0
2208

Красива памет

Известен и признат художник получава поръчка за голяма картина. Той скицира композицията, рисува контурите на фигурите и възлага на чираците си да ги завършат. Когато картината е вече готова, една от фигурите ярко се откроява сред другите, магнетично привлича и задържа погледа. Тя не е централна, но вниманието на зрителя се насочва именно към нея, периферията става център и погледът само бегло преминава през другите фигури от композицията, за да се задържи върху ангела в долния ляв ъгъл. Така гледал своята картина  „Кръщение Христово“ и всепризнатият майстор Андреа Верокио. Погледът му не слизал от ангела в долния ляв ъгъл, нарисуван от неговия 15-годишен чирак Леонардо да Винчи. Легендата украсява смайващата случка, като казва, че Верокио се заклел повече да не хваща четка. Така той приключил своята кариера и така започнала много по-славната кариера на гения Леонардо.

Година след година неговият гений се утвърждавал. Той е останал и до днес като един от най-великите майстори на четката, на длетото, на архитектурата, на поезията – може да се каже на всички области на изкуството и знанието. Но колкото и да е признат неговият гений, и до днес той е оспорван, отричан и подлаган на критични оценки.

В света не съществува нищо общоустановено и общоприето. Всичко се оспорва или възхвалява. Геният и талантът събират най-много мълнии срещу себе си. Въпреки това имената на хиляди творци остават във вековете. Верокио е бил признаван от своите съвременници, но в един миг е прозрял гения и се е преклонил пред него. Не е заговорила завистта, не го е прогони от ателието си, не е  употребил силните си позиции пред силните на деня, за да го смаже и унищожи. Не, поклонил се е пред гения.

А този ангел в долния ляв ъгъл на картината стои там и до днес. Всеки може да го види и да го съпостави с другите фигури в картината. И всеки може да види, че са несравними. Винаги, когато правим оценка, ние подхождаме със своите субективни критерии. В изкуството обективни критерии не съществуват. Въпреки това ние защитаваме своите преценки с ярост. Това е лошо, защото се озлобяваме срещу хората с различно мнение от нашето. Но е и хубаво, защото обратното означава някакъв цензор да налага своята преценка като единствено меродавна. Шедьовърът е оспорван и неоспорим. Талантът е нападан и непобедим.

Най-скъпо оценяваният художник от български произход днес е Кристо. От мнозина той е превъзнасян и оценяван като гений. При някои подбудите са естетически, при други снобски. Трети отричат изкуството му и го осмиват. Той продължава да създава своите произведения, без да робува нито на снобите, нито на присмехулниците. Това е пътят на всеки истински творец. Всеки шедьовър има своите критици, но ако изкуството робува на критиката, ще се превърне в занаят. Обективните критици, които са готови да преглътнат своето его и да се преклонят пред гения, се срещат по-рядко от самите гении.

У нас през годините на соца критиката беше превърната в идеологически инструмент. Критиката беше гилотина. Критиката вземаше жертви. Този рефлекс е жив и до днес. Критици, отхранени в онази школа, никога не могат да постъпят като Верокио. И не заради естетическата си слепота, а заради политическото си кривогледство. От години възхваляват мними естетически достойнства на рушащата се железобетонна конструкция в центъра на столицата като авангардно произведение на изкуството. Критериите на обществените мемориали са други. Никой автор не може да налага своите естетически вкусове чрез паметник, поставен на обществено място. Обществото приема или не приема един паметник. Ако авторът харесва своето произведение, а обществото го отхвърля, той не може да го натрапва на обществото. Критериите на оценка не подлежат на оценка. Кристо на никого не натрапва своите плаващи кейове. Авторът на железобетонната конструкция не само защитава своето произведение, но го натрапва. Съвсем закономерно защитниците на соц-естетиката стигнаха до там, че извършиха среднощна саботажна акция в защита на безформената железобетонна грамада. Каквито са им вкусовете, такива са им и методите.

Железобетонната конструкция била част от историята. А разрушеният от тях мемориал с издълбани хиляди имена на храбреци, пролели кръвта си за България не е ли част от историята! Почти във всяко българско село има войнишки паметник на загиналите във войните по различни фронтове. Тези паметници са на най-централните места. Поддържат се, обгрижват се, тачат се. Само в столицата такъв паметник няма, защото е кощунствено разрушен, за да бъде издигната на негово място мегаломанската железобетонна конструкция. Това се е случило във времето, когато идеологията е формирала естетиката. Тази идеология разруши хиляди уникални църкви в Москва. Същата идеология срина центъра на Букурещ, за го замени с необарок по вкуса на вожда си Чаушеску. Подобна идеология сега задръсти Скопие с бутафорни паметници. Времето на идеологизираната естетика не продължи дълго, но дамгоса трайно душите на няколко поколения. Днес е нелепо и ретроградно идеологическите барикади да бъдат бранени с естетически мотиви.

Талантливото  и красивото нямат нужда да бъдат бранени, те се открояват както ангелът в долния ляв ъгъл на онази картина. Верокио можеше да отрече таланта на своя чирак, но с това само щеше да опозори името си. Както сега опозоряват имената си защитниците на една безформена железобетонна грамада.

Нужно е да се загасят фитилите на коктейлите „Молотов“. Нелепо и недостойно е да се  приписват естетически достойнства на идеологическите монументи. Нужни са ни човешки паметници, пред които могат да се поставят цветя, а не идеологически грамади, които да смазват човека.

Иска ми се да доживея да видя как правнуците на някой редник, чието име е издълбано в мраморните плочи, свеждат глава и поставят цвете. Това е истинската българска памет. Паметта трябва да бъде красива. Паметниците също трябва да бъдат красиви.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияБележки за Дякона Васил Левски
Следваща статияМиша