0
7845

Кражба или самоунищожение

Ще тръгна от пример, който ми е – по силата на биографични обстоятелства – пред очите. Наскоро собственичката на онлайн дрогерията medicamarket.bg случайно забелязва, че БНТ е употребила в свой репортаж изображение, чието авторство е нейно. През 2018 г. тя безвъзмездно подпомага чрез фирмения сайт инициативата „Капачки за бъдеще“, ползвайки с изрично разрешение логото ѝ, като включва и свой авторски текст, оформен по определен начин. Около две години по-късно БНТ също подкрепя инициативата, препубликувайки всичко това с една промяна – заличено е логото на дрогерията. Искане на права върху изображението няма. Когато им е обърнато внимание, редакторите на БНТ не само не се извиняват, те просто не реагират. Питането им се е видяло навярно ефект от ментална девиация, лудост някаква.

Избирам този случай именно заради видимата му безобидност. Не става дума за плагиатство в класическия смисъл на думата. Нито за кражба с цел обогатяване, придобиване на блага, прославяне или нещо от този порядък. „Този порядък“ се преследва законодателно даже у нас. Ако установяването и санкционирането на плагиатството е все още на смехотворни нива, защитата на запазените авторски права и регистрираните патенти активно напредва. Но не сме в тази хипотеза. В последна сметка кражбата тук цели работа по – абстрактно – обща кауза. Укорима ли е тя, особено на общия фон, приеман и налаган за добър стил? Кой фон?

Нека припомня най-напред изричното медийно изискване от последно време да не се споменават имена на институции, фирми, марки и даже личности, когато се представя един или друг продукт. Официалният аргумент е, че такова споменаване звучи като реклама, която производителите трябва да си заплащат. Дали обаче това положение не е симптом за нещо по-дълбоко?

Макс Борн свидетелства, че и в края на XIX в., даже при велики открития, във вестниците се появяват само кратки, фактологични репортажи. Той напомня начина, по който през 1896 г. в пресата преминава великото откритие на Вилхелм Рьонтген: за него лично изобщо не става дума. Напротив, от 20-те години на ХХ в. вече е обичайно авторите на изследователски открития, дори в най-трудните за популяризиране науки, да бъдат медийно представяни и обсъждани[1]. Станало е значи нещо преди около 100 години в европейската и световната култура.

Били са преосмислени базисните структури на социалното и културното знание с механизмите на неговото натрупване и реализиране, както и ролята на техните същински носители, създаващи и разгръщащи културната традиция. Развитието, било е забелязано, се дължи на личности и екипи, носещи своята поименна отговорност, но и превръщащи се в авторитетни фигури, които задават критериите и нормите, гарантиращи недопускането на необратимо деградиране.

Тази тенденция влиза във видим конфликт с феномени от последно време, претендиращи да задават работещите формати на социалното мислене и действие. Избирайки примери на посоки, бих споменал стимулираната анонимност на медийните публикации. Все по-често те са резултат от колективна редакционна разработка дотам, че дори материалът да е подписан, номинираният за автор нито е такъв в собствения смисъл, нито е персонално отговорен за него, а и самият продукт не носи белези от лично авторство. Нали става дума за информация и информиране!

Идеята за безпроблемна взаимозаменяемост превзема все повече територии. Типична реакция в тази посока е неспоменаването на името на преводача, когато се цитира преведен текст. Преводачите се тълкуват като механични ретранслатори на информация. „Информация“ се оказва термин, ключов за процеса. Защото тя често се схваща като синоним на „знание“, даже все по-редовно се приема за родово понятие по отношение на него.

Съвсем наскоро с удивление изгледах по същата Национална телевизия репортаж, проследяващ прехвърляне (чрез електроди) на информация от електронен носител към индивидуално човешко съзнание (упорито наричано в репортажа „мозък“). Удивлението ми идваше от клонящия към екзалтация ентусиазъм, с който се разясняваше как ставаме свидетели на гигантски ход към неимоверно разширяване на човешкото знание. Знанието се оказа подмножество на информацията.

Разликата между „информация“ и „знание“ е обаче възлова. Информацията в най-общия смисъл на думата е препредаван обикновено чрез посредник набор от сигнали, носители на сведения за сингуларни или комплексни факти. Информацията е следователно само елемент от базисния лагер на познавателния процес, водещ до добиването на знание. Решаващото в този процес са когнитивните методи, не само организиращи наличната информация, но и водещи до заключения, незададени в информационния масив. Знанието е творческо създаване на системна мрежа от концепти, аргументирано претендиращи за познаване на нещата по тяхната същина, за сигурност, обща валидност и истинност. То е система, не е набор от информационни количества. Не насипната информация, а системното знание е онова, което е способно да гради мисловна традиция и да води към иновации.

Пред очите ми е есе на Йозеф Бохенски от 1958 г., озаглавено просто „Човекът“. Търсейки разликата между човека и животното, Бохенски подчертава, че човекът има не повече интелигентност от животното, а интелигентност от друг вид, чрез която проявява специфични свойства. Като най-видими сред тях са посочени техниката, традицията, напредъкът и рефлексията. Техниката не би могла да се развие, ако човекът не е по особен начин социален: той израства в обществото чрез традицията, която не му е вродена и няма нищо общо с инстинктите му, а я научава. Прогресът е именно следствие от традицията: човекът надгражда знание, което се осъществява в новаторството – човекът е по определение откривател. Всичко това зависи от типа мислене на човека, базирано върху способността му за абстрахиране, умението му да мисли общо, а не само с оглед на отделното, на конкретното, както е при животните[2].

Бохенски съвсем не е самотен в това си убеждение. Той се вписва в дългия ред големи европейски философи от различни мисловни платформи, които в следвоенното време с тревога търсят ненаивни отговори за действителната същина на човека и за същинските основи на неговата култура и социалност. Опирането на трайна, неидеологизирана традиция, имаща за свой двигател движението към иновативност, възможна благодарение на особения тип човешко мислене и знаене, заедно с типа препредаване на знанието, са сред централните компоненти на тази основа.

За споменатите мислители е очевидно, че тези компоненти не съществуват по силата на природна необходимост, не се разгръщат спонтанно и автоматично. Тъкмо напротив, осъществяването им се движи от конкретни личности с техния талант и труд, с тяхната съвместна работа с други талантливи личности, от тяхната енергия и синергия. Акцентът върху персоналното достойнство, върху съхраняването на личната чест и съответното отчитане на персоналния принос, станал същностен елемент и на следвоенното законодателство, е пряко следствие от този тип очевидност.

През последните две десетилетия и особено през последните години всичко това започна да се гледа като исторически реликт. Небивало дългосрочният мир, великата благодат за вече няколко поколения, приспива тревожните питания за същински човешкото. Приемането на това приспиване за добродетел се стимулира чрез вдъхновяваната от новата индустриална революция еуфория, каквато обзема европейското човечество за пети път в рамките само на последните шестстотин години.

Задълбочава се увереността, че вече постигнатото може да бъде разширявано посредством техническо възпроизводство. Количествените нараствания са натоварени със задачата пряко да произвеждат нови качества. „Творчеството“ се схваща все по-масово като колажиране, комбинаторика и прекомбиниране на наличното. Истината в този режим на действие е почти окончателно сведена до правилност, и то вече даже не до логическа, а до функционална правилност. Тази увереност се мотивира от характера на най-новата спирала на техническото развитие. Информационните технологии позволяват да бъдат натоварвани с този тип „креативност“ и с постигането на такъв сорт „истинност“.

Бързо следствие от това положение на нещата е деградирането на понятието „традиция“. Тя е „освободена“ от елемента „иновативност“ и е сведена до елементарна репетативност. Достатъчно е, че се носят беневреци и се татуират национални икони например, за да се „съхранява българската традиция“. Какво от това, че така тя плесенясва и – казано направо – умира.

Схващането на традицията като сбирка от готови модели, чакащи своето възпроизвеждане, изключването на възможността за същинско новаторство пряко води към персонална идентификация с колективни мисловни модели, а от там до убедеността, че всичко принадлежи в последна сметка на всички, защото е принципно постижимо от всекиго. С което се слага кръст на стремежа към трупане на същински човешко знание, към откривателство, към творчество, извеждащо персонална самоопределеност и мотивиращо лично достойнство. Това именно започва да се гледа като прищявка, ментална девиация, лудост някаква.

Погледна ли от този хоризонт към изходния си пример, не ще посмея да повторя определението „безобидност“. Наистина, в настъпващия светогледен режим кражбата на масово достъпен интелектуален продукт вече не бива даже да се нарича „кражба“ и не следва да е морално укорима. Само дето тези неповинни всекидневни кражби и „премълчавания“ са симптом за нещо друго. Симптом са за настъпващо затлачване и самоунищожение на собствено човешкото, за антропологическа катастрофа, сравнима с екологичната, но много по-бързо и непосредствено поразяваща.

На главната страница: Рене Магрит, „Великият век“, 1954 г.

––––––––––––––––––

[1] Вж. Алберт Айнщайн / Макс Борн, Кореспонденция 1916–1955, прев. Г. Каприев / И. Ланджев, София: Изток-Запад, 2018, с. 72.
[2] Вж. Joseph M. Bochenski, Wege zum philosophischen Denken. Einführung in die Grundbegriffe, 6 Auflage, Freiburg – Basel – Wien: Herder, 1965, SS. 82–85.

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.
Предишна статияПозиционната игра
Следваща статия„Човечеството се нуждае от очовечаване“