0
2191

Корнелия и Матилда

Два опита на руската политика

TNikolov

Съпоставките, дори неочаквани и стъписващи, понякога хвърлят светлина върху зоните на политическия здрач. Методът е добре познат още от Тукидид, който е смятал, че тъкмо те като мост задават същинското измерение на случващото се. Инак всичко в историята би трябвало да почива само на уверения.

Затуй и аз, воден от желание да се ориентирам в обстоятелствата около едно нашумяло телевизионно интервю на генерал-лейтенант Леонид Решетников, дългогодишен началник в руското външно разузнаване, стратегически-държавен анализатор за Балканите, посветено на изборите в България, ще рискувам да заложа на подобна ненадейна съпоставка. И то между две дами – Корнелия Нинова и Матилда Кшесинска (1872-1971) – които на пръв поглед нямат нищо общо, даже епохата, в която живеят, е различна.

Първата от тях – г-жа Нинова – е наш съвременник и ни е до болка позната. Убеден съм, че споменавайки името й, в ушите на всеки от нас отеква нейния плътен и безапелационен глас, нетърпящ каквито й да е възражения. Глас на обвинител, не на защитник на кауза. Глас, силово предпоставящ своята „истина”, сякаш животът е еднопосочна улица със задънен изход. Глас, който във времената на социалистическата драматургия би бил безценна находка, тъй като е в състояние, и то с лекота, да изведе и най-опоскания сюжет до задължителната поанта: „Напред към светлото бъдеще, другари!”.

Искам да кажа, че г-жа Корнелия Нинова е политически драматург с мобилизационен мащаб, чийто екстремен апломб може да накара дори филията с мас да отхвръкне от ръката на Бойко Борисов. У нас се смята, че това не е никак малко.

Ала тъкмо този политически драматизъм е и основната слабост на г-жа Нинова. Просто защото всяка нейна реплика е „последна” и след нея завесата пада. Сиреч ход назад няма.

В отделни случаи – като силовото налагане на кандидатурата на Румен Радев – това може и да е печеливш ход. А в други – като външнополитическите й изяви в Москва – да се обърне в провал.

Тъкмо заради безапелационната й категоричност, изключваща какъвто и да е речеви нюанс: „Нито е разговаряно с Москва, нито с Вашингтон. Нито с някакви лобита” (интервю пред btv).

Нито-нито. Ама не е така. Оказва се, че е „разговаряно”. И е „съгласувано”. И то с „лобито” на руското разузнаване.

Според ген. Решетников са били обсъждани дори лозунгите на предизборната кампания. Дали те ще бъдат анти-натовски или не. „А тя ми отговори: „Още е рано…”.

Разбираме и кога е било това: „Този разговор беше през лятото. През август тази година”.

Както е прието да се казва в подобни случаи, някой сам се е насадил на пачи яйца.

Още повече, че над цялото интервю на Леонид Решетников пред телевизиония канал „Царьград”, собственост на руския олигарх Константин Малофеев, витае някакво особено усещане.

И то поради две обстоятелства.

Първо, за никого не е тайна русофилската и прокремълска позиция на БСП. Посещението на Корнелия Нинова в първите дни на август също не мина скрито-покрито и бе отразено от българските медии.

Как обаче да си обясним цялата тази неочаквана словоохотливост на стратегическия разузнавач, с която той разкрива съдържанието на разговора си с Корнелия Нинова? Да не би от Москва да се разнася нов повей на „гласността”? Едва ли, времената са коренно различни. Тогава? Тогава и обяснението би трябвало да е съвсем друго.

И тук на помощ идва съпоставката с Матилда Кшесинска. По същото време, когато цитираният руски разузнавач реши в „либерална” медия да хвърли светлина върху тайни на българската политика, в Русия се разрази огромен скандал. И то заради един все още незаснет исторически филм – драмата „Матилда”, посветена на взаимотношенията между примабалерината Матилда Кшесинска и последния руски император Николай II. Да, да, не търкайте очи от изумление: тъкмо с този казус се занимават в момента депутати в руската Дума, начело с бившия прокурор на Крим Наталия Поклонска. Те са внесли сигнал до главния прокурор на Русия, подкрепен от група граждани от Санкт Петербург, с настояването да бъде забранено на режисьора Алексей Учител да завърши своя филм, предвиден да излезе на екран в началото на 2017 г., защото „извращава руската история и е оскърбителен за паметта на последния руски самодържец, канонизиран като мъченик”.

А тъй като споменатата любовна история между знаменитата Матилда и престолонаследника Николай Романов е известна отдавна, а мемоарите на балерината (писани по време на емиграцията й във Франция), са публикувани още в началото на 90-те години в Русия, въпросните депутати от Думата настояват за конфискация и заличаване на всички тези „оскърбителни изказвания и детайли”. Руската главна прокуратура вече с пълна сила работи по случая. Без последствие остана намесата на режисьора Станислав Говорухин, председател на парламентарната Комисия по култура, както и на известния режисьор Владимир Бортко, също депутат. Никой не поиска да чуе аргументите им, че преди да стане мъченик, Николай Романов все пак е бил обикновен човек.

Наистина интересна страна е Русия.

Яно там има цензура над думите на примабалерина, произнесени или записани преди век, но пък до нас „свободно” достигат думите на председателката на БСП, изречени пред  генерал от руското разузнаване само преди три месеца.

Защо е тъй различен аршинът към Корнелия и Матилда?

Или по-точно: в какво е разликата между едната и другата?

Веднага трябва да кажем, че случаят „Матилда Кшесинска” е доста ясен. Той е чисто руско-имперски и опира до величието на руското самодържавие за вътрешна употреба.

Случаят „Корнелия Нинова” е далеч по-интересен.

В интонацията, с която генерал Решетников описва позицията на БСП, ясно личи „подсказката”, че на „Позитано” 20 закъсняват с анти-натовските си лозунги и че те по-ясно и категорично трябва да сторят това на предстоящите избори.

Поради което очевидно се цитира този „конфиденциален разговор” с Корнелия Нинова, който в тази връзка престава да бъде „конфиденциален”.

На руския политически жаргон това означава само едно: че г-жа Корнелия са я „подставили”.

Или както по-просторечиво обича да се изразява Владимир Владимирович Путин: „её надули”.

Сиреч „преметнали” са я, за да й „смачкат фасона”.

Та да си знае мястото.

И накрая, няколко думи върху времевите паралели в тази история.

В една биография на Матилда Кшесинска прочетох, че след болшевишката революция тя не спирала да залага в казината из цяла Европа на числото 17. Със съзнанието колко преломна е била 1917 г. Не само за нея.

Струва ми се, че на прага на 2017 г. подобна аналогия би била твърде пресилена. Историята все пак се гради върху факти, не върху догадки.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияКалин Николов и минимализмът да си млад
Следваща статияДвадесет и петият час