0
1383

Космос

Откъс от романа „Космос” на Витолд Гомбрович, издаден от „Панорама” в превод и с послеслов на Катерина Кокинова

Витолд Гомбрович, 1966, ©Bohdan Paczowski

Романът „Космос” на Витолд Гомбрович, издаден от „Панорама” в превод и с послеслов на Катерина Кокинова, излиза през 1965 г. В неиздадения предговор към него авторът пише: „Това произведение на драго сърце наричам „роман за самосъздаващата се действителност”. Приключенията и разследванията на двама млади мъже край Закопане, в Татрите, носят на Гомбрович Международната награда на издателите (1967).
Премиерата на българското издание на „Космос” ще бъде на 23 ноември, петък, от 18.30 часа. в +това (ул. „Марин Дринов“ 30) в София. В разговора за книгата ще участват Владимир Полеганов и Катерина Кокинова. 

Хаосът на хаосите… или за умуването и римуването на света, ex post

Витолд Гомбрович (4 август 1904, Малошице, Конгресна Полша–24 юли 1969, Ванс, Франция) е автор на романи, разкази, пиеси, есеистични текстове и др., преведени на повече от 25 езика. Досега на български са издадени романът му „Фердидурке“, „Пиеси“, както и два от разказите му в периодичния печат в превод на Димитрина Лау-Буковска.
В навечерието на Втората световна война Витолд Гомбрович заминава на екскурзия в Аржентина и остава там до 1963 г., когато потегля обратно към Европа, но в Полша така и не се завръща. Митологизиран с репликата „Убийте Борхес!“ при напускането на Буенос Айрес, той е известен и с категоричното си противопоставяне на всякакви съпоставки с други писатели, както и на деформирането през направления и епохи, на ограничаването от норми. Определен от пестеливия на признания Милан Кундера като един от великите романисти на ХХ век, Гомбрович е носител на Международната награда на издателите „Форментор“ (1967) за последния си роман „Космос“ (1965).

Космос“ е публикуван близо 30 години след отпечатването на първия роман на Гомбрович „Фердидурке“ (1937/8). По стечение на обстоятелствата точно 30 години делят и издаването на преводите на двата романа на български език. „Космос“ може да бъде представен като пародия на детективски роман, кратък курс по логика в 9 глави и 150 страници, трагична любовна история, роман за невъзможността на разказването, типология на хаотичното и безредното, роман за случайното, свръхизобилното и излишното, пътеводител из земни, небесни и словесни констелации и т.н. Приключенията и разследванията на двама млади мъже край Закопане, в полите на Татрите, вдъхновяват и Анджей Жулавски (1940–2016), който го екранизира и печели награда за режисура (Международен фестивал Локарно, 2015) за този оказал се последен негов филм след 15 години мълчание…

Литературен и философски контекст

Произведението е започнато като разказ още през 1951 г. (а не е трудно да се види негов предходник още в „Закопански неволи“ от 1938 г.), но замисляно и композирано като роман през октомври–ноември 1960 г. и с чернови на първите глави от април–август 1961 г. в Аржентина. Работни заглавия са били „Констелация“, „Фигура“. Завършен е през декември 1964 г. във Ванс. Първи работен фрагмент от романа е публикуван в парижкото сп. „Култура“ (ред. Йежи Гедройч) през 1962 г. (бр.7 (177), юли–август, стр. 43–56).

„Отмина времето на обикновеното четене.“[1] Характерно за Гомбрович е да подема или препраща към свои творби. Могат да се видят реплики и мотиви и от „Порнография“ още от първото изречение: „Ще ви разкажа още едно свое приключение, навярно едно от най-злополучните“), както и във фиксирането върху ръката (на келнера) и др. Частите (на тялото) са вездесъщи участници още от „Фердидурке“, но конкретно пипането с пръст играе ролята на помазване, свещенодействие, овластяване и предателство, докосване с „пръст свински“ („Венчаване“)…

Споменаването на „Гражина“ в началото на книгата, освен да създаде очакване сравнената с нея Лена да умре до края, извиква и едно от другите действащите лица в драмата на Мицкевич, полския княз Витолд. Това се наслагва към типичния автофикционален аспект на „Космос“ (повествователят и един от главните герои да носи името на биографичния автор, най-ярко изведено в „Транс-Атлантик“). Мястото на действието, Закопане, в литературен контекст е силно свързано с името на Станислав Игнаци Виткевич, познат у нас с пиесите си и теорията за „чистата форма“. Често се говори за „тримата мускетари“ на формата Виткаци, Бруно Шулц, Гомбрович. Затова и някои изследователи виждат в „Космос“ реплика и дори коректура на романа „Ненаситност“ (Nienasycenie) от Виткаци.

С известни уговорки и предвид изнесените лекции по философия в Буенос Айрес и предсмъртно издиктуваните бележки „Кратък курс по философия в 6 часа и 15 минути“, Гомбрович може да бъде представен и като философ и логик, който „не вярва в нееротичната философия“. Затова не е чудно, че и в „Космос“ участват някои ключови философски идеи. И ето как размишлява във връзка с последния си роман човекът, който „иска да бъде – да бъде себе си – себе си, а не само творец, нито идея, нито никоя своя творба – себе си. Да бъде над изкуството, творбата, стила, идеята“[2]:

…от безмерността на случващите се около мен явления улавям едно. Забелязвам например пепелника на масата ми (останалите предмети на масата се отдалечават в небитието).
Ако успея да обоснова защо забелязах точно пепелника („искам да си изтръскам пепелта от цигарата“), всичко е наред.
Ако съм забелязал пепелника случайно, без никаква интенция, и не се връщам повече към забелязаното, все още всичко е както трябва.
Ако обаче, забелязал това явление без значение, се върнеш към него втори път… уви! Защо отново си го забелязал, ако е без значение? Ах, значи все пак нещо значи за теб, щом си се върнал?… Ето как, по силата на самия факт, че незаконно си се съсредоточил над това явление секунда по-дълго, това нещо вече започва да се отличава, става забележително… Не, не (оправдаваш се), това е обикновен пепелник! – Обикновен? Защо се оправдаваш за него, ако е обикновен?
Ето как едно явление става обсесия.
Нима реалността по същността си е обсесивна? Ако приемем, че строим световете си, като правим асоциации между явления, няма да се учудя, ако в изначалието на времената е имало двойна асоциация [букв. двукратна, КК]. Тя обозначава посоката в хаоса и е началото на реда.
В съзнанието има нещо такова, все едно то самò за себе си е клопка.[3]

Според Дельоз „Космос“ показва как „се обособяват условията, при които една книга е космос, а космосът – книга. И през разни техники се развива последното Джойсово тъждество, което намираме отново при Борхес или Гомбрович – хаос = космос“[4]. Така, издаден през 1965 г., този роман разиграва разни парадокси и различни понятия за (степени на) хаотичност и хаос в контекста на придобилата популярност през 60-те години на ХХ век теория на хаоса. Тук „[о]тбелязвам фактите. Тези, не други. Защо тези? Гледам в стената. Точици, лишеи. Нещо възниква, като че ли фигура. Не, фигурата изчезва, изчезна, има хаос и мръсен излишък…“. (Повече за тези и други факти и разсъждения за видовете хаос и чайника като фигура на случайното и излишното в статията „Случайникът на Гомбрович, раздут до непоносимост“[5].)

Разрояване в детайла до безкрай, необхватност на асоциативните връзки, отношенията, симетриите и аналогиите, свръхсъсредоточаване, т.е. нарастващо разсейване, безброй комбинации и рой констелации и т.н., и т.н., и пр., и пр… Целият Космос на Гомбрович в един роман: хаосът на хаосите, разказан ex post. Затова в послеслова към „Космос“ от Гомбрович, който „не вярва в живописта“ (no credo en la pintura), ще се спра пред лика на „Великия мастурбатор“ (Visage du Grand Masturbateur, 1929) на Салвадор Дали.

Катерина Кокинова

Витолд Гомбрович, „Космос“, изд. „Панорама”, 2018 г., превод Катерина Кокинова, художник Капка Кънева.

КОСМОС

откъс

… Няма да успея да разкажа това… тази история… защото разказвам ex post. Стрелката например… Тази стрелка, тогава, на вечеря, изобщо не беше по-важна от шаха на Леон, вестника или чая, всичко – равностойно, всичко – струпващо се върху дадения момент, нещо като съзвучие, жужене на рояк. Но днес, ex post, знам, че стрелката беше най-важна, така че, разказвайки, я изтеглям начело, от масата неразличими факти извличам конфигурациите на бъдещето. А как да разказваме освен ex post? Дали тогава нищо никога не може да бъде наистина изразено, пресъздадено в анонимното си случване, никой никога не смогва да пресъздаде брътвежа на зараждащия се миг, как е възможно, родени от хаоса, никога не можем да се докоснем до него, едва погледнали, и вече от погледа ни се ражда порядък… и облик… Както и да е. Така да е. Каташа ме будеше всяка сутрин със закуската, още неразсънен, долавях над себе си нейната устна неуместност, това хлъзгаво изхлузване, наложено на селските ѝ страни със син, добросъвестен взор. Не можеше ли четвърт секунда по-рано да се отдръпне от леглото ми? Не удължаваше ли навеждането си над мен с частица от секундата?… Може би… а може би не… неизвестност… възможност, която се загнездваше у мен, когато си спомнях за нощните си комбинации с нея. От друга страна… ами ако стоеше над мен от чиста добросъвестност? Трудно ми бе да видя нещо, наблюдаването на хора се натъква на значителни препятствия, не е като с мъртвите предмети, само предметите могат да бъдат гледани наистина. Във всеки случай обаче лежането под нейната уста се забиваше у мен всяко утро и ми оставаше по цял ден да поддържам устната комбинация, в която се бях заплел така упорито. Жегата не спомагаше работата ни с Фукс, бяхме уморени, той се отегчаваше, вкисваше се, видът му ставаше окаян, беше като виещо куче, макар да не виеше, а само да се отегчаваше. Таванът. Един следобед лежахме възнак на леглата, прозорците бяха заслонени, следобедът жужеше от мухи – и чух гласа му.
– Майжевич навярно би ми намерил нещо при тях, но да захвърля това, което имам, не мога, брои ми се за стаж, бих изгубил година и половина, дума да не става, не мога… Виж това там, на тавана…
– Кое?
– На тавана. Там, до печката.
– Какво?
– Какво виждаш?
– Нищо.
– Да можех да му плюя в мордата. Ама не мога. И за какво? Той не от лошо, а и наистина му лазя по нервите, като ме види, и се озъбва… Погледни по-добре това на тавана. Нищо ли не виждаш?
– Какво?
– Като тая стрелка, която видяхме на тавана в столовата. Дори още по-ясна.
Не отговорих, минута, две, пак се обади: „Каймакът е, че това вчера го нямаше“. Мълчание, жега, главата тежи върху възглавницата, отмаляване, но пак се обади, сякаш закачайки се за собствените си думи, които плуваха в следобедния сос. „Това го нямаше вчера, вчера от това място се спускаше паяк и аз го гледах, щях да забележа – това го нямаше вчера. Виждаш ли главната черта, същинска ос, нямаше го, останалото, човката, разклонението в основата, да, това са стари изприщвания, но оста, същинска ос… нямаше такова нещо…“ Въздъхна, понадигна се, подпря се на лакът, прах се вихреше в снопа лъчи от дупката на щората: „Тази ос я нямаше“. Чух, че драпа по леглото, и го видях по гащи, навирил глава, да изследва тавана – учудих се – каква трудолюбивост! Облещеност! Залепи облещено лице в тавана и отсече: „Fifty, fifty. Да или не. Един дявол знае“. И се върна в леглото, но оттам, знаех, все така гледаше, а това ме отегчаваше.
След малко чух, че пак става и отива да гледа тавана, а дано престане да се закача… но се закачаше.
– Тази драскотина, дето е в средата, е същинска ос, смятай… Нещо ми намирисва, сякаш е прясно направено с шило. Малко избива. Вчера я нямаше… щях да я забележа… И е в същата посока като онази, в столовата.
Лежах си.
– Ако е стрелка, значи към нещо сочи.
Отговорих: – А ако не е стрелка, значи не сочи.
Вчера, на вечеря, разглеждайки с моето някак гнусно любопитство ръката на Людвик – отново! – прехвърлих поглед върху ръката на Лена, както и върху масата, и тогава ръчицата сякаш трепна или се сви частично, изобщо не бях сигурен, но fifty, fifty… Колкото до Фукс, това не ми харесваше, може би се беше пристрастил, но каквото и да правеше, каквото и да говореше, тръгваше от Дроздовски, от това нежелание, тази непоносимост, нетолерантност, това не… пфу, ако самият аз нямах казус с нашите във Варшава, но едното с другото, едното се хранеше от другото. Отново говореше.

Стоеше по гащи, в средата на стаята, и говореше. Предложи да разследваме дали стрелката сочи към нещо – нали, какво пречи да се провери, а ако се убедим, че не, то поне ще имаме пълно спокойствие, да се знае, че не е някаква стрелка, умишлено направена от някого, а само илюзия – няма друг начин да се сдобием със сигурност дали е стрелка, или не е стрелка. Слушах тихо, чудех се как да му откажа, доста слабо настояваше, но и аз бях слаб, и изобщо слабостта се просмукваше във всичко. Посъветвах го сам да провери, ако му е важно – започна да настоява, че със сигурност ще му трябвам за точното определяне на посоката, защото трябва да се излезе, да се обозначи посоката в коридора, в градината – накрая каза „две глави мислят по-добре от една“. И внезапно се съгласих и дори веднага станах от леглото, защото мисълта за движение по определена линия, пробивно, решително, ми се видя по-сладка и от чаша студена вода!
Обухме си панталоните.
Стаята сега се изпълни с решителни и определени дейности, които обаче, бидейки наченати от скука, безделие, каприз, криеха в себе си някакъв кретенизъм.
Задачата не беше лесна.
Стрелката не сочеше към нищо в нашата стая, това веднага се хвърляше в очи, така че трябваше да се удължи посоката ѝ през стената, да се проучи дали не се отнася към нещо в коридора и след това от коридора да се пренесе възможно най-точно тази линия в градината – всичко това изискваше доста сложни усилия, с които, разбира се, нямаше да се справи без съучастието ми. Излязох в градината и извадих от коридорчето греблото, за да обознача върху моравата с дръжката му линия, която да отговаря на тази, която Фукс сигнализираше от прозореца на стълбището с дръжката на метлата. Стана пет часът – чакълът нажежен, тревата около младите дръвчета, които не хвърлят сянка, изсъхнала – това бе долу – а горе голямо бяло заоблачаване, закръглено, в немилосърдната синева. Къщата поглеждаше с два реда прозорци, на партера и първия етаж – стъклата светкаха…

Дали някое от стъклата не поглеждаше към мен с човешки взор? Още се отдаваха на следобедна дрямка – допринасяйки за тишината – но не беше и изключено зад стъклото някой да ни гледа – Леон? Кулка? Каташа? – и можеше да се предположи, че този някой, гледащият, е същият, който се бе прокраднал в нашата стая, най-вероятно в сутрешните часове, и бе издълбал онази линия, образуваща стрелката – за какво? За да ни се надсмее? За подбив? За да ни подскаже нещо? Не, това не беше смислено! Ами да, разбира се, само че безсмислието е нож с две остриета, а ние с Фукс от второто острие на това безсмислие се движехме и действахме напълно смислено – и аз, отдаден на така усърдните усилия, трябваше все пак (ако не исках да изневеря на действията си) да се съобразя с възможността за поглед, дебнещ иззад тези стъкла, мъчително бляскави и ослепителни.

Съответно имах едно наум. И взорът на Фукс, гледащ ме отгоре, ми помагаше в това. Движех се внимателно, за да не будя подозрение, поразресах моравата, като уморен от жегата, хвърлих греблото и го насочих едва забележимо с крак. А тази внимателност усили сътрудничеството ми с Фукс с по-голяма интензивност, отколкото бе заложена в намеренията ми, движех се тук почти като негов роб. Накрая определихме посоката на стрелката – тази линия отвеждаше чак зад бараката с инструменти до зида, там, където свършваше мястото, частично покрито с развалини и захвърлени тухли, като продължение на градинката. Придвижихме се натам бавно, отклонявайки се, уж заети с разглеждане на цветята, тревите, разговаряхме, понякога жестикулирахме и зорко следяхме дали няма да попаднем на нещо многозначително. От леха на леха, от пръчица на камъче, със спуснат поглед, захласнат по земята, която ни изглеждаше пепелява, жълтеникава, тъмноръждива, скучна, сложна, вяла, монотонна, пустинна, но и твърда. Избърсах потта от лицето си. Всичко това беше загуба на време!

Домъкнахме се близо до зида… но тук се спряхме, безпомощни… тези десетина оставащи крачки изглеждаха трудни, твърде биещи на очи! Досегашният ни поход през градината под погледите на стъклата беше относително лесен – няколко десетки метра по равното – но и труден с някаква укрита трудност, която почти го превръщаше в изкачване – и ето я трудността, предизвикана от изкачването, все по-отвесно и шеметно, усилена чувствително, беше сякаш наближавахме върха. Каква височина! Клекна, като се преструваше, че гледа някакъв червей, и така, приклекнал, като подир червей, се добра до зида; аз кръшнах и свърнах встрани, за да се обединим по обиколен път. Бяхме до зида, на самия край, в ъгъла, образуван от бараката.

Пек. На места тревата по-избуяла, полюшваща се от ветреца, по земята пъпли бръмбар, под зида птича курешка – пек, но друг, и мирисът друг, като на пикня, присъни ми се отдалеченост, това беше далечно, сякаш бяхме пътували цели месеци, мястото на сто хиляди мили, в покрайнините – лъхна на топла загнилост, недалеч имаше купище, дъждовете бяха образували вада под зида – изсъхнали стебла, зеленчукови стебла, развалини – буци, камъчета – талог някакъв… Пак пек, различен, непознат… да, да… добирането до този кът, самостоятелно живеещ, се свърза с онзи тъмно-студен гъстак с картончето и ламаринката – с врабеца – сякаш със силата на отдалечеността на тамошното се отрази в това – и нашето търсене тук като че ли оживя.

Тежка задача… защото дори ако нещо тук можеше да се спотайва, указано от стрелката там, на тавана, в нашата стая, как да го намериш в неразборията, сред плевелите, частиците, отпадъците, превъзхождащи количествено всичко, което би могло да става по стените или таваните. Смазващо изобилие от свързвания, асоциации… Колко изречения могат да се създадат от трийсетте букви в азбуката? Колко значения могат да се изведат от стотиците плевели, буци и други дреболии? От дъските на бараката, от зида, също бликаха неизброимост и неизчислимост. Доскуча ми. Изправих се и погледнах къщата и градинката – тези големи синтетични очертания, огромни мастодонти на материалния свят, възстановяваха реда – отдъхвах си. Да се връщаме. Трябваше да го кажа на Фукс, но лицето му, впито в една точка, ме спря.

Малко над главите ни разръфаният зид образуваше ниша, състояща се от нещо като три пещери, все по-малки – в една от тях нещо висеше. Пръчка. Пръчица, два сантиметра дълга. Висеше на бяло кончѐ, не много по-дълго. Закачено за щърбела на тухла.

Нищо повече. Претърсихме още веднъж всичко наоколо. Нищо. Обърнах се и погледнах къщата, с лъщящите стъкла. Вече лъхаше прохлада, възвестяваща вечерта, дъх, извеждащ листата и тревите от застиналостта в зноя. Потръпнаха листенцата на дръвчетата, стоящи в редица, подпрени с варосани колчета.

[1] Witold Gombrowicz, Testament. Rozmowy z Gombrowiczem. Kraków: Wydawnictwo Literackie, 1996, 123.
[2] Gombrowicz, Dziennik 3: 19611969, 15. – Б.пр.
[3] Пак там, 204 – 205. – Б. пр.
[4] Жил Дельоз, Различие и повторение, превод Ирена Кръстева, Владимир Градев, София: Критика и хуманизъм, 1999, 161. – Б.пр.
[5] Катерина Кокинова, Случайникът на Гомбрович, раздут до непоносимост. – Пирон, 2018, бр.16: „Излишното“: http://piron.culturecenter-su.org/wp-content/uploads/2018/06/Katerina-Kokinova_Gombrowiczs-Chance-Pot.pdf. – Б.пр.