1
892

Край паметника на Св. Патриарх Евтимий

DEnev

Ако понякога си мисля, че проумявам какво е светостта, едно от нещата, които ми помагат да се досетя какво е светостта, е паметникът на Свети Патриарх Евтимий в София. Много често минавам край него, всеки ден, кажи-речи, и все не мога да се наситя да го гледам. Този взор, устремен над нас, но съвсем от поносима, човешка височина. Бронзовият плат на дрехата, на простата наметка, който хем е от бронз, хем е като от истински плат и пада на леки гънки. Позеленелите плещи, на които често кацат гълъби. Гълъби кацат и отгоре, на самата му глава. И все ще се намери някоя ръка да тури букетче, цвете, което цял ден да гори с ярките си цветове като благодарствено пламъче на кандило върху патината на времето.

Той седи и бди на това малко триъгълно безименно площадче вече 76 години, един човешки живот, а общо – вече над 600 години. Заслушан във всичко наше, привидно глух, както подобава на един паметник, но толкова жив, че знаеш – чува всичко. И всичко вижда.

Ако само знаехме това – че светците са сред нас, до нас и ако знаехме колко много светци, и знайни, и много повече незнайни има, щяхме много да внимаваме за всичко. И във всичко.

Нарекли са го Попа, но той не се сърди на това име, както нямаше и да се възвеличае, ако му казваха Светеца.

Защото той е исихаст и преди да се научи да търпи и да превъзмогва своите немощи, се е научил да търпи немощите на другите.

Той не ни се сърди за нищо, а просто ни учи, ден след ден, какво е святост. Какво е святост? Святост е силата на добротата. И наистина, само докато гледаш паметника, и разбираш истинската непоклатима сила на добротата.

Това е може би единственият наш паметник, който богословства, поучава и служи литургия ден след ден само с присъствието си. Друг такъв паметник-икона комай нямаме. Хем паметник от бронз и гранит, хем истинска икона, като тези в църквите. И така самото му присъствие на това малко триъгълно безименно софийско площадче превръща невидимо пространството наоколо в храм.

На 20 януари всяка година Църквата чества паметта на Свети Патриарх Евтимий – с архиерейска литургия и сетне с литийно шесгвие до паметника. Литията тръгва от Св. Седмочисленици и през градинката стъпва на трамвайните релси. Отпред епископът, после се проточват иподяконите с хоругвите, храмовото духовенство с иконите на светеца и Пресвета Богородица, класът семинаристи и миряните. Имало е години, когато литийното шествие е било къде по-многолюдно, когато отпред и отзад го е съпровождал полицейски кортеж, който да спира движението на трамваите и колите по „Граф Игнатиев”; имало е години, когато е валял гъст сняг, или е било голям студ.

Вчера нямаше кортеж. Ватманите, които гонеха разписанието си, като виждаха, че шествието е рехаво, напираха да минат с трамваите, сбиваха хората в едната половина на улицата, качваха ги на тротоара и минаваха. Само ако знаеха колко е добре да спрат и малко да изчакат. Само ако знаеха.

Само ако знаеше господин Лютви Местан, че наместо да се упражнява в красноречие на тема оставки, и то оставка на кого? – на единствения истински желаещ да промени нещо министър в правителството, красноречие, което отдавна сме оценили, както само филолог може да оцени филолога, наместо, казвам, това, да беше взел, казвам, да дойде господин Лютви Местан за пет минути, за да присъства физически, в плът и кръв, в качеството си на български политик, на краткия молебен пред паметника, колко само и стари, и нови, и най-нови рани щеше да излекува с жеста си и колко един такъв жест от негова страна би бил наистина не само безценен, но и със светкавичен световен отклик.

Само ако знаеше, казвам.

На 20 януарий ние видяхме литията, защото Църквата ни я посочи. Но през другите дни също я има, тя минава безспир край паметника, и вътре в шествието са и младите, и старите, и просяците, и добре облечените.

И докато минаваме край паметника, да не забравяме това нещо – че нашият прост вървеж на пешеходци там, край паметника винаги се превръща в лития. Ако не днес, то утре все ще ни се случи да минем пак край паметника с позеленелите плещи и с бронзовата мантия. И с онзи взор, който ни показва нещо, и само малко трябва да се надигнем, за да го видим и ние. Само малко трябва да се надигнем.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЛокално или глобално
Следваща статия„Трябва веднъж да стане начало…”