Начало Книги Библиосвят Корените на Човека са в небето (I)
Библиосвят

Корените на Човека са в небето (I)

Георги Гроздев
12.04.2013
1232

В Сплит особено отчетливо се чувства – един ден с друг никога не си приличат. Небе  и море  на крайбрежната улица с финиковите палми са в непрекъснато движение.

1.

Градът е символ на три световни личности, които надхвърлят със стотици години мащаба на времето, в което са извършили делата си: римският император Диоклециан, първият светски южнославянски писател Марко Марулич, Свети Франциск (Франьо по хърватски).

В Сплит особено отчетливо се чувства – един ден с друг никога не си приличат. Небе  и море  на крайбрежната улица с финиковите палми са в непрекъснато движение. Красотата и формите на облаците са толкова красиви и загадъчни с неочакваните си и случайни движения, че ако се опитаме да си представим колко хиляди и милиони дни са преминали под небето с неусетна бързина, ще оценим може би още по-добре онова, което въпреки промените се е закотвило и е останало до наше време на екзотичния бряг.

Постоянното, фундаменталното личи и по гените на далматинците.  Те са толкова привлекателно и привидно еднакви – стройни жени и мъже независимо от възрастта, високи, светлооки и светлокоси. Откритие е да зърнеш ниски, дебели, трътлести и прочее ориенталска фауна, с която сме свикнали. Разпространена мода сред девойките и жените – ластични клинове, които подчертават краката и ханша, приличат на гимнастички или балерини. Любуват се на формите си, изглежда им е драго и другите да се наслаждават.

Край брега се движат и старци, така бавно и недоволно понякога, все едно носят цялото минало на света върху гърба си. Трябва да ги разберем и да не ги съдим за киселия им вид. Слънцето на Адриатика подслажда усмивките им и те бързо се преобразяват.

В деня на пристигането ни с Женя зърваме оригинален екземпляр край сребърната врата на двореца на Диоклециан, онази, която е обърната към морето. Има още златна, дървена и желязна за останалите посоки на света.

5
Снимки: авторът

Той е симпатичен старец с малка хармоника, червени бузи, бяла щръкнала коса под шапка с периферия и плоско дъно, върху което, вероятно примамени от трохички, кацат и кълват гълъби. Онова, което запомних, бе амбивалентната му и приятелска усмивка, вероятно тренирана многократно и все пак подкупваща, докато гълъбите потракват по темето му, а поизкривените от артрита пръсти редят сантиментално мелодии, връщащи ни в по-млади и затова по-весели времена. Един човек, който зависи от милостинята на огромен поток от туристи, вторачени в екзотиката и красотата на сградите, в гримасите на историята, себевлюбени и гонещи мига със супермодерни фотоапарати и камери, за да отнемат именно сегашния миг само за себе си. Целият този самодоволен егоизъм, който съвсем невинно и напълно резонно гледа да се самозапечата на чуждия исторически фон, да се самоизтъкне, не смущава и не дразни човека с гълъбите и хармониката. Той нищо не очаква и не моли. Той си е самодостатъчен като част от пейзажа. След това заваля, после пак пекна, но в следващите дни човекът с хармониката изчезна някъде безследно. Повече така и не го видях, а ми липсваше до края.

Макар че и той като всички нас няма да стигне до възрастта на финиковата палма, край чиято сянка е, старецът не ми изглежда уплашен от онази врата, която се отваря внезапно и за която няма дръжка отвътре.

Според арабски поет нозете на палмите са в морето, а главите им – в огъня на небето. Древни растения, известни най-напред в Месопотамия от хиляди години, тук вече те не са като миражи в пустинята, а стопани на крайбрежната улица с кафенетата. „Синьото море“, както е наричано Адриатическото, е само на метър. Няма вълнолом и защита срещу вълни. Предполагам, че големият сплитски залив е достатъчно тих през цялата година, иначе всички заведения на най-голямата и оживена търговска улица биха били потапяни периодически дори от еднометрови вълни.

Понякога това море е гладко като в чинийка, друг път е съвсем леко накъдрено, като че ли някой леко клати земята, трети път вълните са устремени ту наляво, ту надясно според вятъра, а при пълнолуние, щом пейките се напълнят с прегърнати млади влюбени, то ту набъбва, ту се отпуска и прилича на накъдрен юрган, под който може би някой прави любов.

2.

Много пъти ходих и се връщах след 1991 до съседни и по-далечни страни и народи заради авантюрата „Балкани“. Случи се да стигна и до древния град Сплит през март 2013 благодарение на резидентската програма на немската  фондация „Традуки“.

Понякога си водех  записки, правех снимки, много от събраното е дори вече подредено[1]. Малко неща обаче съм извличал писмено веднага като пътепис и психография на момента. Повече се е утаявало и  вграждало в темелите на работата, в отношенията с хората, които все повече и повече за мен се превръщаха  от чужденци в приятели и съмишленици. Накрая, след двайсет и две години вече, остана само онова, което не мога да забравя. Подробностите, които се изпариха, не е трябвало да се помнят може би.

Сплит е вторият по големина град в Хърватия, преди него е столицата Загреб. Той е нещо като нашата Варна, само че без стачки.

Тръгвам по пресните си следи. Не искам да загубя, поради инерцията на времето, контраста и свежестта на възприятието.

Всъщност всичко може да се резюмира и в една информация: „В древния град на брега на Адриатическо море – Сплит, в кафенето на представителния хотел „Белвю“ бе представен  писателят Георги Гроздев. Това стана в рамките на литературните празници в града, на които  писатели от Далмация и от столицата Загреб, от други балкански страни, както  и много читатели се надпреварват да споделят устно своите  находчиви истории. Една традиция, която публиката чака всяка година с нетърпение.

Специално място бе отделено и на романа „Плячка“ от Георги Гроздев в превод на хърватски, издаден  в Хърватия преди време. Разнородната, компетентна и претенциозна публика в литературното кафене затаи дъх, а  краят на четенето бе изпратен с ръкопляскания. Темата за прехода в посткомунистическите страни неизбежно опира до думата „плячка“, както и до превръщането на духовните хора в „непотребни“ (едноименно заглавие на другия роман на Гроздев, за който също стана дума). Все сюжети, към които и хърватските читатели са особено чувствителни.

На въпроса какво му е харесало в Сплит писателят отговори:

„Синьото море тук е укротено и е само на метър от нас. Сплит има огромно  и красиво небе, а корените на човека са в небето. Радвам се, че съм сред хора, които са толкова близо до истинската си същност.“

3.

Със Западните Балкани  контактите явно са толкова оживени, че за да се стигне до Сплит, самолетът трябва да мине чак през Прага, Виена или Мюнхен. Ние чакаме връзката си  в Мюнхен. На сините пейки в чакалнята край пистите вече могат да се забележат местни оригинали. Възрастен приказливец говори повече от час на висок хърватски глас на явно непозната също възрастна и учтива  дама с изрусена коса. Чантите му за ръчния багаж са препълнени, а той е обут с вълнени шушони в нещо средно между чехли и джапанки.

Внезапно ни потупват по рамото на български. Търсят своя изход към самолета си за Барселона. Изглеждат малко отчаяни, но решителни. Ей там пише, а може и да попитате, отговарям. А, дърпат се нашите, как ще питаме, ние сме от владеещите руски, признават самокритично и притеснено. Изведнъж светът им е станал много широк и ги е страх да не се загубят или да изпуснат посоката си. Такива уплашени хора от Европейския изток има и по други места. Докато филипинци, индийци, китайци завземат смело и безвъзвратно местата на обслужващия персонал в кафенетата и магазините на аерогарите.

Самолетът на хърватските авиолинии на мен пък ми е неудобен след комфорта на „Луфтханза“, която този ден не е в стачка за петнайсетпроцентно увеличение на заплатите. Седалките са ми  тесни, коланът ми е къс. Симпатична хърватка с бюст, който прелива, ми е съседка и се смее радостно. Стюардесата, руса, също симпатична и опитна, защото е вероятно два пъти по-възрастна от колежката си, разбиращо изчезва някъде и ми донася удължител за колана. Самолетът е строен в по-аскетичните предишни времена, когато и на хърватите не им било разрешено много-много да се оплакват от бита си.

Самолетчето трака при излитане и при кацане, но летеното му спори и има-няма за час и нещо сме над адриатическите острови, а скоро забелязваме и катедралата на Сплит, извисена вътре в двореца на Диоклециан, където е бил неговият мавзолей.

Нещо като маршрутно такси, което тук наричат „бус“, ни превозва  от летището до Сплит, разстоянието е към трийсет километра. И от високо, и от ниско не могат да се забележат високи сгради. Малки симпатични хотели и къщи с червени покриви, бели стени и бели дървени щори срещу слънцето. Нещо, което ни хвърля в сравнения с унищожения от паричковците любим наш Слънчев бряг, на който сме били в продължение на повече от двайсет последователни години и който сега не искаме да погледнем въпреки все същия му ситен и топъл, и жълт фин пясък. Тук брегът е каменлив, даже на места откровено бетониран и има бетонни пейки. Периодически прелита вертолет. Научавам от  вестник „Слободна Далмация“, че постоянният контрол на крайбрежното море показва деветдесет и два процента чистота на морската вода в Сплит. Една много слънчева и топла неделя, когато брегът е пълен с гълъби, чайки, деца, майки, бащи, баби и домашни пудели, свалям зимните обувки и чорапите, навивам крачоли, даже оставам по потник и нагазвам в Адриатика. Водата е ледена, а през топлите дни повечето време в апартамента прекарваме на отворен прозорец. Кога е било в България през март да обядваш или да пишеш на отворен прозорец?

Шофьорът на буса е от околните села, той ми обяснява на английски, че най-натоварените му месеци са май, юни, юли, август, тогава трафикът от летището е денонощен и няма нито ден почивка. Почиваш си през зимата!, му казвам, а той усмихнат вдига за миг ръце от волана: в смисъл няма какво да се прави, така е. Пристигат и от Западна, и от Източна Европа. Синьото море предлага идеални условия за подводен риболов. Водораслите, които се размножават обаче, така и не обръщам внимание на вида им, обрасват по дъното и променят цвета и бистротата на водата. Те си личат вече и по градския плаж. Заплахата за туризма е сериозна, освен това и сега далеч не всички „соби“ – стаи, се пълнят дори в пика на сезона. Има идеи в морето да се развъди специфичен вид охлюв, който яде водораслите, пише вестникът, но не са ясни другите евентуални скрити намерения на австралийските охлюви, както и последиците за цялостното състояние на екосистемата.

4

Император Диоклециан в никакъв случай не е имал такива проблеми, не само защото подводният риболов е бил на друго ниво. Голяма грижа му е бил дворецът, за построяването на който е превозвал камъни по море цели десет години. Включително и от мрамора на близкия, днес  на четирийсет минути с корабче, остров Брач. Крепостта е с много лабиринти, има и спасителен подземен тунел към планината. Без него всеки би останал самозаключен. Мащабите наистина са императорски. Години след смъртта на императора крепостта е превземана от аварите, но никой не е успял да я разруши напълно, нито да върне камъните обратно. Сводовете са със специалната римска замазка, в която са слагани и яйца, такива има и по нашите земи. Тя  е открита напълно запазена при разкопките през  петдесетте години на миналия век, такава е и до днес.

4.

Много пъти разглеждам черния сфинкс  с тяло на лъв и глава на човек, който пази мавзолея на Диоклециан. Загадъчен и силен. В колоните са вградени и два по-малки озъбени лъва, които явно не са уплашили аварите. Сфинксът е наистина мистериозен, от черен мрамор, дялан петнайсет века преди Христа. Докаран е за украса и за престиж от Египет. През кръста му личи пукнатина. Ходих сутрин, доближавах го вечер, опитвам се да усетя тайната, която е вградена в него. Има нещо непроницаемо, което се изплъзва и привлича едновременно. Какво е то не мога да назова точно. Ето една липса, която ме стимулира да не забравям лекомислено, че ние, хората, сме тримерни същества. Нашата времева координата не е само в днешното. Без онова, което ни предхожда, вкопчени само в настоящето си, просто нямаме смисъл и значение.

Диоклециан е илириец, преди да стане шеф на световната империя е римски генерал, под негово ръководство е преторианската гвардия. Предсказано му е, че ще стане император, ако убие глиган. Той е ловец и неуморно ходи на лов. Убива доста глигани, но длъжността все му се изплъзва. Императорът, когото охранява, обаче е жертва на заговорници, преданият генерал успява да убие убиеца на императора. Веднага след това се възкачва на трона. Името на онзи заговорник в превод означавало „глиган”.

Явно Диоклециан е обичал неслучайните съвпадения, защото успява да се задържи на власт цели трийсет и две години. Всички негови предшественици в продължение на десетилетия изкарват все по около две години. Тогава са трудни времена за империята. За да властва по-ефективно, той разделя управлението  по географски признак, без да изпуска контрола.

Първият и последен император, който доброволно си подава оставката, излиза в пенсия така да се каже. Живее единадесет години като „пенсионер“ в двореца си в Сплит. Предполага се, че на седемдесет и шест годишна възраст се е самоотровил, за да избегне съд и унижения в резултат на поредните борби за върховната власт в Рим, който никак не е далече. Срещуположният бряг на Адриатика е италиански. Всеки уикенд с корабчета в Сплит пристигат много италианци за чаша кафе и разходка. Разстоянието обаче не пречи на големи групи японци да правят същото и да скитат из двореца с фотоапарати. Срещаме и румънци, унгарци, които разнообразяват круизите си, като слизат за час-два от белите като чайки кораби. Преди много години е дошъл на почивка тук и Зигмунд Фройд, за което учтиво напомня паметна плоча край миниатюрен бар – нещо като стая в каменната стена.  Щом слънцето се усмихне, от малкото му прозорче заблестяват чаши с кехлибарен или огнен цвят и тръгват към крайбрежни маси и пейки вероятно подсъзнателно. Кораби и шлепове непрекъснато влизат и излизат от пристанището, докато стотици яхти и лодки примерно очакват лятото.

3

Улиците в крепостта и в града са тесни и високи като коридори, необичаен каменен лабиринт. Плочите са излъскани от подметките на милионите любопитни от всички краища на света. Забелязвам чистачка с угрижен поглед, размахва остъргана отдавна и малко груба метла от остри клони, с такива на село метат листата наесен. Сбира фасове, хартийки в лопатка – кофа. Разсипва, без да иска, събраното заради един фас. Срещнахме погледи и неочаквано си спомних за онзи текст от 1988 в навечерието на промените. Тогава оприличах симпатична циганка чистачка пред халите в София на професионалистите в журналистиката. Тя не се старае много, защото може би е разбрала като тях – каквото и да прави, няма да успее да почисти.

Между камъните в стените на Диоклециановата крепост расте свежа зелена тревичка. Времето се промушва и заявява за себе си на най-неочаквани места и по съвсем категоричен начин.

Гълъб пи вода пред очите ми, събрана във фугата между две плочки, излъскани до степен да се подхлъзнеш на тях. Има много гълъби, както и чайки, чайки с черни глави. Колкото гълъбите са доверчиви, толкова чайките са внимателни. Така и не успях да доближа някоя, за да я снимам заради черната й шапка, каквато нямат черноморските й колежки.

В двореца на императора илириец се връщаме многократно. Подтискат ме с монументалността си огромните, като височина и ширина, помещения, чиито стени са дебели по два-три метра. И въпреки това аваро-хунските орди успяват да сломят завладяната от римляните Далмация.

Огромните помещения на двореца са в пълен контраст с малките, ниски, малоформатни прозорци с дървени щори на околните жилища от камък. Учудването ми продължава през първите няколко дена, а после свиквам и с липсата на железни решетки по прозорците срещу крадци. Мотопеди и колела (през лятото стотици байкове са под наем за туристически обиколки) тук не се връзват за стълбове с железни вериги и катинари.

Всичко си има обяснение и предисловие, но от страната, от която идвам, през последните двайсет и три години не остана нито едно семейство, нещо повече, като че ли и един-единствен човек в зряла възраст, който да не беше лично окраден по някакъв начин – от леката кола, до дома, през банковите, строителните пирамиди до взривилите обществото през февруари 2013 грабежи на монополите – електрически, топлофикационни, горивни, банкови, хранителни.

Паля свещ във Францисканската църква, нейната дискретно открехната врата е като постоянна покана за всекиго. Тя съществува в Сплит от 1243. Има пейки за повече от двеста човека, орган, изповедалня. Църквата е известна като малкия пантеон на хърватските хора.

На път за Египет Франциск от Асизи, известен по-късно като Свети Франциск, е принуден поради бурното море да акостира в Сплит. Каква духовна сила трябва да владееш, за да останат следите ти почитани толкова векове след теб?

В църквата са погребани някои от най-известните първенци на града, а измежду тях и най-личният – Марко Марулич. Домът, където е живял благородникът, е край двореца в тясна каменна уличка. Първата хърватска книга, отпечатана на латински във Венеция, се появява през 1495. Нашето „Любословие“ е от 1844. През 1501 Марко Марулич издава своята книга „Юдит“. Той е първият светски поет и писател на Хърватия, християнски мислител с родители благородници. Книгата му е антиосманска, насочена срещу „османския змей“. Той е най-значимият южнославянски автор през петнайсети и шестнайсети век, следователно предшественик и на българските поети  и писатели, които са съставна част от южнославянските. Двеста шейсет и една година след неговата „Юдит“, (веднага след публикуването си тя е преведена на няколко езика) се появява нашата „История славянобългарская” на Паисий Хилендарски. Паметникът му е с огромен ръст на две лични места в града, експресивен, развълнуван, устремен. Скулпторът е изваял босите му нозе в сандали. Високото чело на Марко Марулич остава в небесата, за простосмъртния турист краката са в едър план – такива огромни пръсти, ходила като на великан.

С Марко Марулич сме „колеги“, своята скромна милост ръкополагам в нивата, която той първи е посял. И аз, един от многото, търся под огромното, величествено сплитско небе своето самоосъзнаване. Питам се как „от“ – „до“ някой прави „нещо“, което остава нужно и забележимо векове след него, докато в своето време единственият му компас е да следва себе си, без да знае какво го чака. Защо бъдещето е загадъчно като египетски сфинкс? Какво ще си вземе то от миналото и какво окончателно ще остави в тревата на забравата?

5.

Като не мога да се откъсна от земята, от която идвам, гледам по интернет поредната порция новини, които доскоро са поднасяни като някакво забавление. След тектоничния трус на масовия уличен протест на непотребните и ограбените, каквито се оказваме може би осемдесет на сто от населението, цял шпалир от самовлюбени персони, вгледани в огледалото на екрана, започват да остават без грим и перуки. Това им нарушава комфорта. И поредният литературен сноб, и чевръстият водещ се надсмиват над бедността, която не знаела какво иска и била неориентирана.

Започнал като спонтанно възмущение от сметките за електрически ток, бунтът изкарва хиляди по улиците на четиридесет и пет града. Протестите продължават вече седмици.

По същото време във вестник „Слободна Далмация“ представят три страни, членки на Европейския съюз – Унгария, Румъния и България. В статията за нашата страна се изтъкват три проблема: върла корупция, велика сиромашия и нисък стандарт. На цяла вестникарска страница с географска карта и репортаж за един български зет в Сплит страната ни е идентифицирана чрез следните личности: Васил Левски, Цветан Тодоров, Стефка Костадинова, Христо Стоичков и Калоян Махлянов. Трима спортисти, един българин, който отдавна не живее в България, и Апостола на свободата.

С национални знамена, национални носии, с тъпани обикновените хора, онези, които плащат сметките на парламент, правителство, президент, съдебна система, свършиха работата  им, като формулираха проблема ясно, честно и категорично.

– Политическата система е скапана, трябва нов обществен договор, тази не донесе справедливост и чрез нея няма да има мир.

– Справедливост със задна дата, от началото на прехода до днес, съд и възмездие за онези, които продадоха и предадоха България, връщане на заграбеното.

Интересно съвпадение – подобни бунтове има по същото време и в съседната на Хърватия Словения. Там протестиращите залепват стикери на банките: „Банките са наши“ и „Няма да има  мир, докато няма справедливост“.

Фитилът е запален отдавна, но тези дни стигна и до бурето с барут.

Протестите показаха и още нещо: България  няма политически и държавен елит, а духовният и интелектуалният такъв, доколкото го има, е маргинализиран и натикан в миманса. Редовно предлага на публиката студена порция пропаганда, докато самият той е край топлата манджа на една или друга софра. Всички играят в един отбор срещу народа и въпрос на време бе народът да им отвърне.

Това не е откритие, а констатации и предупреждения години преди протестите и в списание „Литературни Балкани“ – „Имаме ли духовен елит?“, „Защо политиката не е интелектуална дейност?“ са само част от темите. Пращал съм броеве на всички президенти и премиери досега, от някои имам благодарствени писма, но уви…

Онези, които излязоха на улицата, за да изринат оборите, авгиевите обори  от епохата на плячката,  престанаха да бъдат  непотребни и унизени. Престанаха да участват в „спектакъла на употребените“ (едноименна рубрика в списанието).

Именно непотребните запалиха фитила на политическия бардак. Така пред очите ни започва непредвидима ентропия, която няма да свърши утре…

„Елитът“ и неговите слуги по медийните стъгди, цялата паплач от обслужващ, основно себе си, персонал стисна с два пръста носа си и се дистанцира от протестиращите. Те заеха позата на умни, за разлика от тълпата, която е разноречива. За нищо на света не пожелаха да й бъдат равни и да споделят съдбата й, там, в калната канавка, където всъщност е народът, осемдесет на сто от населението по-точно.

Върху гърба на мъката му да си продаваш егото…

Българската олигархична върхушка след 1990 е единствената по рода си от всички балкански страни. Тя продаде и предаде националните интереси на страната заради личните си. Толкова е алчна и нагла, че окраде всичко до последния конец само за себе си.

И в другите страни има корупция, но там не си продават и предават държавата.

6.

Голямата митрополия, която издига Диоклециан, е превърната в седми век  в католическа. Видни личности са погребани в нея, включително и смел воин, загинал в битка с турците, както и вуйчото на Марко Марулич. Докато стъпваме върху надгробните плочи с надписи по тях, загледани в свода и разпятието на Христос, откривам, че и тук има орган. Нахлува група ученици от Канада, както разбирам, след като се запознаваме.

Хлътвам в симпатична книжарница край паметника на Марко Марулич, на входа й пише „од 1860“, което значи, че от тогава е на това място. Търся нещо на английски, освен пътеводители друго няма, всичко е само на хърватски и авторите са само хърватски. От балканските присъства единствено Орхан Памук с предимството си на нобелист. Като си помисля колко обществени строя, кметове и конюнктури е надживяла тази книжарничка! Как не се сети един от тях да я направи автосалон на това лично място, банка или нещо такова, в каквото бяха превърнати всички книжарници в центъра на просветата – София.

Диоклециан се е подсигурил за бъдещето много по-добре от нашите пишман императори – лидери. Той е бил замислен мъж, мечтаещ да стане и станал император. Обаче крепостта не му е помогнала, мавзолеят му е бил разграбен. За опасностите и страховете му подсказват тези носени цели десет години каменни блокове, свръхдебели стени, здрави и непробиваеми и до днес, на които продължаваме да се чудим. Опасностите са големи и непрекъснати. Договорите не са  гаранция, разчита се на сигурните стени и спасителния тунел в планината. И  въпреки това…

Съдбата на този симпатичен император, чийто бюст е в едно от мрачните и влажни подземия, а не под слънцето на площада, ме връща и обръща към любимата ми тема, след като прехвърлих петдесет. Темата за миналото и за онова, което остава или не остава от един свършен или завършен човек или дело. Диоклециан е надмогнал вековете и чрез камъните, записал е името си достойно в една по-голяма история, както биха казали по-модерните историци, в един по-голям наратив. И е усетил къде ще бъде най-добре оценен – тук, при илирийците, в своето родно място Салона, край Сплит.

Диоклециан първи въвежда правилото при аудиенция влизащият да коленичи и да целува пурпура – крайчеца от  дрехата на императора. Срещу мавзолея е построил храм на Юпитер. Да няма никакво съмнение, че някой може да се сдобие с такова неземно право и такава сила, че да посегне върху пратеника на Юпитер на земята.

2

Срещам стара жена с лице на птица, която проси. Тя е втората след онзи инвалид с отрязан крак в инвалидна количка, който стои до късно вечер на течението с транзистор и цигара и се надява на човешката щедрост, навярно самотен, навярно без близки, при които да се прибере. Ето го и уличния музикант китарист вече на възраст, нахлупил шапка с козирката назад. Ясен и силен глас, балкански ритъм, мелодия, която не те оставя безразличен. Редовно хвърлям монети пред него, искам да му вдъхна кураж, нужен и на мен: „Не те подминавам,  подавам ти ръка!“ Поздравяваме се свойски, сякаш си казваме: „Парите за изкуство никога не са напразно хвърлени  пари!“ Ех!, въздишам насаме, като го подмина.

Отдавна некъпана и неподстригана булонка продължава да спи пред входа на магазина „Откуп злата“. Повечето магазини са отворени, но без клиенти. Стоката им е предимно обувки и дрехи, може да се побере в два сака, разпръсната е по няколко рафта и  надписът „голямо снижение“ те преследва навсякъде. Така и не влизаме в нито един златарски магазин.

Едно време хората си разменяли думи като злато, давали си пари назаем и се криели да не ги видят. Сега думите са все по-евтини, много отдавна те не са и мостове, по които може да се премине в едната и другата посока. Продължавам да  се питам как промениха ландшафта на днешната ни литература и култура тектоничните социални трусове. Ще седне ли някой критик да извади с по две изречения „посланията“ на доста прехвалени  автори и творби? За да нямат смисъл думите, и ние, авторите, имаме грях. Писателите, един-двама за едно поколение, са хората с призвание, те откриват ново светоусещане.  Кой ще стане писател и кой ще си остане автор, това е въпросът? Авторите са тези, които каканижат и окудкудякват, те могат да съчиняват и съчиняват всеки ден. Така най-големият враг на стойностните книги се оказват съчинените книги. Лавина от тях затрупва отдавна книжарниците –  у нас те са все повече преводни и съвсем малко родни.

Препрочитам  „Мостът на Дрина“ от Иво Андрич, докато пиша и аз на свой ред. Текстът напредва, както ми се струва, но всичко е божа работа. Всеки ден е различен като небето, като морето, никога не знаеш предварително дали и кога ще кацне чайка на мачтата ти.

Волята за творчество е сходна с волята да правиш добро. Първи Кришна го е открил – раздай каквото имаш на тези, които нямат; не чакай  и не искай отплата за труда си; за себе си пази само радостта от работата.  Колко  лесно е да се каже! Макар че все повече съвременни творци, не само писатели, поради стеклите се обстоятелства, често са принудени да следват завета на Кришна.

Следва

Сплит – София, март 2013

 

[1] Вж. 20 години Балкани.

Георги Гроздев
12.04.2013

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12

Още от автора