1
750

Кратил

AZahariev

Ето Кратил, Сократе : той твърди, че всяко от нещата има име, което му е дадено по природа – не е име това, с което някои биха се съгласили взаимно да наричат едно нещо, назовавайки го с част от своя език, но че съществува някаква вродена правилност на имената и за гърци, и за варвари, една и съща за всички.

Преводът на този фрагмент от Платоновия  диалог „Кратил“  е на Георги Михайлов. Класически за България превод. В това свое произведение, както е достатъчно добре известно, Платон поставя героите си пред проблема по какъв начин думите са свързани с нещата. Дали езикът е резултат на конвенция или е при-родно обвързан с назоваваното от него. Ако е вярно второто, излиза, че всяко едно съществуващо нещо върви неотклонимо с името си. И че думите не просто означават и изричат, а изявяват същността на онова, за което говорят. Независимо дали са на гръцки или са на някои от варварските езици. Въпросът е и в това, че в самото начало някой древен законодател трябва да е установил първите имена въз основата, на които са възникнали другите. Сократ е критичен и към двете версии, защото му е важно, че не през думите се вижда същината на нещата. Следвал ли е законодателят на думите естествената близост на л с плавното и гладкото, а на р с твърдото, ръбестото, грубото?

Тук следвам свободно текста и отнасям нещата по – скоро към българския, отколкото към гръцкия.

Езикът става една от централните теми в периода на така наречената софистика. Тогава той става особено интересен за размишляващите и във връзка с това, което ще бъде обобщено в разделението между nomos и physis. Разграничение, направено, за да изяви тъкмо разликата между създаденото и установеното от човеците като закон от една страна, от законите на Естеството от друга.

Не съм лингвист, но все пак няма как да не зная, че в съвременните лингвистични теории доминиращата теза е тази за езика като производен на постигнатото в течение на времето – постепенно и трудно – съгласяване около това кое как трябва да се нарича, и значи, че думите, с които именуваме, са създадени в процеса на преговори, на договаряния. И в крайна сметка в процеса на едно дълго общуване. Всичко се свежда до комуникацията и до консенсуса.

Но, вижте. Един мой много близък човек се съгласи да играе с мен игра. Аз вземам старогръцко-българския речник и подавам на човека, за когото говоря думи. Редно е веднага да кажа, че той няма почти никакво понятие от гръцки. Ето как си играем : произнасям му например глагола κλαζω.  Няколко пъти. И питам своя партньор какво означава този глагол според него. Докато другият мисли, аз произнасям отново и отново думата, като му подсказвам единствено, че това е глагол, тъй като, както вече казах, онзи отсреща не познава гръцкия и дори не знае какви са окончанията, различаващи глаголите от съществителните и прилагателните. Най-напред предположението на моя приятел беше, че гръцката дума има нещо общо с българското „клада“, „подклаждам“.  След като помисли още някое време, човекът ме закова. Наистина не очаквах, че ще открие значението на глагола от толкова непознат нему език. Казвайки, „А бе, нещо със звучене, звънене, нещо такова трябва да е…“ И да, κλαζω на старогръцкиозначава „звуча, прозвучавам, звънтя“, а още и „викам, шумя, лая, крякам, съскам, дрънча, буча…“

Поне така пише в речника, който притежавам. Издаден е в София през 1939 г. от Придворната печатница, а негови съставители са едни от най-големите ни класически филолози от онова време. А и въобще. Самият аз не зная, па макар и да съм с полукласическо образование, дали глаголът, със значението на който се справи моят приятел, е звукоподражателен по произход, много вероятно е. Мисля, че е такова потеклото му. Но въобще не очаквах, че пътят на мисълта у съгласилия се да играе ще мине през немското Klang (звук, звучене). Учудването ми стигна върха си когато, проверявайки дали има някакво основание нишката, по която е тръгнал моят приятел, си припомних забравеното, че според речника Κλαγγη отговаря на немското Klang. А κλαδοσ е „клон“, „клонче“, от друга страна.

Моят интелигентен приятел успя да познае и други неща, но работата, макар и интересна, не е в неговата интелигентност или в езиковото му чувство с индоевропейски корени. Работата е там, че покрай досетливостта на анкетирания от мен, се сетих веднага за „Кратил“ на Платон, а от там и за споменатото вече разграничение между nomos и physis. Оттук асоциациите ми продължиха в посока на замисляне върху пропорциите в днешния ни български социум.

В последните около две години ми се вижда, и чувството се засилва, че ставаме отново повече физио-логични, отколкото хора на номоса, на собствените си правила и регулации. Не съм негативно настроен и не смятам, че България не прогресира към едно по-добро както икономическо, така и социално-политическо бъдеще. Но напоследък все повече ме притеснява, че забелязвам завръщането на явления, за които ми се струва, че бяхме позабравили. Явления от 90-те. От гадните години на деветдесетте. Някакъв всеобщ анархизъм, или по-точно казано регрес към фюсис -а на джунглата, на егоистичното, на хаоса. Това безспорно са само външни впечатления и са си само мои.

Отново като че ли се е настанило усещането за война, за оцеляване на всяка цена. За отсъствие на социум. Знам, че не е точно така и че ви прозвуча прекалено, но все пак някои знаци ме плашат.

Когато моят приятел се мъчеше да си преведе глагола тнеско и стигна до идеята за разпадане и тление, вече не можех да повярвам, защото знам връзката му с думата танатос. Но това е то, фюсис има много значения и употреби. Още по време на софистиката, а и преди това.

Така че, Кратиле, може би е така, а може би и не е. Затова трябва мъжествено добре да изследваш и нищо да не приемаш лесно – ти си още млад и в разцвета на възрастта си – и ако откриеш нещо при изследването си, съобщи го и на мен.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияМир на страха ни
Следваща статияРоберт Валзер: сред безделници и мечтатели