0
1275

Корида

Напоследък ми попадна един текст. Който ме върна към един период от живота ми.

Работех в един вестник. Редакцията на вестника се помещаваше в една голяма зала с много бюра, групирани по отдели. Линолеумът на пода беше разпран. Луминисцентното осветление оцветяваше в бледозеленикаво лицата ни и ни караше да се чувстваме тъй, сякаш живеем във вечна есен.

Моето бюро беше до бюрото на отговорната редакторка. Отсреща, точно срещу нас беше кабинката на коректорите. Един от коректорите беше бивш зам.-главен редактор на голям вестник, а освен това и поет.

– Виж го – шепнеше отговорната редакторка, като се навеждаше към мен. – Акълът ми не го побира. Бил е такъв голям шеф, имал е кола с шофьор, а сега е коректор.

Това я учудваше ден след ден.

Аз всеки път вдигах рамене.

Моята работа беше да пълня културната страничка. На първата планьорка през деня, в 11 часа, ни даваха макети на страниците. Челният материал на моята страница трябваше да е дълъг 1 200 знака. Надолу следваха няколко дописки по 500 или 700 знака. Това както и да е. Но чак на третата планьорка, в 16 часа, ставаше ясно къде отиват рекламите във вестника. Както и сами може да се сетите, много често точно на културната страница имаше реклама и това изяждаше обема ѝ наполовина. И половината материали падаха.

После текстовете, изчетени от коректорите, се наливаха от страньорите. И отпечатана във формат А 4, готовата страничка започваше да чака в папката погледа на голямото началство. Това понякога можеше да продължи и до 20 часа. През това време аз пушех в коридора с коректора-поет. Трябваше да бъда на линия, ако се наложеше светкавично смяната на някой текст.

Един ден отговорната редакторка ми даде знак да се приближа със стола до нея.

– Виж сега – каза. – Ти нали познаваш големите български писатели, които вече са, така да се каже, на години.

– Повечето – да – отвърнах. Отговорната редакторка беше хубава жена и аз обичах да гледам в краката ѝ, докато ми спущаше задачите.

– Така – продължи тя. – Ние не знаем кой от тях кога ще почине. Но като вестник сме длъжни да реагираме бързо. Затова ще те помоля да направиш един списък и нещо като заготовка за всеки от тях. Нали разбираш? За да не останем изненадани.

Тук аз се опитах да отхвърля предложението ѝ. Опитах се да кажа, че както в сборниците по математика има задачи със звездички, трудни задачи, които не са за всеки, така и българските писатели в огромната си част живеят живот със звездичка, труден живот и с една дума, не се предават лесно. Но тя беше харесала много своята идея и в близките дни трябваше да започна да я изпълнявам.

Споделих идеята на отговорната редакторка с коректора-поет, докато пушехме в коридора.

Той се засмя.

– Чел ли си Чарлс Буковски?

– Само някои от книгите му.

– Той има един текст за Хемингуей. Намери го и си го препиши. И ако тя пак се сети за идеята си, просто ще ѝ покажеш този текст. С една вметка в началото – за него се отнасят думите на Чарлс Буковски за Ърнест Хемингуей. Но, знаеш ли какво, не вярвам да се сети. Нали я знаеш?

Коректорът-поет се оказа прав. Отговорната редакторка не повдигна повече дума за заготовките. А и скоро след това аз напуснах вестника.

Но напоследък ми попадна текстът на Чарлс Буковски за Ърнест Хемингуей. И затова реших да ви разкажа тази история.

А ето сега и думите на Буковски:

„… но ходенето на хиподрума помага да разбереш себе си, и тълпата също. сега Хемингуей много се подценява от някои критици, които не умеят да пишат, и проскубаният старчок наистина е написал доста тъпотии от средата до края, но от време на време главата му се избистря и тогава другите са пред него като малки ученици, вдигащи ръка за позволение да изходят някое литературно акенце. аз знам защо Ърни ходеше да гледа борби с бикове – много просто: това му помагаше да пише. Ърни беше механик: обичаше да майстори разни неща на хартия. борбите с бикове бяха черната дъска, на която обрисуваше всичко: как Ханибал затътря слонски гъзове през планината или някой скапаняк опъва мацката му в евтина хотелска стая. и когато застанеше пред пишещата машина, Хем пишеше прав. използваше я като патлак. като оръжие. борбите с бикове бяха всичко, свързано с всичко друго. всичко беше там в главата му като дебело мазно слънце: и той го написваше.“

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияАктуалността на смеха у Чудомировите нашенци
Следваща статияСилата на споделените митове