0
1056

Красив неформален диалог

НЕФОРМАЛНА ДИПЛОМАЦИЯ ЗА ПОЛША НА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ, АКАДЕМИЧЕСКИ ФИГУРИ И ОБЩЕСТВЕНИЦИ

Докладът „Неформална дипломация за Полша на български писатели, академически фигури и общественици“ е прочетен на Международната научна конференция „100 години дипломатически отношения между Полша и България – политически, социално-икономически и културни аспекти“ във Варшава, 6-7 декември 2018 г.

В последните десетилетия на ХIХ век между все още неполучилата отново своята държавност Полша и мъчително измъкващата се от оковите на османската тирания България се води красив неформален диалог. Този диалог се води предимно от писатели, поети, художници, публицисти, общественици. Негова основна тема е сблъсъкът на Европа на нациите срещу Европа на империите, мястото на вдъхновените от 1848-а, от Пролетта на народите на млада Полша и млада България в един друг истински цивилизован свят, в една Европа, където идеите за славянската взаимност ще получат пълоноценна реализация, а няма да се изродят в руското имперско късно славянофилство например. За българите Полша – с нейната прекрасна романтическа национална митология, с образа на този прободен на картата на Европа богоносен народ – е големият символ на този бъдещ свят. Българите прекрасно биха разбрали трагическото послание на гениалната картинта на Яцек Малчевски „Меланхолия“ – тези устремени към светлината, сплитащи се в гърч тела на мъчениците и на техните духовни водачи, този невероятен синтез на едно столетие, по думите на самия художник: „Wiek ostatni w Polsce – Tout le siecle“…

Този диалог между Полша и България от последната третина на деветнадесетото столетие се води интензивно с участието и на българи, и на поляци. За всички български националреволюционери са паметни яркото и безценно сътрудничество на художника-карикатурист Хенрик Дембицки на издаваните в емиграция вестници на великия Христо Ботев, както и неговите литографии с български героически исторически теми. Когато през 1880 г. Иван Вазов пише вече в полусвободното Отечество своята удивителна поема „Сантиментална разходка по Европа“, където лирическият герой обглежда последователно отвисоко цялото европейско пространство и коментира различните държави и нации, техните лидери, в творбата стои и следният стих: „Полша тъжовна – паднал исполин“. Ние, българите, добре знаем как съпричастно е бил четен от поляците по-късно – заедно с романите на Хенрик Сенкевич – романът-епопея на Вазов „Под игото“, каква неслучила се никъде другаде популярност е добил тук. А нарисуваната през 1892 г. с маслени бои от поляка Антони Пиотровски голяма композиция „Баташкото клане“ (тя се намира в Националната художествена галерия в София) е по символиката на посланието си спрямо всяко имперско насилие, спрямо зверствата на окупатора колкото българска, толкова и полска картина. Тя е напълно съзвучна например с ето този пасаж от знаменитата книга „Русия на Изток“ (1898 г.) на големия ляв интелектуалец, богат земевладелец и (за съжаление) по-сетнешен болшевишки комисар на Украйна д-р Кръстьо Раковски: „Това, което вършиха едни руски военачалници в Кавказ, други вършеха същото, с не по-малка свирепост в Полша, под носа на цивилизована Европа. Полша въстана, и тя беше отново удавена в кърви. Тук се прослави Муравиев „вещателят“. Той убиваше и бесеше попове и невинни хора, биеше с нагайки жени, защото пеяли националния химн, а други, защото носели траур, а най-сетне Муравиев бесеше тежко ранени хора. – Улиците на Варшава почервеняха.“ (с. 167). И в тази укривана от новите читатели през цялото време на комунистическия режим книга (опасението бе за възможността да се правят аналогии с геополитическите безобразия на Съветския съюз) има още редица пасажи за политическата съдба на Полша в пространствата на Европа. А някъде в близкото, но легендаризирано вече минало стои споменът за пребиваването на самия велик бард на Полша Адам Мицкевич край Бургас, в Странджа планина, дошъл за преговори със Садък паша, придружаван от сина на княз Адам Чарториски, осъществил тук за пръв път контакт с обикновени българи, намерил трагически смъртта си пак тук; стои споменът за хилядите българи в Цариград, които изпращат на пристанището тялото на непознатия за тях поет, който обаче им е близък като славянин и националреволюционер… (Проф. Боян Пенев има специална брошура от 1916 г. „Мицкевич и българите“.)

В първите две десетилетия на ХХ век неизменното съпричастие на активни българи към участта на разпокъсаната между три империи Полша, вече прераства в организирани, целенасочени политически и неформални дипломатически акции. Ето, съвсем лаконично представени, три от тях.

  1. Поставянето на съдбата на Полша, на необходимостта тя да се дебатира, с участието и на изтъкнати полски демократи, като една от централните задължителни теми при големия протест срещу провеждания под руски имперски диктат в София през 1910 г. Славянски събор.

След голямата общонационална акция в защита на автономията на Университета през 1907 г. на едни от най-значимите български интелигенти – писатели и хуманитаристи, обозначила 1907-а като българската Година на интелигентите, радикалният протест срещу Славянския събор от 1910 г. е второто голямо събитие, което налага техния дневен ред на вниманието на цялото общество. При това събитието не е еднократен скандален акт, ефектен и бързо „затихнал“, а истински контра-събор, предизвикал в колективното съзнание на българите траен ефект и далечни последици. В цялата тази поредица от статии във всекидневници и списания, отворени писма, протестни събрания в София и из цялата страна, митинги дори, името на Полша, на поляците и на полската съдба се вплита ярко, открояващо се в обществения дебат. Основна тема на протеста е, че с организирането под диктата на руските имперски служби на този Софийски славянски събор, където се прави груб тенденциозен подбор на участниците, се подменя самата идея за славянската взаимност от средата на ХIХ век, изменя се самият дух на толерантност от предишните конгреси, славянофилството със своето геополитическо разгръщане достига до своя абсурд като прикритие на имперските амбиции на Русия.

Старт за протестната акция дава едно отворено писмо на писателя от кръга „Мисъл“ Петко Юрданов Тодоров, отпечатано в софийския всекидневник „Камбана“. (Именно този вестник става основна трибуна за протестиращите, но техни текстове и информации за разнородните събития се поместват и в още много други издания.) Петко Тодоров добре познава динамиката на културния и политическия живот в славянския свят: през 1901-1902 г., като студент по славянска филология, като изследовател в Прага, Варшава и Лвов, Петко Тодоров пише дисертация на тема „Славяните и българската литература“. Естествено, полските сюжети преизпълват книгата му. Още в първото си Отворено писмо до господина Председателя на Славянското благотворително д-во в България (3 юни 1910 г.) – един отказ на поканата да участва, той заявява: „Според моето скромно мнение първите и най-главни задачи на един славянски конгрес на просветените и културни деятели от всички слаявнски страни е не да се бои да се докосне и да избягва трънливи въпроси, като тия за руско-полските или за сръбско-българските отношения, а на тях именно да се опре“. И още: „И с еднаква енергия да протестира както против пруските юнкери, които със своите изключителни закони задушават под железния си юмрук няколко милиона поляци“. Добавя: „Разбира се, да се търси правилно разрешение на въпросите, които разединяват славянството, както и да се дига глас против угнетенията на руското правителство, тази задача не може да се вменява на хора, които подкрепят с всички сили днешния ред на нещата в Русия, а някои от тях участват в насилията над поляци и над финландци“.

Не трябва да забравяме, че наивното и платеното русофилство имат силни позиции в тогавашна България и затова писаното от писателя прозвучава като оглушителна плесница за организиторите на Събора. Намират се и техни защитници в лицето на уважавани писатели – Стоян Михайловски и Антон Страшимиров. Но с едно ново Открито писмо до същите тези организатори (до председателя С. С. Бобчев) още по-категорично подкрепя своя съмишленик големият поет и ментор в „Мисъл“ Пенчо Славейков. В своето обръщение той казва: „Тия, които ще Ви посрещнат, ще Ви кажат, че са поканили на Събора Л. Н. Толстоя, Масарика от Прага, Милюкова от Петербург, Романа Дмовски от Варшава. Де ги тях? Тях ги няма в София – и няма да ги има“. И добавя в обръщение до свой приятел от Хърватия: „Вас и г. Скерлича желал бих да видя на Славянски събор, в който ще бъдат и Сенкевич, Дмовски, Ковалевски, Маклаков, Масарик и други, от които Вие няма да се срамувате, нито те от вас“. Написан с ярост и жлъч на силен памфлетист, този текст на Пенчо Славейков – апологетът на епичното у Мицкевич, предизвиква истинска буря; контра-съборът се разгръща и ожесточава. На 20 юни Пенчо Славейков произнася на голямото събрание в Народния дом (една кулминация) в София своята знаменита реч, където, обръщайки се към потенциални участници, реторически обяснява, че естествено не биха участвали, „ако вас г. Бобчев, председателя на Славянското дружество, ви нарече презрително поляшко дружество, а на своите копои по вестниците подшушне да ви обругаят (като) руско-полски евреи“, и посочва, че същият председател настоявал, че „руският език трябвало да стане славянско есперанто“. Най-активният участник в контра-съборянската акция с десетки статии и речи е д-р Кръстьо Раковски. В свой текст със заглавие „От Цушима до София“ той задава също реторически въпроси: „А тези, които ще бъдат делегати от Русия, ще могат ли поне да претендират, че се намират в духовно единство с тези, името на които произнася с уважение и възхищение целия цивилизован свят? Това, което казваме за Русия, се отнася и за Полша. Нещо повече: последната ще блести с пълното отсъствие от това предполагаемо всеславянско тържество“. И по-нататък: „Славянофилството днес обаче е нужно не само на руската външна политика, то отговаря още и на целите на нейната вътрешна политика. Не се е минал още месец откак руската реакционна дума, извърши едно клетвопрестъпничество, като унищожи финландската конституция и прие мерки за насилственото порусване на Полша“. Категорично е несъгласието на Раковски българите да стават съучастници в една такава измама на славянското обществено доверие; той припомня, че Нова България е щастлива рожба на две съвсем различни начала, белязали историята на XIX столетие: „политическо гражданско равноправие и националното самооопределение“. Съвсем специфична е в статията „Македония и Славянският събор“ гледната точка на големия трагически поет на България Пейо Яворов – от позицията на оставащите поробени в пределите на Османската империя македонски блългари. Теакстът завършва така: „Заедно с поляците, заедно с най-добрите синове на Русия и на цяла Славия, ние сме остранени от утрешния събор. И нека това бъде нашето не„.

Казано бе по-горе, че за писателите от „Мисъл“ участието им в грандиозната протестна акция има тежки последици – и Пенчо Славейков, и Яворов, и Петко Тодоров са последователно уволнени, след като въпросният Бобчев скоро става министър на просветата в едно ново правителство.

Нека завършим този кратък разказ с представянето на едно второ открито писмо на Петко Тодоров „За славянския идеал /Писмо до една полякиня/“. При публикуването му във в. „Камбана“ то е снабдено със следната редакционна бележка: „Г-н Петко Тодоров е получил и досега не престава да получава писма от различни краища на Полша. Между другите, той е получил и едно твърде съчувствено писмо от една полска публицистка от Лвов, на коята е изпратил отговора, който поместваме по-долу“. След благодарностите писателят заявява задоволството си, че „по този начин, ми се удаде възможност да засвидетелствувам пред по-широки кръгове у нас моите симпатии към двата еднакво потиснати и поробени братски народа – руския и полския“. И прави силно заявление: „Каквито и съображения да се вменяват на нас гражданите на една малка страна, каквито и резерви да ни налага днешното политическо положение на родината ни, ний при никой случай не можем да минем на страната на угнетението и потисничеството. Родени сред самите борби срещу вековно робство, пред нашите очи е изгряла от кървите и пепелищата зората на свободата и ний сещаме доста душевна мощ, въпреки всички политически сметки, да я желаем и да я привестваме навред“. Тези думи добре представят основанията за високите български интелектуалци да осъществяват своята неформална, но ефективна радикална дипломация пред целия славянски свят през 1910 г. и в защита на каузите на Полша. Идентификацията с полската политическа съдба се засилва и поради незавършеността на българската национална революция, поради неосъществения обединителен идеал, поради продължаването на борбата за освобождаване на българите от Македония и Одринско. Точно през 1910 г. сп. „Съвременна мисъл“ провежда всред политици и общественици анкета по македонския въпрос, което е още едно свидетелство за общобългарската значимост на тази проблематика.

Протестната дипломация на писатели и общественици срещу Славянския събор отправя едно ясно предупреждение за идващите от имперска Русия опасности към разчитащите за бъдещо свободно развитие славянски общности – на първо място за полската и българската.

  1. Участието с категорични становища в подкрепа на независима и самостоятелна Полша на десетки български писатели и общественици в подготвената от Тадеуш Грабовски през 1915-1916 г. „Българска анкета по полския въпрос“.

Провеждането на анкети относно етнически граници, за държавостроителни стремежи на национални общности в последните години на Първата световна война (когато разпадането на империите е очевидно предстоящо), е една престижна и ефективна практика от обществения дебат в международен план. Изводите от такива представителни анкети подпомагат и бъдещите дипломатически ходове. (За България е особено значима например т.н. Карнегиева анкета, която трябва да предостави свидетелствата за размерите на българското етническо землище.) Инициираната от Тадеуш Грабовски „Българска анкета по полския въпрос“ успешно се вписва точно в тази междудържавна практика. Голямата отлика е, че тя не обхваща нито етнографически, нито социологически данни, а е силно персоналистична – отчита пределно личностни становища, анализи, хипотези с политологически, а понякога с чисто геополитически и дори с геопоетически характер.

Авторът-организатор на анкетата проф. Тадеуш Станислав Грабовски е голямата фигура за българо-полските отношения от последните години на Първата световна война, а и след това. Оглавява Софийското бюро по печата през 1915 г. – една чисто дипломатическа мисия; събира мненията на актетираните чрез лични беседи и писмено; организира бързото превеждане на българските становища на полски език и издаването на анкетата през 1916 г.; дългогодишен професор в Ягелонския университет; изключително активен и почитан пълномощен министър в България до 1925 г. (Дора Габе казва: „Новоосвободена Полша беше разпратила своите най-активни синове в чужбина, да изнасят пред света дълго забравената в робство полска култура.“); един от инициаторите и член на редколегиите за издаването на списанието Полско-български преглед и на толкова значимата поредица от книги Полска библиотека; автор на множество студии за български исторически събития и за български автори и творби; личен приятел с десетки и десетки от първенците на България. Грабовски защитава през 1915-1916 г. позицията на сражаващите се Полски легиони за добиване на полското обединение и полската независимост с патронажа на Централните сили, на Австро-Унгария (преди всичко) и на Прусия и дори за формиране на едно Полско кралство, включващо и части от Белорусия, Украйна и Литва. (Което се и случва формално – макар и не в този обхват, естествено, и доста временно – на 5 ноември 1916 г. с акт на монарсите на Германия и Австрия, макар и като създаване на едно Кралство Полша под егидата на държавите от Централните сили; това е една геополитическа ситуация, прекъсната с „кризата на клетвата за верност“ в полските легиони от юли 1917 г. и с арестуването на 22 юли и осъждането му на затвор в Магдебург на самия водач Юзеф Пилсудски.) Но тогавашната – през 1915-1916 г., геополитическа ориентация на Грабовски несъмнено се отразява при оформянето на някои от становищата на българските участници в анкетата. Трябва да се припомни, че точно в 1914-1915 г. в България се води яростна полемика дали страната трябва и може да остане неутрална или трябва да се присъедини към някоя от двете големи воюващи коалиции; постепенно надделява прогерманската ориентация на царя и правителството с мотива, че точно така ще се осигури окончателно едно бъдещо общобългарско обединение. Между участниците в анкетата са някои от най-значимите имена на литературата, културата и политиката: поетесата Мара Белчева, любима на Пенчо Славейков, белетристът Стилиян Чилингиров, големият юрист-теоретик на правото проф. Венелин Ганев, банкерът Ив. Ев. Гешов, историкът Гавраил Кацаров, конституционалистът проф. Стефан Киров и историкът на католическото вероизповедание в България проф. Никола Милев, проф. Стефан Младенов, най-видният български лингвист-теоретик, Янко Сакъзов, социалдемократ с умерени възгледи, проф. Боян Пенев, основният партньор на Грабовски във всичките полско-български начинания, историкът на националноосвободителното движение Д. Т. Страшимиров, проф. Ал. Теодоров-Балан, легендарен езиковед, проф. Иван Шишманов, историограф и дипломат, най-близкият приятел на Иван Вазов от последните години. При отговора на първия въпрос: „Дали полският народ има правото на самостоятелен, правно-държавен, национален живот?“, съществува пълен позитивен консенсус. Разномисилето се проявява при отговора на втория: „Дали създаването на полската държава лежи в интереса на централните сили и на цяла Европа?“ Но Грабовски не тушира; той проявява пълна толерантност към мислещите различно от него. А в чисто стилово отношение различието е още по-драматично – от апологетическата поетическа есеистика на Мара Белчева до тежките, наситени с термини и устойчиви фразеологизми съчинения на някои от професорите.

Общата преценка на самия проф. Грабовски за предназначената за поляците и за пребиваващите в Полша и работещите за/срещу Полша чужденци българска анкета е, че тя наистина е дала своя съществен принос за утвърждаването на полската независимост, че тя е една успешна голяма неформална дипломатическа акция. Анкетата е кулминационен израз на водената в продължение на десетилетия в българската периодика и в българските публични форуми съчувствена дискусия за трагическата участ на Полша. В един от придружителните текстове Грабовски определя най-големия български политик Стефан Стамболов като „първия и най-голям познавач на бореща се Полша в България“. А някои от самите участници в анкетата са традиционни и дълго проявяващи се полонофили, докато други се изказват по полската тема тук за пръв път.

Голяма част от изразените от българските политици, общественици, академически фигури и писатели мнения за скорощната съдба на Полша наистина са хипотези и прогнози, те най-често не се сбъдват, а някои дори направо се разпадат – особено що се отнася до проектираната трипартитна държава на Австрия, Унгария и Полша. Щастливото в този голям исторически сюжет е, че Полша все пак наистина получава своята независимост, макар тя да не е потвърдена точно от обещалите я Централни сили, а от Антантата, от победителите във войната.

Голямата „Българска анкета по полския въпрос“ бе възкресена в ново време (през 2011 г.) от проф. Магда Карабелова и нейния екип – в полски оригинал (ръкописите на българите не са запазени) и в обратен превод на български, най-сетне. Вероятно тя е била почти сто години укривана заради всъщност прогерманската си ориентация.

  1. Дългогодишните разнородни дейности ЗА Полша на проф. Боян Пенев

Устремът на проф. Боян Пенев към Полша и полското е последователен, системен, дългогодишен, осъществен във всички равнища и посоки на общностното национално битие. Той е реализиран и в сравнителен план като съзнателен избор след проучване на национални идеологии, на културни нагласи и геополитически ориентации на основни европейски нации, а и чрез една често не съвсем справедлива визия за делата и ежедневното поведение на българските интелигенти. Започнало като поредна научна специализация и командировка в съответна страна от Западна Европа и от славянския свят, влечението към Полша се превръща за най-големия български литературен историк и виден общественик в кауза и мисия на живота му. Това са десетки и десетки публични беседи, лекции и празнични ритуални слова в Полша и в България, огромен брой публикации на разнородни теми, включващи литературоведски и историографски проучвания, преводи, информации, редактиране на сборници, антологии и периодични издания, но и пълноценно и плодотворно личностно общуване с най-видни представители на полската общественост. Неговата любов към Полша заразява съвременници (на първо място съпругата му поетесата Дора Габе) и литератори и хуманитаристи от сведващото поколение. Полските му сюжети са разказвани многократно в литературноисторически студии, в мемоаристиката и в есеистиката; посветени са им дори документални повести. Очевидно дългогодишната преподавателска, изследователска, критическа, преводаческа работа и обществено служение на проф. Боян Пенев във/за Полша не се изчерпват само с литературата и културата. Той наистина се превръща в истински неформалния посланик на България в Полша, а и на Полша в България.

Ще откроим всред всичко това две-три прояви с по-изявен дипломатически характер – формален и неформален. Дора Габе разказва в спомените си за впечатлението, което е правел Боян Пенев още от първите си краковски срещи с видни полски интелигенти в кръга на поетите Тетмаер и Ридел и на художника Аксентович, за ефекта от едно негово дълго приятелско говорене с „чаша в ръка“ в тази извисена интелигентска среда: „Всички гледаха тоя млад учен, с гладко бяло лице, с черна брада на асириец и с толкова големи искрящи очи, че преливаше светлината им в очите, които го гледаха… Боян Пенев зговори, увлечен, за богоборчеството на Мицкевичевия Конрад, за оная мъка по родина на поляците, която у тях се е превърнала в религия, която държи полския дух вечно жив. – Това е повече от държава, това е вечното – казваше той, а поляците слушаха, без да снемат очи от него.“ (в.: Иван.Д.Шишманов, д-р К. Кръстев, Боян Пенев в спомените на съвременниците си, БП, 1983 г., с. 367).

В словото си при учредяването на Полско-българското дружество, произнесено на 15 декември в представителния софийски Военен клуб (текстът е публикуван след това в различни издания под заглавие „Полско-български сношения“), проф Боян Пенев казва: „Идеята за образуване на едно полско-българско дружество не е нова. Тя бе обсъждана преди година още сред група българи и поляци в София. Взе се решение, това дружество да се представя тук предимно от българи, а в Полша – от поляци, и да преследва, както тук, така и в Полша, една и съща цел: сближаване на двата народа в културно, икономическо и политическо отношение. Ала тогавашните политически условия не благоприятстваха за разрешение на подобни задачи. Опитът още в началото си срещна непреодолими спънки и изпълнението на плана трябваше да се отложи за по удобен момент. Днес условията са малко по-други. Днес, когато сме откъснати от света и когато всеки в чужбина може да ни клевети, в България и правителство, и интелигенция могат да разберат, че само нашите изпитани и отдавнашни приятели в чужбина биха се застъпили за нас. А тия отдавнашни, искрени и неизменни – подчертавам: неизменни приятели – са поляците. Преди да ни сполети нещастието, те очакваха твърде много от нас и искаха съдействието ни. Днес обаче ние имаме нужда от тяхната помощ – и сигурни сме, те ще ни подкрепят, както са ни подкрепяли винаги, когато е трябвало„. И по-нататък проф. Боян Пенев прави един подробен преглед на актовете на тази полско-българска взаимност. 

На 24 октомври 1924 г. проф. Боян Пенев е официалният български представител на общонационалните траурни тържество при пренасянето и препогребването на тленните останки на великия полски писател Хенрих Сенкевич във Варшава. Той произнася посрещната с всеобщо одобрение реч на полски език. В началото уверява, че „България… винаги е хранила към Полша най-искрени сипматии, с най-дълбоко съчувствие се е отнасяла към нейната трагична участ в близкото минало, а днес се радва на възстановената свобода“. И казва още: „Моята родина винаги е почитала творческия гений на Полша. В стремежа към по-висока култура искаме да се сближим, да се сродим с мисълта, която оживява в произведенията на най-големите нейни поети“. И конкретно за Сенкевич: „Великият славянски писател, чиято памет днес тачим, е духовен предводител не само на Полша, но, бих казал, е един от вождовете на цялото славянство, понеже в неговите произведения е отразена славянската творческа сила, понеже преди всичко истински славянин може да я почувства и преживее, понеже идеалите на Сенкевич се коренят в най-дълбоките пориви на славянската душа. Нека за никого да не е чудно, че чрез полската стихия, така силно изразена в романите на Сенкевич, искаме да проникнем по-дълбоко, до общите основи на духовното единство на славяните“. Думите на проф. Боян Пенев силно са развълнували вдовицата на писателя и тя го целува по бузата. Тази негова знаменита реч е широко отразена в полския и в български печат. Как отговорно са отнася професорът към тази своя толкова важна дипломатическа и културна мисия, свидетелствува подробният му доклад-отчет за командировката пред Министерството на външните работи на Царство България.

Сърцевината на Боян-Пеневия мит за Полша, дълбинното интимно основание на литературоведа Боян Пенев за неговото запленяване от Полша и полското, е в свръхоценката на духа на полската романтическа поезия, във вярата, че националните поети Мицкевич, Словацки, Красински осъзнават мисията си не само на духовни водачи, но и на истински общополски месии, чието творчество се отличава „с вдъхновение, което действително носи библейски и пророчески характер“(израз от текста „Полският поет“). И в тази своя културна мисия според професора, и даже, социална роля, ще добавим ние, те нямат равни на себе си в целия европейски свят.

В своята чудесна литературноисторическа реконструкция „Полската романтична традиция в културфилософията на Боян Пенев“ големият съвременен полски българист д-р Войчех Галонзка обосновава така особеното продължаващо и през 20-те години увлечение по творчеството на тези поети: „Полската романтична традиция представлява за Б. Пенев в моделен смисъл противодействие на кризата в европейската и в българската култура, осезателно проявяваща се след 1918 г. Съзнанието за тази криза полската култура и литература не притежават тогава и в такава степен, тъй като изживяват следосвобожденски ентусиазъм“. (в авторския сборник на Галонзка „Опитомяване на скорпионите“, Шумен, 1994 г., с. 99).

Днес Полша и България са членове на Европейския съюз и НАТО. Но проблематиката от първия голям сюжет в този доклад продължава в някаква степен да е актуална. Защото от Изток нахлува заплахата на евразийските силови утопии, разгърща се агресията срещу братска Украйна. И затова трябва да осмисляме и да продължаваме делата на нашите предходници.

А по отношение на културата и Полша, и България, имат още много да наваксват с взаимното опознаване на укриваната и преследваната от властите през т.нар. социалистически период култура и литература (наричаме я сега у нас „алтернативна“), и особено – на създаваната в емиграция литература (тук Полша е отново несъразмерно по-силна, но и България има какво да предложи).

Михаил Неделчев е роден през 1942 г. в София. Завършва славянска филология и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В продължение на 15 години работи в отдел „Литературно наследство“ на издателство „Български писател“. Интересите му са в областта на българската литературна история, текстологията, литературния, политическия и културния персонализъм, геопоетиката и актуалния литературен живот. Депутат във Великото и в 36-ото Народно събрание. Бил е ръководител на департамент „Нова българистика“ в НБУ, председател е на Сдружението на български писатели. Носител на Националната награда за хуманитаристика „Христо Г. Данов“ (2003), на Бургаската литературна награда за цялостно творчество „Голям златен Пегас“, на специалната награда на „Аполония“ (2004) и на наградата на Портал Култура за хуманитаристика за 2016 г. През 2018 г. бе отличен с националната награда за хуманитаристика „Богдан Богданов“. 

На главната страница: Циприан Камил Норвид, фрагмент от „Ipse ipsum“, 1857 г.