0
1931

Котарашки и дъждовните му кучета

С Никола Груев – Котарашки се срещаме покрай гига му в музикалната програма на София Филм Фест 2017. В една от вечерите свири с групата си за живи участия The Rain Dogs. Името е заимствано от заглавието на един от албумите на любимия му Том Уейтс. Неотдавна излезе и третият албум на самия Котарашки, наречен Cats, dogs and ghosts. И колкото и котешки и кучешки думи да изскачат от наименованията на музикалните му проекти, той отрича да има силна привързаност към животните. Наскоро се разшумя покрай него и заради късометражния анимационен филм „Сляпата Вайша“ на Теодор Ушев, номиниран за Оскар. Котарашки е композитор на музиката в него.

Как повлия силният медиен и обществен интерес към номинацията на „Сляпата Вайша“ върху теб самия?

Направи ми впечатление, че на последните участия, които имахме, се появиха ненадейно много нови почитатели. В социалните мрежи получих много поздравления от хора, които едва сега са чували за мен и моята музика, при това различен тип хора. Последните няколко седмици получих наистина много лични поздравления и на живо, а от реакциите на хората си личи, че наистина харесват това, което са чули. Така че целият този шум има и комерсиален заряд – не е насочен примерно към някаква ъндърграунд публика, а към широк кръг хора от различни възрасти. В крайна сметка изкуството е и вид бизнес, и пазар. В тази посока явно аз не съм си свършил добре работата или не съм имал късмета да бъда добре продуциран.

Искаш да кажеш, че си имал по-големи очаквания относно промотирането ти от берлинския лейбъл, който те продуцира?

Не мога да кажа, че съм имал някакви очаквания. В тоя музикален пазар е трудно човек да си намери нишата, но да, може би, ако имах добър продуцент, той би успял да таргетира така, че да достигна до повече хора. Все пак аз съм ходил из Европа на клубни турнета. И ми направи впечатление, че по разни места, където хората със сигурност няма как да ни познават, концертите бяха пълни, при това не от българи, а от германци, холандци… Това явно се дължи на факта, че клубът си има определена публика и като обяви събитието, хората проверяват кой е артистът, като влизат, да речем, в YouTube, за да го чуят. И явно така са ни харесали, защото идват по нашите клубни концерти. А за мен това си е успех.

От берлинския лейбъл Asphalt Tango сами са те открили и поканили преди години да станеш техен артист. От кой друг лейбъл имаше покана тогава?

Първо имах предложение от някакъв американски лейбъл, но не ми беше много ясно точно какъв му е профилът. После получих и от един друг берлински, на който не му помня името. Аз по онова време – преди около осем-девет години, правех музика за лично удоволствие. Случайно си я качих в Myspace и тя стана публична. Със сигурност не е била лесно откриваема. Явно в онези години музикалният бизнес е бил по-жив и продуцентите са се ровили за нови таланти. Комуникирахме си по интернет. С единия от шефовете на лейбъла се запознахме лично едва на един от концертите ми в Холандия. 

Котарашки и The Rain Dogs

Ако музиката тогава е била по-жива, сега как я намираш?

Сега е в доста тежка фаза – малките лейбъли фалират, всичко се окрупнява. Свободният достъп до музика стана абсолютно масов. Никой не купува дискове или mp3-ки дори. Всичко се намира безплатно или се слуша през стриймове. Ако в интернет имаш милиони слушания, може да изкараш някой лев, но по-независимите  артисти – трудно. Преди 2010 г. имаше продажби на дискове. Първият ми албум Opa, hey! беше изцяло мой и взимах не лоши пари от продажбите му. Сега е абсурд. Само от концерти се печели. Е, има и други варианти – ако направиш някоя продажба за реклама, ей такива неща – там се изкарват пари, но това не е достатъчно. Опитах няколко години да живея от музика. В един момент се получаваше, но сега е трудно. Така че, общо взето, музика се прави напук. Има музиканти, които много свирят в най-различни проекти и като имат финансиране от всеки един от тях, някак се оправят. Но аз имам само моя си проект. Лошото е, че това  рефлектира и върху създаването на музика, защото ако единственият ти доход е живата изява, трябва постоянно да си на турнета – нямаш време да седнеш и да направиш нов материал. Навремето групите са правели едно турне за няколко месеца, а в следващите няколко месеца или година са прекъсвали всичко и са влизали в студио, за да работят. Тези, които са продавали добре, са имали възможност да се концентрират изцяло върху творчеството си. А сега е трудно да пътуваш и междувременно да твориш. Или пък както е в моя случай, трябва да работиш други неща, което пак ти отнема доста време.

Ти си архитект по образование. При архитектурата ли се завърна?

Не. Взехме с един приятел едно място и го направихме на бар Мазе. Започнахме на шега, а то взе, че потръгна. Барът, честно казано, не ми отнема кой знае колко време. Това, че в момента не правя музика, си е мой проблем. Не знам кой го беше казал: „Вдъхновението идва с работата“, но има нещо вярно, защото ти може да мислиш, че не ти идва музата, но като се концентрираш, в един момент ще започнат да се появяват големите идеи. Ако не правиш нищо, няма как да се получи.

Гласовете на хора, интересните инструменти, отсвири разни в твоите композиции ги записваш по време на пътешествия из скрити кътчета на страната. Как се случват тези пътувания – спонтанно или с конкретен план?

Не планирам тези пътувания. С приятели често си правим пътешествия из български села. Тръгваме из някой район на страната, който ни е абсолютно непознат. Диктофонът си го нося с мен и като чуя нещо интересно – обикновено гласове, кавали или други инструменти, записвам. Но трябва да е нещо отделно, ако цял оркестър свири, няма как да го използвам. После си правя база данни. Ползвам ги като ефекти в композициите си. Такъв беше например случаят с Панчо, на когото е кръстено парчето Pancho Says. Направихме едно пътуване няколко дена из планина Славянка. В село Голешово този Панчо ни покани да спим у тях. Той беше един от малкото жители. Настанихме се в неговата къща, вечерта ни почерпи с ракия и от дума на дума започна да пее някакви песни. В друго село попаднахме на някакъв събор. Там записах едни пеещи баби.

Cats, dogs and ghosts, 2016

На теб самия коя част от българския фолклор ти е интересна?

Българският фолклор е доста разнообразен. Всичкият ми е интересен, но най-парадоксалното е, че най-много ме докосва родопската музика, а пък никога не я използвам за моите неща. Не ми пасва. Моята музика е по-динамична. А родопската е много провлачена. Гайдата е много ангажираща – там има един почти постоянен нисък тон и е много труден за семплиране. Не съм голям любител на шопската музика, но бих я използвал.

Как се появи архитектурата в живота ти и как се намести музиката в него?

Архитектурата беше по-скоро насока от родителите. На финала на гимназията малко се колебаех накъде да тръгна. Понеже рисувам добре и математиката не ми е проблем, те ме побутнаха в тая посока. Аз се съгласих, защото исках да е нещо с изкуство, примерно визуално изкуство, пък архитектурата се доближава до това. А с музиката – като бяхме ученици си направихме една група с брат ми – „Мъдростта на народите“. Иначе по-сериозните занимания започнаха в края на следването или може би когато започнах да работя. В един момент архитектурната работа взе да ми става леко отегчителна. Техническата работа се оказа повече, изкуството по-малко и в моментите, в които си почивах, експериментирах с музиката. Музикалните компютърни програми много ме привличаха. Аз компютърни игри не играя, но моето пристрастяване да седя пред компютъра и да експериментирам звуци и композиции с музикалните програми беше подобно на манията по компютърните игри.

В какви моменти от създаването на музика се оглеждаш за вокал за твоите композиции?

С групата The Rain Dogs сме правили опити, за да видим дали ще се впише един вокалист, защото така или иначе е по-трудно да се популяризира изцяло инструментална група. От тази гледна точка импровизираме с различни певци. А иначе целенасочено може би съм действал единствено с новозеландската певица Туи Мамаки. Бях семплирал вокали на известна джаз-певица за първия си албум. От моя лейбъл бяха преговаряли за правата на вокалите, но се оказа много сложно и скъпо. Така песента се стопира. Докато Туи беше в България, си говорехме, че всъщност тя може да изпее тези вокали с неин текст, като спази горе-долу мелодията. Така записахме вокалите, парчето стана много добре, дори едно от най-сполучливите в този албум. И като го завършихме, тя каза: „Така и така съм тук, нека направим още една песен“. Дадох й материал, тя вече сама си измисли къде точно и как да се включи с пеене. Като работиш с талантливи музиканти, нещата се получават наистина добре. Идеята ми е следващият албум да бъде с повече нейни вокали, понеже тя има много афинитет към етномузиката и пасва на моите неща. Така че ще проведа експеримент в тази посока.

А нестандартните визии и анимации, съпътстващи парчетата ти, кой ги прави?

Мои са идеите за тези колажи, не влагам обаче кой знае какво творчество. Правя ги пак по метода, по който създавам музиката. Тези визии са ми важни, защото целта ми е да качвам музиката си в YouTube, понеже така най-бързо се популяризира. Забавно ми е. Понякога като ми се работи, но не ми се прави музика, сядам да правя клипчета. Сумарно вече имам поне около милион и половина гледания.