1
993

Кратко и абстрактно

AZahariev

Винаги съм имала впечатлението – продължи Аделе, че обществото, поне нашето, немското, от влечение към преклонението само развращава своите властители и любимци, принуждавайки ги да злоупотребяват жестоко със своето превъзходство, което не доставя радост нито на едната, нито на другата страна. Така например веднъж Гьоте цяла вечер мъчи до пълна изнемога обществото с една извънмерно разтегателна шега: караше гостите по отделните реквизити да отгатнат съдържанието на нови, никому непознати пиеси, които той току–що бе почнал да репетира. Това бе една съвсем невъзможна задача с премного неизвестни, никой не можа да комбинира нищо, лицата почнаха да се удължават, прозявките зачестиха. Той обаче настояваше и въпреки досадата продължи да изтезава хората, та всички се питаха: нима не чувствува на каква принуда ни подлага? Не, той не долавяше това, обществото беше го отучило да чувствува подобни неща, но почти невероятно е, че той сам не се отегчи до смърт при тази жестока игра. Тиранството положително е твърде досадно занятие.

Текстът очевидно не е мой. Това е Томас Ман, а фрагментът е от „Лоте във Ваймар”. Преводът е на Тодор Берберов, издателството е „Народна култура”, годината е 1975.  Но няма да говоря за немското общество от времето на Томас Ман или на Гьоте.

Имам чувството, че сега обществото ни, българското, е в плена на една разтегателна шега. Такава, като тази, за която говори Аделе. И че подобно на онова общество, което тя има предвид по-конкретно, и нашето само развращава своите властители и любимци.

Този цитат наистина е поразително адекватен на днешната българска ситуация, но заедно с това и откроява разлика. Защото ние развращаваме политическите си управници, без да имаме, разбира се, никаква склонност към преклонение пред тях. Ние ги развращаваме, като ги побутваме и насърчаваме да мислят, че безкрайно дългото разтягане на шеги е допустимо, редно и дори забавно. Жестока игра, от която „почти невероятно”, както казва Томас Ман, не се отегчаваме.

Съзнавам колко е рисковано да се обобщава поетически за политиката, както съзнавам и това, че такива приказки по адрес на политическата класа са крайно банални. Но в същото време си заслужава все пак да се каже отново нещо за обезобразяванията, които си самопричиняваме.

Едно от нещата, с които развращаваме, мисля си, своите властители и любимци е следното. В езика на досократическата философия още се оформя разграничението, което за определен период от време поне се затвърждава като ключова понятийна дистинкция. Смисловото й траене е излишно да бъде обговаряно по-детайлно.

To gignomenon versus to on. Така звучи на старогръцки разграничението.

Ставащото, от една страна, онова, което е в процес, случващото се, противопоставено на онова, което просто е, и значи наистина е.

Проблемът за мен е там, че нашето общество продължава трайно и упорито да мисли себе си само като нещо ставащо и нещо случващо се, а не като нещо, което и е. Ние сме в непрестанно траещо очакване обществото ни да стане, да се случи. Да се „случи” образователната му реформа, да се случи политиката в сферата на здравеопазването му, да се случи външната ни политика, да станат нещата най-сетне. И с право очакваме. Но постоянстваме учудващо дълго в представите се, че не сме станали. Ние не разбираме себе си като entity. Ние гледаме на самите себе си като на нещо, което тепърва има да стане. И с това сме мъдри безспорно, но и сме глупави. Във възприятията ни за самите нас като социум прекалено много липсва метафизичен хоризонт.

И тъкмо така развращаваме властителите си. Защото те също свикнаха да си мислят, че няма как да стане и че няма как да се получи. Свикнаха се да мислят, че ставането на обществото ни няма бъдеще. Последното е игрово казано, както разбрахте.

Сериозно. Трябва да спрем да гледаме на себе си като на хора, които съставляват някакво несъстояло се, някакво отново и отново несъстояващо се общество. Това размазващо духа наше общо настроение съсипва.

Знам, че ставането е онова, което е в този свят. Знам, че обществото ни – също като онова, за което говори Аделе от романа на Томас Ман – и подобно на всяко друго общество, ще продължава да става и да се случва. Че ще се прави постоянно и ще се поправя постоянно. Но в нагласата ни, че никога няма да стане, е коварната клопка. Защото то вече е. То вече е станало.

Шегата иначе е важна, тя е част от общуването ни, но не трябва да бъде прекалено разтегателна. А, както казах в началото, се проточи прекалено. Ето и сега, в тази предизборна кампания имам чувството, че преобладава шеговитостта. Не, разбирана като форма на поднасяне на посланията, а като тон на отношение към избирателите. Има някаква развратност действително.

Иначе, не е вярно, че не ставаме.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияВеликата красота
Следваща статияСиво

1 коментар

  1. Една великолепна мисъл, „че обществото ни, българското, е в плена на една разтегателна шега“. Само помислете или си спомнете. Българската армия от сто хиляди души се би от 2 септември 1944 г. до 9 май 1945 г. и помогна на южния фронт на генерал Бирюзов до Австрия. Вместо признание за българска победа се изигра злостната шега, че България е победена, окупирана и плащаща огромни репарации. Не бих споменал за тази злостна шега от миналото, ако не сега, ние виждаме на всяка крачка паметници на съветски въоръжени войници в централни места на всеки град включително и София. Те нито са се били в България, нито за български интереси, но са тук и продължават да са тук, вече повече от половин век, без някой сериозно да поправи тази лъжа. А да сте чули някаква благодарност към българите за понесените жертви и спасението на живота на хиляди руснаци и скъсяването на войната. Има ли някаква разлика у нас като европейска държава и азиатска крепостничка република. Не ли това една голяма разтегателна шега с истината.