Начало Книги Библиосвят Корените на Човека са в небето (II)
Библиосвят

Корените на Човека са в небето (II)

Георги Гроздев
14.04.2013
1776

Беше студен слънчев ден, когато почувствах контакта си с водата на залива, Адриатика ме докосна като живо същество, може да е измамен миг, загадка, игра на слънчевите отблясъци.

(Втора част)

7.

На близкия зелен хълм е паркът „Мариан“. Тръгваме по стръмна калдъръмена улица, тя те тегли нагоре, посрещат те каменни стълби, неусетно излизаш в подножието на гора, откъдето градът  ти се усмихва. Още нагоре покрай кактуси, по-големи  от лека кола, си на билото. Оглеждаме се и откриваме от високото смокинови и маслинови дървета в дворове, миниатюрни като кутийки, в които всеки сантиметър е икономично използван. В каменните стени по улицата на връщане забелязваме ниши за саксии с цветя, което у нас не се прави. Малки саксии със свежи ярки цветя се кипрят и по первазите на прозорците. Така тук оживяват камъка.

От прозореца ни, той е до самата крепостна стена, се вижда малка градинка със зелена трева. Всяка сутрин стопани и кучета се въртят край нея. А в събота и неделя и калдъръмите са доста поизцапани. Добре, че редовно вечер до десет четките на почистващата машина лъсват всичко отново.

Мъж на средна възраст, без да има вид на клошар, взема бутилка бира от близкото кошче за боклук. През два часа това кошче се почиства най-редовно като му се слага всеки път нова найлонова торба. Доизпива каквото има на дъното и си я прибра в багажа, за да я върне за амбалаж. Хората, които преходът от социализъм към капитализъм неумолимо декласира и които все още  искат да прикрият това, не са един и двама.

7
Снимки: авторът

По улиците забелязвам и старци, и мъже, и жени с угрижени лица. Продавачки, млади и красиви, седят умислени в празните си от клиенти магазини. За разлика от тях на „Рибарницата“ всеки ден има много работа. Предлагат се може би повече от петдесет вида прясна риба. Докарват я направо след улова още жива. Признавам си, че толкова прясна риба не съм виждал и изяждал досега – риба тон, паламуд, калкан, змиорка, огромната бяла риба, раци, калмари, скариди, синя, зелена, червена на цвят риба, миди няколко вида… Не мога да изредя всичко. Продавачките, те са предимно жени, към обяд намаляват цената наполовина. Тогава половин кило прясна сардина е десет куни, около  два лева и петдесет стотинки. Предимно възрастни хора си купуват точно толкова, колкото за един тиган. Традиция е продаващите да се надвикват и всеки да изтъква достойнствата на рибата си – а те са едни и същи,  че е прясна, че е евтина. Първия път помислих, че ми се карат под големия навес. След два часа след обед той е почистен и подреден така, че не може да се разбере за какво служи. Интересно, дори не мирише на риба.

6

Често се разминаваме с групи ученици. Наблизо има училище. Те са разгърдени в студеното време, без чадъри и като вали, шумни и предизвикателни, идеалисти и некомформисти, критични „към“, защото още нищо не са направили, но имат големи планове. В сравнение с резултатите на бащите им техните намерения изглеждат превъзходни. Всяко следващо поколение се сляга не само с годините, но и с потъналите си проекти. Изпаряват се думите, остават делата.

Една вечер се бяха събрали към петдесет момчета и момичета с плакати и маски на хакери „Анонимус“ на площада пред мавзолея на Диоклециан, край черния сфинкс. Единият плакат започваше с „Ебеш си труда…“. Наблизо седяха в сини униформи и с пистолети на кръста полицаи, също съвсем млади. Протестът бе кратък, но задължително там, на древния мегдан, да бъде забелязан.

Чрез родените след нас, по израза на древните китайци, които говорят с огромна почит за „родените преди нас“, хората се възраждат. Финиковата палма го прави по свой начин. Тя е като феникс, възражда се с млади филизи откъм корените, дори цялото дърво да е погинало от времето. При силния вятър палмовите листа като птича опашка се огъват неистово, на сутринта откривам, че само едно е счупено. Тази нощ се върна зимата за малко, един катамаран закъса в залива. Не се отказах от разходката край ветровитата  и снежна крайбрежна улица. Оказахме се двама – другият беше градският луд с прическа „конска грива“, който ми поиска малко пари. Виждах го отдалеч и предишните дни да обикаля кафенетата, да говори на висок глас и никъде да не се задържа задълго, навсякъде да му се усмихват, да му подават ръка и да гледат някак по-бързо да го отпратят. Винаги ли, ако  си различен, трябва и да си самотен?

От билото на парка „Мариан“ ясно се откроява входът на Сплитския залив, от високото много по-добре се обгръща блестящото като посипано с рибени люспи море.

Често търсим следи по сушата. Мисля си, че водата също помни, тя също е живо същество. Тайната, която търсим е може би във водата. Не само заради спомена за Атлантида. Допускам, че водата в океаните и моретата на планетата е възможно да бъде „мислещо“ същество, защото ние произлизаме от нея, в утробата сме във водна среда и всички животни имат вродена способност да плуват. В огромни дълбочини при огромно налягане в абсолютен мрак са открити живи същества. Например акула със зелени очи, като очите на един познат от квартала в София, който се грижи за скитащи кучета в апартамента си въпреки омразата на съседите. Акулата прилича на желе, на пихтиеста маса, а издържа налягане, което би смазало и най-здравата конструкция. Как е възможно?

Беше студен слънчев ден, когато почувствах контакта си с водата на залива, Адриатика ме докосна като живо същество, може да е измамен миг, загадка, игра на слънчевите отблясъци.

9

8.

Често съм се ядосвал, когато си мисля, че много неща биха станали по друг начин, ако можех да ги контролирам. Безсилието си, ограничения си достъп до ситуацията съм приемал като своя вина. „Мислиш си, че можеш да контролираш всичко!“, е отдавнашен  упрек на съпругата ми.

Каква е изненадата ми, когато откривам отблизо Свети Франциск: Човек не може да контролира живота си, тялото си. Животът не е самодействие, а взаимодействие. Чуйте молитвата му: да не търся утеха, а да утешавам, да не търся разбиране, а да разбирам, да не търся обич, а да обичам, защото когато даваме, получаваме, и в прошката ни прощават, и в смъртта се раждаме за вечен живот.

Буда смята, че единственото, което можеш да контролираш е твоят ум и тяло, самия себе си. И още казва Буда: извън ума на човека няма нищо, всичко е в ума. Освободи себе си от света и света от себе си.

И за  Джовани – Франциск от Асизи,  и за Буда болестите, старостта, страданието са предизвикателството. Материалният свят не е тяхната цел, а вътрешното богатство. Свети Франциск не проповядва мирова скръб, а любвеобилно съчувствие към одушевената и неодушевената природа. Смята се за предтеча на Ренесанса, защитник на животните, закрилник на Италия, първото хипи. След разгулния си живот на богаташки син той открива душата си. Дарява имотите си и пожелава да остане беден. Баща му го дава под съд, като се надява да си върне загубеното. В съда Джовани се съблича гол, като връща и дрехите си. Съдията сваля палтото си да го завие.

Наметнат само с един чувал вместо дреха, той тръгва да проповядва. Скоро намира последователи, и то сред богатите си познати, които се отказват от имотите си. Този отказ е и протест срещу алчността на тогавашната църковна върхушка.

Новият папа от Аржентина Хорхе Берголио прие името Франциск, именно защото Свети Франциск е защитник на бедните. Беше надвечер, когато чухме веселия и продължителен камбанен звън на църквата на Свети Франциск в Сплит, известяващ избора. Новият папа припомни завета на Свети Франциск отпреди осемстотин години. Същността на църквата е духовна, а не политическа. Църквата е подкрепа за бедните.

Бедните в България са проблемът на протестите. Католическата църква е много близка с хората тук. Православната дефилира с „Бентли“ и „Линкълн“, с досиета, с един неразтърсен от катарзис и обидно мазен,  невъзмутим вид.

Под прозореца ни пак минава едър, широк и раздърпан мъж с големи обърнати навън устни и зелени очи като очите на онази акула от океанските дълбини, той събира отпадъци в десетки найлонови торби.

Във всеки град, у нас или в чужбина, откривам хора с акулово зелени очи. И кучета, които наричам „Бубик“, кръстоска между канадски вълк и улична превъзхода, абсолютно черни с бели петна по лапите – за последно ги видях във Виена и Констанца, ето и в Сплит ги има!

А днес морето е поразклатено, вятърът топъл и силен. След вчерашната буря по ъглите на каменните улици, където са кошчетата за боклук, са натрупани доста счупени чадъри. Никъде не съм виждал толкова много изхвърлени чадъри. Както и поставки за тях във всеки магазин за влизащи и излизащи клиенти. Моят, съвсем нов, но смачкан от вятъра, също е между изхвърлените.

Разминавам се с красива филипинка със зимна качулка. Погледът й е тъмен, кафяв и сладък като фурма. Погледна ме и замина по самотния си път. На другия ден я видях да снима сама морето. Дали и далечният остров Брач влезе в обектива й. Той е като тънка зелена змия, полегнала върху хоризонта на морето.

13 copy

9.

Градчето Сопетар на остров Брач е умалено копие на Сплит, същият овал на заливчето с много яхти и лодки,  същият удължен силует на църковната кула, същите червени покриви, малки прозорци с дървени капандури, същите  бели каменни къщи. През час и половина огромен шлеп пренася леки коли, камиони, всякакъв строителен материал, а даже и една линейка. Така си живеят от векове, като прекосяват залива и пътуват по вода до голямата суша. Край брега попадаме на „пекарница“ с чуден  топъл бюрек, но пък не предлагат вода или айрян. (По телевизията подобното на нашето предаване „Панорама“ се нарича „Говорница“). В близката градинка, докато отдъхваме, пристига млада майка с бебе в количка и момченце на 2–3 години. То сяда в локомотива на дървеното влакче като машинист, тя е отзад във вагончето.

– Ту-ту! – пуфпафка момченцето.

– Давай, влакче, давай да стигнем до Сплит по-бързо! – нарежда в такт майката. Явно в представите и на двамата вече има подводен тунел като Ламанша между Сплит и Брач.

Сред всички забележителности – традиционната църква с десетките пейки и орган, музея, палмите, вече цъфнали и така нататък – откриваме неочаквано паметник на Майка Тереза. Оказва се според надписа, че е първият в света, точно на този остров, дело на хърватски скулптор.

Предишния ден четох на таблета в сайта kultura.bg есе на писателя Деян Енев, в което той спори с онези, които охулват благородството и безкористността й. Там има цитат от Майка Тереза:

– Струва ми се, че съвременните хора не приемат бедните като свои събратя. Гледат ги с презрение. Но ако имаха това дълбоко уважение към достойнството на бедния, много по-лесно биха се сближили с него и осъзнали, че той също е Божие чедо, че има същите права на живот, любов и грижа като всички останали. В сегашния век на бурно развитие всички бързат да се състезават, но някои изостават и не могат да се борят с другите. Точно тях искаме да обичаме и да се грижим за тях.

Странното в скулптурата е, че фигурата на Майка Тереза е като вкопана в земята, тя е някак си по-ниска и леко приведена. Изразителните й, проницателни черти са уловени майсторски в камъка, откъдето те гледат дълбоките й очи без укор, с доброта и съсредоточеност.

(Когато се върнах в София, изпратих по мейла снимката на Деян и кратък откъс от този текст като поздрав. Той ми отговори много скоро: „Благодаря за снимката. Това го приемам и като вид поздрав от самата майка Тереза. Така е, светците се появяват неочаквано в живота ни. Деян“)

11

В цялата наша политическа надстройка открай време се въдят все едни и същи  тикви. Те презират бедните, защото не са богати като тях, подиграват им се, че били объркани и нямали ясни искания. Американският култ към победителя, който взима всичко, доведе до примитивната  цинична възхвала на лукс и богатство, които нито са достъпни за по-голямата част от населението, нито някога ще бъдат достъпни.

Свети Франциск и Майка Тереза  като закрилници на бедните и сами избрали бедността са изключително лоши теми за нашия пожълтял от години медиен небосклон, който скрива истинските звезди с измислени фукльовци и фукли  еднодневки, които забогатяват светкавично от шоуто.

От друга страна, мисля си, докато отпивам глътка бира  на открита маса край брега, голямото неназовано бедствие на демокрацията е, че никога досега в човешката история толкова много некомпетентни хора не са имали право на мнение и на избор. И пак болшинството е с повече права. А повечето хора са посредствени, талантливите и далновидните са малцинство винаги. Това ли е имал предвид Чърчил като казва, че демокрацията е несъвършена система, ама по-добра от нея няма измислена.

Няма ли все пак? Как просъществува хиляда години Римската империя? Как оцелява шестстотин години Османската? Да не би императорът или султанът да е правел референдум дали го харесват или не? Например Османската, управлявана според шериата, има една върховна публично назована цел – да донесе справедливост. Султанът не казва аз идвам да ви завладея, а идвам да ви донеса справедливост. Справедливостта е, която успокоява душата и дава кураж. Шефът на Евросъюза Жозе Барозу, като дойде в София какво донесе? Той откри метрото. Метрото не е справедливост. И Чаушеску направи метро в Букурещ, а беше разстрелян без съд и присъда.

Надменността на богатите и овластените, ограждащи се с високи стени от останалото население, винаги е водела до гибел, освен това за идещата катастрофа последни са научавали именно качилите се най-високо.

За да улови „въздуха“, писателят, както пчелата, събира своя пращец, микроскопичен и ценен. Да осмисли, да отцеди думите си като капка мед, дошла от „нищото“, му трябва и достатъчно време. Твърде голям лукс  за  всекидневната и напрегната борба за всяко евро, всеки долар или лев. На остров Брач времето е синьо и голямо, не можеш да кажеш бързам, нямам време, лимитът ми свърши.

Струва ми се за кой ли път, че това адриатическо небе, под което скитаме с Женя, е за посветени. Хубав въпрос: а дали сме такива? От прословутите мраморни залежи не откриваме нищо освен магазин за пепелници. Дали материалът е  окончателно отнесен в отсрещния сплитски бряг, или има още – не узнавам.

10.

„Прича“ е кратък разказ на хърватски, а „причигин“ е нещо като  устна разговорка. Литературните празници „Причигин“ съвпадат случайно или неслучайно с Дните на християнската култура. Толкова много възторжени читатели не съм виждал от 1999. Тогава в стария Пловдив представяме първата, „бялата” поредица на „Балкани“ –  „Книга с автограф“, в която участват Йордан Радичков, Генчо Стоев, Ивайло Петров, Блага Димитрова, Вера Мутафчиева, Димитър Коруджев, Радой Ралин, Борис Димовски, Исак Паси, Георги Мишев, Георги Данаилов, Йордан Василев, Георги Марковски, Тончо Жечев, Марко Ганчев… Без особена организация и предварително оповестяване в Балабановата къща се изсипват много повече от стотина фенове на знаменитите български писатели. От тогава не съм виждал толкова многобройна и предана публика на едно място.

В дома на младежта в Сплит читателите слушатели са повече от петстотин от всякаква възраст, седнали амфитеатрално. По-късно се шегувам с хърватските си колеги: всичките читатели на Сплит ли сте събрали тази вечер? Писателите са на сцена в ниското, всеки разказва своята весела история. Публиката е толкова възторжена, че тропа с крака, ръкопляска възторжено, смее се с глас. Имам чувството, че дори един пръст да й се покаже на тая публика, тя и на него ще ръкопляска.  Влизам с домакините ми в последния момент, когато няма място и за правостоящи, и за седнали по стълбите.

В залата отнякъде става течение, един автор си слага пъстра плетена шапка на олисялата, че и обръсната на всичко отгоре глава. Той започна първи. Темата на срещата всъщност беше европейската общност и рефлексиите на писателите и читателите към нея. Беше забавна и весела вечер, без преводач разбирах около шейсет-седемдесет на сто от съдържанието на причите. Имаше много ирония и самоирония, познатият комплекс от Европа, който и нас ни тресе май повече от хърватите. Дано не съм изпуснал най-важното и то да е в миналите край ушите ми трийсет процента! Единствената жена писателка, с нея и останалите се запознахме преди представлението в кафенето, бе обявена първа, но последна започна своята история. Още при обявяването публиката избухна във възторг от името й. Съзнателно спестявам имена, защото не личностите в случая са интересни на чужденеца, а взаимодействието на писател и читател. Тя е дама в чаровна възраст и крехка физика.

Писателката стана и застана в средата на амфитеатъра. „Нещо ми е студено“ и направи гримаса на зъзнещ човек, след като преди това бе облякла връхната си дреха. После каза на публиката: „Моля, а сега и вие станете!“ Те станаха. Тогава талантливата и обичана писателка запя националния химн на Хърватия заедно с читателите си. После дойде ред и на нейната прича. В разказа й имаше и такива пасажи: унищожихме ли икономиката? да!, отговаря тя заедно с публиката, унищожихме ли образованието? да!, след като изреди доста унищожени неща, известни и на нас, българите, тя рече: И пак сме силни, а?!

Към края за поанта направи каламбур и сравнение между Европа и една селска мома, която обвинявали, че нищо не може да прави. Поне така го схванах. Момата се защитила, как да не мога, казала тя, кога се угаси лампата, можем да се …!

Аз се шокирах от феминисткия стил, публиката издивя. „Европа е мома, коя не може да се е…!“, беше поантата.

Изненадах се от нечуваното досега сравнение. Помолих да ми пратят текста на файл, обаче се оказа, че срещите тук са само устни. Така и представянето ми по-късно в кафенето на хотел „Белвю“ беше документирано на видео, но не и на хартия. Тогава помолих за разяснение какво по-точно означава изразът „Европа е мома, която не може да се…!“ Буквално същото означава, ми го разясниха с най-голямо внимание.

Това е игра с  фолклорни мотиви, паралели и дописвания, народен, раблезиански хумор, който по българско е в други форми.  Смелият език на жената писателка явно се хареса на всички.

Моето представяне беше планирано да се води на хърватски и английски. Половин час преди него завърши в Загреб футболният мач Хърватия – Сърбия с победа на хърватите 2:0. Мачът бе в центъра на вниманието седмици. Преди него премиерът и президентът приканиха публиката към толерантност. Във вестниците писаха, че лозунги от рода на „Убий сърбина!“ са недопустими. И наистина мачът мина изненадващо културно. Следващата изненада бе, че след него се появиха и желаещи за литературни разговори в кафенето на хотел „Белвю“, тъй като след победата еуфорията бе пълна. След първите няколко изречения се видя колко неестествен в случая е английският. Предложих на модератора, както стана модерно да се нарича водещият, той да говори на хърватски, аз на български – езиците ни са славянски и толкова близки. Тогава ми се притече на помощ братска македонска ръка. Писателката Лиляна Дирян, отдавнашна позната от Скопие, с нея бяхме си спомнили минути преди това за избраната поезия „Остров на сушата“ на именития й съпруг, вече академик Богомил Гюзел, издадена неотдана в „Балкани“. Лиляна усмихната седна до мен и рече: „Как може да се говори на английски. Много хора тука не го знаят езика!“ И така, когато ме питаха дали „Плячка“, „Непотребния“ ще станат трилогия, дали не работя върху третата част в Сплит, аз отговорих с една македонска поговорка: Бог да слуша и да записува! Лиляна уж малко се затрудни в превода на хърватски и добави от себе си: „Дай Боже!“, което си е „Дай Боже!“ не само на хърватски, а и на македонски, че и на български.

11.

Дните на християнската култура завършват с изпълнение на орган в катедралата на Диоклециан, както я наричам. Концертът започва точно в обявения час, преди това се състоя многобройна служба в храма. Има възрастни и млади, дори деца с родителите си. Органистът е млад виртуоз, дошъл от Германия, чиято майка е хърватка. Онова, което не мога да забравя, е чистотата на вярата, изписана върху лицата на млади и стари. Пълното доверие в невидимия свят. Закъсняла жена на средна възраст влезе тихо и застина със затворени очи. След нея красива тийнейджърка по традиционни дънки и кецове коленичи пред разпятието, всички влизащи го правят, и застива седнала с наведена глава и също притворени очи. И сега ги виждам. Много рядко ми се е случвало да срещам подобно съкровено отношение към Бога по нашенско.

И това имах предвид, като казах в кафенето на хотел „Белвю“, че небето на Сплит е голямо, а корените на човека са в небето. Наистина съм щастлив, че бях  заедно с  хора, които са толкова близо до истинската си същност. Която е божествена.

Тази същност отличава Човека от останалите земни твари още от Сътворението.

12.

…Естествено първият ми читател е моят спътник Женя. И тя е разтърсена от  просторното сплитско небе, от ярките цветове. Те си личат на снимките, но има  нещо, което не съм забелязал от прозореца, увлечен подир следите си върху белия лист:

Идвал млад мъж с тъмни очила и куче край въпросната зелена градинка, единствен той носи найлон и събира след кучето, след това то го води до кошчето за боклук. Човекът е сляп, тя открива това, когато забелязва, че намества кожената верижка чрез напипване и по неуверените му стъпки след четириногия си водач. Докато ми го разказва, се насълзява, трогната от мълчаливото му достойнство.

Човекът, на когото светлината е отказана, а на мнозина други, включително и на нас, великодушно  подарена – ето какво не съм видял.

Сплит – София, март 2013

 

Още по темата: Корените на Човека са в небето I

 

 

Георги Гроздев
14.04.2013

Свързани статии

Още от автора