Начало Сцена Красиви срещи в Театър „Сфумато“ в София
Сцена

Красиви срещи в Театър „Сфумато“ в София

Жан-Пиер Тибода
30.06.2023
4814
Светлана Янчева в „О, щастливи дни“, постановка Маргарита Младенова, фотография Яна Лозева

Въпреки политическите проблеми на Изток, европейските трусове, годините, натежали от ковид, в София Маргарита Младенова и Иван Добчев, управляващи основания от тях преди няколко десетилетия театър „Сфумато“, не спират да създават произведения, пълни с живот. Представления по текстове на Бекет, фестивал „Малък сезон“ и дори предстоящо ателие по любимия Чехов.

Предлагано им е повече от веднъж да поемат ръководството на големи институционални театри или дори да заемат държавни постове, предложения, които други биха приели без колебание. Винаги са отказвали. Те се грижат за своето дете „Сфумато“, един неповторим театър в България, който са създали заедно преди повече от тридесет години. Театър без постоянна трупа – рядкост за Изтока – но с верни актриси и актьори, неповторима среда, постоянно обновявана и изпълвана с техни студенти, тъй като всеки от тях води собствен клас в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в София. Театър, базиран на текста и индивидуалността на актьора, като този на Клод Режи, когото не са познавали, но с когото споделят много общи подходи в работата.

Открихме „Сфумато“ през пролетта на 1991 г., по време на пътуване, организирано от покойния Филип Тири (тогава директор на ONDA – Националния френски офис за разпространение на сценични изкуства). Какво се знаеше във Франция за българския театър? Нищо. Оттук и желанието да отидем и да видим България, която не беше и все още не е европейска страна, в която тепърва навлизат европейски тенденции и програми. Осемнадесет месеца преди пристигането ни Младенова и Добчев (и двамата родени през 1947 г.) бяха напуснали Сатиричния театър в София, взели със себе си няколко актьори и основали театър „Сфумато“. Бяха намерили убежище в недрата на Националния дворец на културата в София, ръководен от заместник-министър с поглед към културата и просветата. Именно там, в „Сфумато“ – име, заимствано от Леонардо да Винчи – видяхме два спектакъла – „Свидетелства за светлината по време на чума“ от Петър Атанасов (български поет, сравним с Рембо) и „Играем Петрушевска“ (в основата беше смесица от текстове на руската драматуржка). Две интензивни представления, в които работата на актьорите надделя над всичко останало, което видяхме в рамките на събитието. Не е изненадващо, че Маргарита и Иван представят своето приключение като лабораторен театър с позоваване на Йежи Гротовски, един от техните вдъхновители, но не и единственият. Позовават се и на руснака Ефрос (Иван и Маргарита владеят руски) и щяха да са свързани и с Режи, ако говореха нашия език и бяха гледали неговите представления.

„Сфумато“ трябваше да дойде във Франция за първи път през есента на 1991 г., представяйки в Бобур „Свидетелства за светлината по време на чумата“  (реж. Иван Добчев) и Post scriptum (реж. Маргарита Младенова), спектакъл, който започваше с финала на Чеховата „Чайка“, след като Константин се прострелва в главата. В спектакъла си те цитираха Тарковски: „Изкуството е опит чрез завършеното да се изрази това, което няма край“. В българската столица те скоро щяха да извоюват доста изоставено място, което бързо щяха да превърнат в топло пространство, с уютна зала и подземно ателие, няколко офиса и отскоро прилежащо кафе-ресторантче, поверено на приятели. Те все още са там. Недалеч от големия театър „София“, в края на парк в българската столица, магическо място за магически представления, отскоро близо до него е разположена дори метростанция. Надяват се един ден да успеят да построят пристройка, чиито планове са направени, липсват парите, които Министерството на културата се бави да гласува.

„Сфумато“ се завърна във Франция, за да проведе семинари в Националните училища в Страсбург (2010) и Рен (2014). Първата работилница през 1996 г., организирана от Натали Сюлтан и Жан Алибер, доведе френски актьорски състав до създаването на „Вишнева градина“ на Чехов, представена на фестивала в Авиньон, последва турне, което завърши в Théâtre de la Cité International.

„Сфумато“ ще се завърне няколко пъти на фестивала „Пасажи“ в Нанси. През 2009 г. театралната лаборатория „Сфумато“ беше програмирана в рамките на Есенния фестивал (Théâtre de la Bastille) и на споменатия фестивал „Пасажи“ в Нанси (на който тогава бях артистичен консултант) с трилогията за Стриндберг („Жюли, Жан и Кристин“, „Мъртвешки танц“, „Стриндберг в Дамаск“), след това отново с „Черното руно“, сложен спектакъл, който може би остана леко неразбран, в Théâtre de la Tempête.

Оттогава не сме ги виждали отново във Франция, трябва също да се каже, че циркулацията на театрите от Източна Европа загуби интензивността си и COVID често беше фаталната причина за това.

В София „Сфумато“ продължи своето пътуване през програми, изследвани автори (Шекспир, Чехов, Достоевски и др.), канейки други български представления на своите сцени, пътувайки (много по-малко) със своите представления или водейки работилници в други страни, както наскоро проведената в Люксембург под надслов „Декалог на тревогата“.

Понастоящем в София Маргарита и Иван предложиха Бекетов цикъл с „О, щастливи дни“ на Маргарита Младенова и „Последната лента на Крап“ на Иван Добчев.

„Всички високи сънища на театъра на ХХ век – от копнежа по „разрушаване на привидностите“ на Антонен Арто, през „тоталният театър“ на Питър Брук до „играта с реалностите като подривна дейност“ на Хайнер Мюлер – са въплътени, случени в драматургията на Самюъл Бекет“, пише Маргарита Младенова. „Неговите поетични „театрални машини“ – едновременно човеци и паднали ангели, заклещени в своите битийни капани, заровени в земята, живеещи в кофи за боклук или в цилиндри – са реплика на мъчениците от Дантевия „Ад“. Само че наказани без грях. Наказани да живеят.“ Тя вижда в Уини и Уили, двамата герои от „О, щастливи дни“, двама „щастливци“. За Маргарита Уини е „като вселенската душа от „Чайка“ на Чехов, тя не знае „коя е и какво я чака“, тя носи своята тежка благословия като чудо, за което е отговорна, тя е като скъпоценна чаша, която прелива и от която не трябва да се губи нито капка. Без стенания, без мърморене. Чрез нейната смелост „винаги остава нещо“, както пише Бекет.

Без да е заровена в земята, както Бекет иска, а сред купчина от любими обекти, в средата на кръгла рамка като оптична леща. Чанта, чадър, Уили (Рашко Младенов) зад купчината, всичко е там. Актрисата (Светлана Янчева) е близка до това, което пише Бекет: „в петдесетте си остава красива, за предпочитане блондинка, закръглена, голи ръце и рамене, много ниско изрязано елече, буйни гърди, перлена огърлица“. Там, от купчината си, тя ни въвлича в бръщолевенето си, привлича ни като магнит. Уили се появява по-рядко, сякаш на ръба на изтощението. Във втората част Уини не е нищо повече от лице, лишено от тяло, актрисата е още по-неописуемо завладяваща. Накрая оптичният затвор се затваря, „гласът продължава, неразбираем, зад завесата“, както пише Бекет, зад оптичната завеса, предложена от Младенова.

Докато „О, щастливи дни“ приема сценографската форма на кръга, „Последната лента на Крап“ се оформя през триъгълник (сценография на Никола Тороманов), тази на „завоя на Крап“, под наклон. „Отпуснатият старец“ е „седнал на масата, с лице към стаята, тоест от страната, противоположна на чекмеджетата“, както посочва Бекет, той ще стане, за да вземе три пъти банан. На масата отдясно – „магнетофон с микрофон“. Да го видиш да се движи бавно, без да бърза, да го чуеш да изрича текста без ни най-малко избухване, създава се впечатление за дълга среща между текста и българския актьор Малин Кръстев, просто, съзнателно и великолепно. Иван Добчев посвещава този спектакъл на Крикор Азарян и Наум Шопов, които в навечерието на „социалистическия реализъм“ „дръзнаха“ да поставят тази пиеса, спектакълът е оказал силно въздействие върху младия Иван. „С цялата тази тъмнина около мен се чувствам по-малко сам“, каза Крап пред публика, потънала в мрак. Следваме го „до онази мартенска нощ, на края на кея, на порива, никога няма да забравя момента, когато всичко ми стана ясно“. И така нататък. Докато Крап заспива, умира или избледнява, три гласа на жени на различни възрасти, три усти (Жорета Николова, Мария Генова, Дениза Павлова) идват да го преследват, трите споделят устата на „Не аз“, текст, който във френското издание следва текста на „О, щастливи дни“. Двата спектакъла образуват изключителен диптих.

В допълнение към създаването на тези две представления, в края на юни се завърна фестивалът „Малък сезон“ след четиригодишна пауза (поради ковид рестрикции). Това са около десет дни, в които се смесват литературни срещи и представления, често изнасяни от млади групи под обща тема, този път тя е „Войната и мирът“, на фона на събитията в Украйна и Русия. Откриването на „Малкия сезон“ се състоя, когато Пригожин пристигна в Ростов. Войната в Украйна, бъдещето на Русия бяха в центъра на дискусиите.

Четене в движение с Елена Телбис към инсталацията „Убежища“, Малък сезон 2023, фотография Радина Ганчева

Сред артистичните предложения, които успях да видя, това на актрисата Елена Телбис определено беше най-силно. Тази безумно интензивна актриса ни преведе през лабиринта на „Сфумато“, от гримьорните до коридора и стълбището, спря под малко прозорче, за да прочете писмо на затворник, скрито под чинийка, друг път под крак на маса, в плик… Накрая актрисата ни въведе в малкото черно студио, втората зала на „Сфумато“, където, след като прочете поредното писмо, поставено на масата, тя написа нещо на черната стена и подаде тебешира на зрител, който на свой ред остави своето послание на стената и т.н. По този начин пърформансът на актрисата и анонимните писания се сляха.

Последната вечер, преди да се разделим, седнали в ресторанта в подножието на „Сфумато“, Маргарита и Иван ми разказаха за следващия си проект, който трябва да се появи на сцена тази зима. Чехов, отново този автор, в когото винаги има какво да се открие. Този път двамата майстори на „Сфумато“ не искат да поставят пиеса на Антон Павлович, а да се заровят в архива на Чехов. Всички тези страници, на които авторът на „Чайка“ – в своите тетрадки, писма, чернови – отбелязва част от сцена, реплика, жест, подслушан разговор, идея за пиеса, тема за нещо ново, както казва един от неговите герои, и т.н. Едно съкровище. Те ще работят върху него. Започвайки през тази зима. Със сигурност ще се завърнем в Театрална работилница „Сфумато“.

„Малкият сезон“ в „Сфумато“ продължава до трети юли. Там ще открием постановки на български текстове, други, подписани от Хайнер Мюлер, Йонеско или Жьоне, украински артисти ще представят свои уъркшопи, проведени там. „Сфумато“ ще остане отворено до средата на юли, като в този период, наред с други спектакли, ще бъдат изиграни и техните две представления, част от програма „Достоевски“ – „Бесове“ и „Идиот“.

Текстът е публикуван в престижното френско онлайн издание Le Club de Mediapart на 28 юни 2023 г.

Превод Алекс Дачев

Жан-Пиер Тибода

Жан-Пиер Тибода (1950) е френски журналист. От 1978 г. до 2006 г. е ръководител на отдел „Театър и култура“, кореспондент в Москва и старши репортер в Libération. От 2006 г. до 2016 г. е артистичен съветник на фестивала Passages в Нанси и Мец. През 2007 г. създава блога Rue89 Théâtre et Balagan“, а през 2015 г. блога Balagan“ в Mediapart.

 

Жан-Пиер Тибода
30.06.2023