото и друго да е), трябва да заговори на езика на нашата първична болка, и да го направи от първо лице.

Чрез чуждия автор, който от пръв поглед ми стана така близък, с времето започнах да се сближавам и с онези, които по природата на нещата ми бяха „родни“. Димитър Талев, Йордан Йовков, Йордан Радичков, Димчо Дебелянов, Георги Рупчев, Константин Павлов… Иван Вазов и Захарий Стоянов – те двамата вече по съвсем семейни причини, понеже книгите им бяха сред най-старите в домашната ни библиотека. Сигурно заради това така ме развълнува въпросът „Кой?“, с който озаглавява един свой кратък публицистичен текст Захарий Стоянов, текст, в който с гняв показва на заблудените български русофили, че тъкмо Русия е онзи „кой“, който не желае България да съществува като свободна страна (случайно ли пиша това в нощта преди Деня на независимостта?).

Сигурно пак заради това изтръпнах, когато прочетох за „Кораба Вазов“ и един от основоположниците на българската Държавна сигурност почти веднага след преврата на Девети 1944 г.

Всъщност след кораба „Радецки“, който Ботев отвлича, за да свърже веднъж завинаги България с европейската култура, изкуство и музика, сродявайки едновременно Радецки марш, „На хубавия син Дунав“ (на Щраус) и „Тих бял Дунав“ (на Вазов) – българите обичат да кръщават корабите на своите известни възрожденски творци и революционери. Имало е кораб „Захари Стоянов“, кораб „Христо Ботев“, „Васил Левски“, „Баба Тонка“, „Каблешков“… Държавна сигурност през комунизма е имала своите агенти, разбира се, и там. В архивите все още може да се прочете какво се е случвало на тези кораби, какви разговори са водени, кой кого е предавал, как случайно или не са избухвали пожари.

Христо Ботев отвлича кораба „Радецки“ в младежката си революционна мечта да види свободна България. Прави го през 1876 г. и за жалост, още същата година е убит. България все пак получава своята свобода, макар и след смъртта му.

Двайсет години по-късно, през 1896 г., е роден Христо Боев. Делото на родения на Богоявление (6 януари 1848 г.) революционер-романтик Христо Ботев е преобърнато с главата надолу от основателя на Държавна сигурност – родения на Ивановден (7 януари 1896 г.) генерал-лейтенант Христо Боев. Единият е сред ентусиастите на Априлското въстание, другият, завършил знаменитата Априловска гимназия, вероятно е станал един от секретните вдъхновители на Априлската линия на Партията.

Защо почти никой не знае за Христо Боев?

Защото мисията му е подла и подмолна. Завършил военно инженерство в Москва, работил дълги години там като разузнавач и ползван активно заради комбинативния му ум и владеенето на няколко езика, Христо Боев е бил натоварен от съветското разузнаване да положи основите на разузнаването в България. Та затова и кръщава откраднатия през 30-те години в Истанбулското пристанище кораб „Иван Вазов“.

Защо точно на Патриарха?

За да свърже погубена България с „Дядо Иван“ (Русия) и да забрави българинът, че въпреки младежкия си ентусиазъм „Дядо Вазов“ по-късно е бил дълбоко разочарован от „великата Руска страна“. Впрочем дали затова комунистическият режим му се отблагодарява посмъртно, като превръща живота на някои от потомците му в кошмар?

Но Христо Боев е човек с „мисия“ – да използва литературата за завоевателски цели. Чрез името на Патриарха да подчини на съветската власт цяла една свободна страна. Всичко, което ще има да се случи оттук насетне, за съжаление, ще бъде увредено от действията на съветския разведчик задълго. Задълго, но дали и завинаги?

Защото Бог забавя, но не забравя. И неговата памет е вечна. А точно когато повярвалите в своето всемогъщество решат, че работата им е опечена… Точно тогава… В кой кораб капитан е истинският Ной ще може да покаже само Той.

Но стига сме мечтали. Да не би случайно да имаме право на Благовестие!

На главната страница: Андрей Шустов, „Допотопно детство. Ной“, 2010 г.

Людмила Миндова е завършила славянска филология в Софийския университет, където защитава дисертация върху хърватския литературен барок. Автор е на монографията „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ (2011) и на поетичните книги „Блус по никое време“ (2009), „Тамбос“ (2014), „Животът без музика“ (2016), „Дървото на спомена“ (2020), номинирана за наградите на „Перото“ и „Иван Николов“, „Чуден свят“ (2023). През 2017 г. е публикуван нейният „Роман за името“ – за времената на тоталитарния опит след Втората световна война и за възродителния процес. „Другата Итака“ е посветена на югославското литературно пространство и голяма част от есетата в нея са върху поетиката на авторите, които Людмила Миндова представя на българския читател и като преводач – Данило Киш, Йосип Ости, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун, Дубравка Угрешич. Доцент е в Института за балканистика с Център по тракология „Александър Фол“ (БАН) и хоноруван преподавател във Факултета по славянски филологии на Софийския университет.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display