0
813

Красотата е в процеса, не във външния образ

Peter_Kerkelov1
Петър Керкелов, снимки Никола Николов

Композиторът Петър Керкелов пред Маня Попова. За своите Времеви етюди, за аскетичността в музиката, за слушането на движението.

Петър Керкелов живее в Пловдив. В момента. Не ми е известно докога, не питам. Предположих, че няма отговор. Имах късмета да е за десетина дни в София по време на един негов студиен запис. Беше някъде през февруари, Петър се отзова на поканата ми за серия разговори. Не бяха насочени конкретно към случващото се в Първо студио на Националното радио. Но естествено, умът му бе доминиран от работната атмосфера там. И от новата му партитура с донякъде необичайно название:

ВРЕМЕВИ ЕТЮДИ (TIME ETUDES) за сопран, два женски хора и симфоничен оркестър.

Няколко месеца по-късно записът на композицията, направен от диригента Драгомир Йосифов с радиосъставите и соло-сопрана Реут Ривка Шаби, замина във Вроцлав за поредното издание на Международната Композиторска Трибуна (International Rostrum of Composers 2016). И получи много високо признание. Гласовете на делегатите от 27 радиостанции изстреляха високо Времеви етюди сред първите пет от 55-те пиеси, представени на форума.

Кратко пояснение за Трибуната: в нея участват радио-продуценти и редактори, които в няколко сесии слушат всички записи и на финала отбелязват независимо един от друг личната си класация. Композицията, получила най-много точки, е Избрана творба (Selected work), а следващите десет по реда на класирането са Препоръчани (Recommended works). Което ни повече ни по-малко означава, че всички национални програми, представени на Трибуната, са задължени да излъчат поне веднъж класираните пиеси. Ограничения за неучаствалите няма, както и за броя излъчвания, стига да не нарушават Закона за авторско право. Още една подробност – делегатите дават своя глас в две категории: „Генерална“ (участват всички записи на общо основание) и „Композитори до 30 години“ (с отделно гласуване, ясно за кои записи).

Редно е да кажем, че преди четири години на Трибуната в Стокхолм, в категорията до 30 години творбата на Петър Керкелов Опит за крещене (Attempt at Screaming) беше на върха като Избрана творба. И тогава записът беше на Драгомир Йосифов с Ансамбъл „Музика Нова“.

Време за крещене е. Медийно! Петър Керкелов наистина живее в Пловдив. Същевременно е докторант в БАН. Има мейл, сайт, адрес и телефон. При подобни безапелационни пробиви в конкуретния свят на съвременната (моля да извините нелепото „съвременна класическа, не аз съм го измислила) музика, малко страни биха се ограничили в препечатване на съобщението тук-таме из пресата. Да, разбира се, имаше и едно изключително негово присъствие в радиопредаване. Петър Керкелов е благодатен за разговор. Неусетно се превръща във водещ. Ето защо си позволявам да предложа шест фрагмента от неговото говорене през февруари, свързани с музиката му, която по онова време още се „печеше“. Премахнах моите намеси, струва ми се, че се подразбират в отговорите. Естествено изобщо не съм и помисляла за въпроси от рода защо ВРЕМЕВИ и защо ЕТЮДИ. Време е да приключа с този преамбюл, нещо като пролог. Думата има ПЕТЪР КЕРКЕЛОВ.

Peter_KerkelovDSC_1212

П.К.: Какво да кажем. Донякъде, мисля, я знаеш историята. Тя започна всъщност след като спечелих Трибуната 2012. По регламент се полага поръчка на композитори, чиято пиеса е поставена на върха в категорията до 30 години с най-много гласове. Е, добре. Свързаха се с мен от Радио Франс. Имаха идея, явно подчинена на някакъв техен проект, която гласеше – пет пиеси по две минути за какъвто искаш състав. Аз веднага подскочих, защото, естествено, очаквах, че след такава престижна победа ще имам най-малкото известна свобода на действие. Цялата работа е, че „поръчката“ била предназначена за някакво предаване. То върви всеки делничен ден по пет минути. И примерно се разказва нещо и две минути пускат от тая пиеса. Всеки ден по тия две минути!

Да, права си, радио-простотия. Бях изключително разочарован. Особено след такъв голям форум. Малко ми се струва, че от тяхна страна е несериозно и са го  замислили съвсем в последния момент.

Така се развиха нещата, че аз се чудех дали въобще да се занимавам да пиша нещо такова. Но се съгласих поради причината, че измислих по-разширена концепция. Тоест това, което в момента са Времевите етюди: шест Етюда по две минути, които са обградени с един кратък прелюд и един доста голям епилог. Понеже тогава ми дойде тая идея, реших, че най-малкото мога да ги направя тия пет части. Като подготовка за истинската пиеса. В крайна сметка се оказа много несериозна работа от страна на Радио Франс, защото те по едно време просто спряха да пишат. Не са ми писали, две години май станаха. Мислех, че от тази връзка нищо няма да излезе. И се зарадвах на идеята от нашето радио да се запише и отново да се изпрати моя пиеса на Трибуната. Имах вече по-голям стимул да я завърша докрай! Оказва се, че с нашето радио могат да стават по-хубави неща, отколкото с Радио Франс. Важно е, че ми е поръчка. Даже официално съм го написал в партитурата: commissioned by Bulgarian National Radio. Да се знае!  Вярно, стана впоследствие. Но пък още по-забавно е, че поръчката е в същия размер, който щяха да направят от Радио Франс.

Prelude SCORE

Сега, нека да кажем, че това, което се опитах да направя в тая пиеса е нещо, което съм опитвал да правя с повечето предишни пиеси. Най-вече след като завърших Академията в Пловдив – постигането на аскетичния музикален израз. Ти знаеш някои мои неща, по-съществените всъщност. Аскетичността за мен е много важна в музиката. Не само за отделния изпълнител, за отделните партии, но и за мен като композитор. Другото, което от много време се опитвам да направя, е най-после да спра да се боря със себе си. Сякаш с всяка нова пиеса искам да направя нещо ново, различно от предишното. Тоя път реших, че просто има неща, които харесвам. Примерно на мен ми харесва да повтарям един мотив няколко пъти и да правя така множество спектрални, сонорни вариации отгоре и така нататък. Че защо трябва да се боря с това? Още повече че се връзваше с идеята за – как да го кажем – въртящия се часовник. Идеята за времето, което постоянно се завръща и започва за нас. Всъщност пиесата разглежда времето, тоест се опитва да го разгледа от човешка гледна точка. Не от философска. Нали разбираш – измеримото, повторяемото, цикличното. Да!

И не само това. Ами то за човека времето е нещо, което му носи и различен вид спомени и усещания. Спомени от детството, наблюдения на някакъв ритуал или дори мислене за края и след края … Един от етюдите е върху една картина, идва по-скоро от името на картината. Дъждовни капки върху розов сняг (Raindrops on a pink snow) на Миро (Joan Miro), тоест наблюдението на човек върху различни обекти и как времето протича за него, докато той наблюдава нещо. И всъщност това е човешкият аспект за времето. Не се опитвам да работя с някакви музикални превъплъщения на необятност или безкрайност във времето…

Има и една пиеса, един етюд – Детска игра (Children’s game). Всякакви такива малки събития, които правят времето за човека много по-важно. Отколкото неговото, така да го кажем, безплътно протичане! Това е всъщност водещата идея на тая пиеса и оттам тръгнаха всички подробности, които аз много обичам. С много изчистени фактури, с циклично завъртане на едно и също нещо, което се варира, и с начина, по който това се самообразува. Често се замислям, че на всеки отделен човек животът минава по един и същи начин, но с някакви малки вариации.

И така.

Children's game SCORE
П. Керкелов, Детска игра (Children’s game)

Две години, да. Две години, с прекъсвания доста. От известна гледна точка през тия години нищо не работя. Времето… Това време, което го имам, поне засега, не знам доколко мога да си го позволя, но си го позволявам. Как се чувствам? Ами чувствам се много добре. Много. Особено аз, защото досега всъщност не съм работил така върху моя пиеса, не е имало възможност. И е много приятно усещането. От друга страна, носи си известна доза стрес. И самовглъбяване …

Живееш в някакъв мехур. От който няма излизане, докато не направя пиесата. В момента малко странични неща ме интересуват. Много ме дърпа, постоянно, не минава минута, без да мисля за тая пиеса. В момента.

Факт, който ме радва, е, че това е всъщност първата моя по-разгърната, и то оркестрова пиеса. Радостно е, че се случва. Нещо, което също ме кара да се чувствам добре, е, че музикантите изглеждат много мобилизирани. И днес дори успяхме да запишем два от етюдите. Тия са само оркестрови, по две минути всеки…  За другите вече, там ще има повече работа. С двата хора. Но това също ме радва, защото има и млади хора сред тия музиканти, които знаят някои и други техники. Едни такива неща, за които обикновено тук си казваме: е, за какво да го пиша, като няма кой да го изсвири. И дори ми се струва, доколкото тайно ги подслушвах, че на повечето даже някой и друг такт им харесва. Значи общо взето има позитивни неща. Позитивно усещане в тоя запис.

Разбира се, да, всъщност двигателят е Драго (Драгомир Йосифов – б.р.). И за поръчката, и за случването на тоя запис той е двигател. По някой път даже си мисля, че той си казва: ех, какво сега направих, как можах да се поставя в тая ситуация, с толкова хора и такава музика. Но той е красив човек. В смисъла, че въпреки различните събития, които са му се случвали през живота, той все още остава идеалист. Може би тайно, дори за самия себе си, но той е идеалист. И понеже и аз съм такъв, но при мен айде, да кажем е по-обяснимо, защото съм млад. При него дозите идеализъм не само не изчезват, но все едно се засилват. Прави неща, които в дадения момент изглеждат невъзможни. После стават възможни…

2

Всъщност първоначалният – този графичен ментален образ на музиката – той е много кратък. Буквално едно изригване в съзнанието. Оттам нататък постоянното му преповтаряне вътре в главата и намирането на всички малки детайли, това е много мислене. Тоест използвам времето, за да мога за себе си да го изчистя. Сам да разбера какво този материал, тая първоначална идея носи със себе си. Аз се опитвам да я оставя колкото може по-първична и всъщност това отнема много повече време, отколкото ако бях написал някаква пиеса за шест месеца. Ето за това употребява човек времето. Поне в моя случай винаги е било така. Много често съм имал пиеси, примерно както беше с Опит за крещене, самата идея „опит за крещене“ дойде може би година или две преди самото написване. Без да знам дори, че ще пиша някога някаква пиеса и че ще я кръстя така. Дойде от една ситуация, тогава в Холандия бях обграден от много хора и се чувствах аутсайдер, не на място. Тук е моментът да кажа, че от съвсем малък винаги много ми е харесвала легендата за Икар. И си мислех, е, опит за летене, опит за летене..! Усещах се поставен като чуждо тяло на всичко това, което ме обграждаше, и си казвах: аз защо да не мога да изкрещя тук пред всички. Но за съжаление, не мога. Мога само да се опитвам, да си мисля, че мога да се опитам някой ден да го направя.

Аз много често си задавам въпроса за какво ми е дадено това време. Имам ли връзка с него. Реално Времевите етюди отразяват някаква, така да го кажем, дзен-настройка. Времето просто преминава! И в тия „етюди“ времето просто преминава. Ето, първият етюд е Shaken trees, Разклатени дървета. Времето просто преминава, вятър минава през дърветата, те издават разни звуци, създават ти някакви впечатления, извършваш някакво наблюдение и това е, нищо повече няма.

През тия две години на композиране на Времевите етюди всъщност съм се опитвал да се поставя в ситуации на – доколкото е възможно – чисто преминаване през времето. Те са кратки ситуации, кратки усещания, но човек може да ги възприеме, ако се настрои по някакъв начин.

Вярно! Един мимолетен спомен може да се разтегли във времето или да се сгъсти в част от секундата. Да го синтезираме може би дори. Тук идва идеята за крайността! За нашия край… Всеки етюд можеше да е в стил Кейдж и да има някаква отворена продължителност. Но те нямат такава. Доколкото е възможно, те са двеминутни.

Attempt at Screaming - Score in C REVISED

Да, така е. Това е рамка, но това е и напомняне! Другият много чест образ, който имах, докато ги пишех, беше като шест картини с един размер. И ти можеш да използваш платното за някаква много детайлна картина, да кажем, като на Брьогел или за нещо много по-изчистено. Един квадрат или нещо от типа на Миро. И всъщност всеки етюд е преповтаряне, преаранжиране на едни и същи елементи, но с различна гъстота и с различен интензитет. Парадоксалното е, че твоето усещане, твоето потапяне в атмосферата, която създава картината, е различно. Нищо че е един и същи размер. И същото се получава с музиката. Две минути могат да ти се сторят много кратки, могат да ти се сторят доста по-дълги. И всъщност това е другата игра, която имам в съзнанието си.

Как рефлектира това състоянието на реципиента? И аз не знам как става, честно казано. Просто се надявам, че може би нещо става. Мисля, че би било много арогантно, ако композиторът знае какво прави с хората. И това не би трябвало да е дори негова идея, някакъв негов стимул или нещо, което го води. Има един полски композитор, когото много харесвам, Павел Шиманьски. В едно негово изказване прочетох, че композиторът може да контролира само определени неща в музиката. И това са чисто техничните неща. Оттам нататък какво може онова, което аз наричам човешко измерение на музиката, да донесе на слушателя, е нещо, което никой не може да каже. И всъщност в това е гениалността на музиката. Тя не се опитва да каже нищо конкретно, напук на всичко това, което се  пропагандира. И жалко е, че се налага наистина това мнение, че музиката може би изразява нещо. Конкретно!

Като цяло това се налага в обществото. Какви чувства изразява, какви картини рисува, каква е идеята, каква е историята… ей такива работи, от това се интересуват най-много хората. За мен музиката е движение. Музиката представлява колекция от различен вид движение. И ако човек се научи да слуша движението, вместо да се опитва да търси някакъв смисъл?… Ето, примерно – животът е движение. Дали ще търсиш смисъл? Или ще го живееш. Много хора се опитват да търсят смисъл в живота и често попадат в задънена улица. И може би в това е проблемът.

А всъщност красотата като цяло според мен е в това, че хората могат да наблюдават движението. Тогава красотата вече не е на външния слой, а е процесуална. Примерно, едно дърво е толкова красиво, колкото … така да го кажем, трупа на едно куче. Естествено, погледнато от външна страна, умряло кучето не е красиво. Но самият процес е изключително красив. То няма да стане боклук, мухите ще направят каквото трябва, червеите ще направят каквото трябва и то ще стане част от земята. То не е излишно, не замърсява. В процеса, а не във външния образ е красотата.

Същото е с музиката. Мнозина смятат, че да слушат само „мажорни“, „благозвучни“ акорди това е, което прави музиката красива. Аз мисля, че много хора наистина не разбират Моцарт. Защото те го слушат само от външната страна. Слушат красивите мелодии, красивите хармонии, които са такива, но ако човек се научи да слуша Моцарт процесуално, красотата е много по-дълбока. И този начин на слушане може да се приложи за всеки вид музика. Тогава нямаше да имаме проблем, че, да кажем, средновековната и съвременната музика са по-малко разбираеми. Там вече са други проблемите. Просто тези епохи в музиката не са и много познати.

Хората следва да спрат да търсят смисъл във всичко. А по-скоро да го изживяват.

Винаги съм мислил, че за мен е било по-важно това, което правя, отколкото моите амбиции. Обаче, когато се оказа, че получих такова разочарование от системата, доста много се потиснах. И ми беше много трудно да пиша. Но си зададох въпроса: добре, защо ти е трудно да пишеш, след като правиш музиката заради нея самата, а не е важно дали ще имаш много поръчки и концерти, изпълнения и прочее. В крайна сметка, много интересно е усещането, когато човек наистина го приеме вътре в себе си. Че той може да… съществува красиво и скромно едновременно. Много е трудно да го приеме това човек, но е възможно. Няма нищо лошо и поне от креативна гледна точка на мен ми помогна много. Защото аз преди време тая пиеса я бях започнал, но много съм я прекъсвал. Заради онова неприятно чувство от пълната липса на интерес на Радио Франс, аз си казах, защо тогава да я правя тая пиеса, никой няма да я изсвири. Особено оркестрова пиеса, и то с всякакви странни инструменти вътре. Кой ще се занимава?..

Но в един момент просто се успокоих. Човек се успокоява и разбира, че е бил воден от амбиции малко повече, отколкото е трябвало да бъде.

Изкушена съм да „закрия“, както гласи радиожаргонът.. С нещо като епилог. Забелязва се, че Петър в онзи февруарски разговор дори не споменава името Реут Ривка (Reut Rivka Shabi), чийто глас прозвънва в самото начало. За да се превърне в трептяща струна, сякаш задаваща ред във вибриращата тъкан. Начинът, по който композиторът организира фактурата на всички тези, да ги наречем, звукови платна, буквално замайва. С изтънченото вслушване в безброй малки нюанси, което дава шанс на материята да се самоорганизира. Усещането, че можеш да разтеглиш или сведеш до нищо при всяко следващо слушане привидно „заковани“ във времето рамки, създава невероятна свобода. Въздушна. Впрочем въздухът, вятърът, ненатрапчивото оркестрово и вокално присъствие, леко звънтящите при полъх „китайски пръчици“, иначе казано, прочистването на ума, до голяма степен определят личността Керкелов. Трябва да призная, че се възползвах от метафората на Петър за въртящия се часовник и при поредното слушане на Времеви етюди избирах моя подредба на движението. Тоест „сглобявах“ собствен пъзел, размествайки „етюдите“ в някакъв процес на лично преживяване. Надявам се, композиторът и изпълнителите да не протестират. Може би ще го направите и вие, ето времевите координати:

0:00 Prelude: Zero
0:51 Etude I: Shaken trees
3:38 Etude II: Smoke rings
6:23 Etude III: on B. Pasternak
9:05 Etude IV: Prayer
11:37 Etude V: Children’s game
13:51 Etude VI: Raindrops on a pink snow
16:36 Epilogue: Chimes and Hymn „The Time is out of joint“

Е, нали „Времето е разглобено“ гласи Епилогът на композицията? Пробвам сега последен опит да върна времето към по-ранни композиции на Петър, които свидетелстват за упоритото му несъгласие с „мейнстрийма“. Откъдето и да го погледнем, нито западният модернизъм (какво ли вече означава това?), нито източният фолклоризъм (отдавна изпразнено клише) не съумяват да го пречупят. Няколко факта. Като специализант в Кралската консерватория в Хага пише Хоро. Обаче за Бенг он а Кан (Horo – Bang on a Can). Създава и Пет песни по народни текстове (Five Songs on Bulgarian Folk Lyrics for voice/cymbal and guitar), където китарата е в неговите ръце, а гласът е на същата Реут Ривка Шаби, чинелът – под нейните ръце. Нищо общо с така наречената национална идентификация, натрапчиво пропагандирана чрез идиома „използване на фолклора“. Звучи дори някак неприлично. „Етномузикология“ (между другото) е докторантурата на Петър в БАН.

Добавям тази суха информация, защото съм убедена, че подобни връзки във времето са знакови. И в случай че долавяте във Времеви етюди един бащин акордеон или едно майчино пристрастие към балета, или една тийнейджърска рок-китара, или дълбинна привързаност към един женски глас, или непристорен поклон към една диригентска ръка, или…, или…

Значи може би вече донякъде познавате композитора Петър Керкелов.

Маня Попова е музиколог, критик, публицист, музикален редактор, водеща на „Контрапункт“, „Музиката, която обичате“, „Класик парк“ и други специализирани издания в програма „Христо Ботев“ на БНР.