Начало Идеи Гледна точка Краят на бъдещето?
Гледна точка

Краят на бъдещето?

5297

Сценариите за сегашното време дотолкова обсебват вниманието ни, че бъдещето като че ли избледнява. Не казвам, че престава да съществува. Нали то е онова, което все ще не е, което само очакваме в настоящето си (според прочутото доказателство за времето на Августин Блажени имаме минало на настоящето, настояще на настоящето и настояще на бъдещето). „Липсата на бъдеще“, доколкото изобщо я има, се усеща най-силно сред поколения като моето, родени преди 1989 г., тоест израснали в утопията на „комунистическия проект“. Там всичко се проектираше в бъдещето, но чрез задължително съизмерване със злокобните сенки на миналото. Историята сякаш се случваше наопаки, с поглед, забит в земята, което трябваше да я „материализира“. И непрекъснато ни се внушаваше, че съзерцаваме свят на непроменлив и хармоничен ред, в който никой не страда от неправдата.

Затова на пръв поглед там нищо не се и случваше, в което е и солипсизмът на тоталитарната държава. В „Митът за държавата“ (1946) на Ернст Касирер откриваме прекрасен пример, препращащ към живота през 30-те години в нацистка Германия. Немски бакалин влиза в сериозен спор с американски турист, който смята, че щом свободата бъде отдадена, бива пожертвано най-драгоценното. На което привърженикът на Хитлер му отвръща: „Но вие нищо не разбирате. Преди трябваше да се тревожим за избори, за партии, за гласуване. Имахме отговорности. Сега вече ги нямаме. Сега сме свободни“. Ето го обяснението, според Касирер, защо в тоталитарните държави политическите вождове имат функции, различни от тези на политиците в демокрацията, бидейки най-близо до магьосниците в първобитните общества. Те претендират да са лечители на социалните злини в настоящето, но всъщност движат „бъдещето“. По-точно онази „идея за бъдеще“, която чрез силата на въображението (в съчетание с физическата сила) най-лесно може да задвижи или възпламени големи маси от хора. Така се разрушава самият смисъл на свободата.

***
Затова и основният проблем в годините на Студената война беше на кого принадлежи „бъдещето“. След което Историята рязко се ускори, тъй като и технологиите се ускориха, а светът се глобализира. А сега, колкото и да е странно, започна да се води битка за миналото.

Войната на Путин в Украйна е първата „война за миналото“ през XXI в., чиито корени се крият нейде из подмолите на Втората световна война. Защото в тази своя „нова версия“ войната просто не е завършила и тя продължава, тъй като „победата“ трябва да бъде препотвърдена. И както отбелязва руската писателка Мария Степанова, щом се говори само и единствено за войната, от един момент нататък тя става реалност, нуждаеща се от още и още смърт. Войната наистина не е свършила, щом има хора, желаещи да я продължат. Така в Русия на Путин войната се превърна в базисно състояние – в цел, обяснение на всичко и всеобщо благословение. Може би поради тази причина и самата дума „война“ е забранена. Самият език до такава степен е монополизиран и приватизиран, че започва да борави само с празни и кухи понятия.

Или обратното – препращайки към „миналото“, езикът всъщност се стреми да отпраща от него, тъй като паралелите между „миналото като минало“ и „миналото като настояще“ увеличават тревогата, вместо да я заличават. Десетилетия наред след края на Втората световна война в съветското (а и в постсъветското) пространство звучеше една прочута военна песен – „22 юни, точно в 4 часа сутрина“ (автор Марк Бернес):

Двадцать второго июня
ровно в четыре часа
Киев бомбили, нам объявили,
что началася война

За онези, които не знаят руски, превеждам: „На 22 юни точно в четири часа сутринта бомбардираха Киев и обявиха ни, че започва война“.

В утрото на 22 февруари 2022 г. тази песен се „сбъдна“ за жителите на Киев. Сега тя отново звучи в Украйна. Но не и в Русия, където „миналото“ не е минало, а и „войната“ не е „война“.

***
Не може да не прави впечатление как всичко случващо се днес е базирано върху страховете на хората – индивидуални и колективни.

Всякакви видове страхове. Че войната в Украйна (или другаде) никога няма да свърши, а и като свърши, пак ще сме губещите. Че бъдещето на децата ни е обречено – те ще живеят в свят многократно по-отвратителен от този, в който пребиваваме ние. Че природата окончателно ще се замърси и всичко ще бъде отровено.

Обикновено свързваме модерността с оптимизма на прогреса, с просвещенската радост от бъдещето. Истината е, че Просвещението има своята „тъмна страна“ и че тъкмо барон Холбах, един от най-ревностните адвокати на прогреса, описва в съчинението си „Системата на природата“ възможния край на човечеството. Изобщо темата за „края на човека“ е общо място в редица творби през XIX в. На нея е посветен и един нашумял навремето си роман, който вижда бял свят във Франция през 1805 г. Неговият автор Кузен дьо Гренвил дори не вижда успеха му, тъй като слага край на живота си. Героят на творбата Омегар дълго търси единствената оцеляла жена, с която да може да възпроизведе човешкия род. Ала когато я намира, се отказва от намерението си, тъй като това би означавало да продължи живота на една „прокълната раса“ и на свой ред се самоубива. Историкът Жюл Мишле смята тази творба за една от най-типичните за духа на епохата. Без да пропускаме „руския обертон“ в поемата на Евгений Баратински „Последната смърт“ (1827), която завършва типично „по руски“ с визията за „държавната природа“ (державная природа), която ще се възцари навсякъде над пустотата и пурпура на древни времена. Над „синия облак“ – като знак за края и в отговор на човешките безчинства.

Времето на страховете винаги предполага и „продавачи на страхове“. Но те – популистите –  както бързо изникват, така и бързо слизат от сцената: страховете са стока, подвластна на честа преоценка.

***
Сега няколко думи за феномена на насилието, който тези дни тревожи и вълнува всички. За целта ще се върна към една хипотеза на френския философ Рене Жирар, блестящо развита в последната му книга „Да завършим Клаузевиц“ (2007). Там той настоява, че „всички ние сме деца на религията“, тъй като религията е отпор на архаичното и сляпо насилие, просмукало се в пластовете на времето, страшно и безпощадно по самата си природа.  

Ето защо връщането в архаиката би трябвало да е най-големият страх на човека. Ала виждаме, че не е точно така: клокочещото и пробуждащо се насилие непрестанно изниква и поробва човека, прави го податлив на най-долни страсти, заличавайки белезите на всяка цивилизованост. Оттук и сляпото очарование на „примитива“, което днес прозира отвсякъде: агресията, татуировките, музиката на „бойния вик“, напомпаната телесност. „Племето“ срещу ценностите на „дългото траене“; заличаването на християнското изкупление, в което Божият Син полага в себе си жертва, за да възпре злото и човешкото насилие. Християнството демистифицира тъкмо архаично религиозното, опитвайки се – според силите си – да се справи тъкмо с бруталното и безпричинно насилие.

Днес обаче насилието бушува над цялата планета. Природните бедствия трудно могат да се отличат от провокираните от човека изкуствени бедствия като войната или от епидемиите. Насилието, смятано някога за „свещено“, днес възпроизвежда единствено себе си. По механичен и най-брутален начин.

Книгата на Жирар започва с един доста дълъг цитат от Блез Паскал, който впечатлява и си струва да се приведе изцяло:

Това е странна и продължителна война, в която насилието се опитва да потисне истината. Тези старания на насилието не могат да отслабят истината, а само служат на нейното възвисяване. Но сиянието на истината е неспособно да възпре насилието, затова  го довежда до ярост. Когато сила се бори срещу сила, по-могъщата ще унищожи по-слабата; когато разсъждението се противопоставя на разсъждение, тогава истинното и убедителното унищожават и разбиват пустото и лъжливото: но насилието и истината нищо не могат да си сторят взаимно. Ала от това не следва, че са две равнопоставени сили, тъй като между тях съществува огромна разлика. Насилието има ограничена продължителност по Божията воля, която насочва действията му за слава на истината; докато истината пребивава вечно и в края на краищата  ще възтържествува над враговете си, тъй като е вечна и могъща, както сам Бог.

(Из „Писма до един провинциал“)

***
Днешната Русия на Путин е като лупа през която виждаме не толкова настоящето си, колкото своето минало.

Студената война бе сблъсък не само на два свята, но и на две идеологии, претендиращи, че са законни деца на Просвещението (капитализмът и комунизмът). Но и в двата случая ставаше дума за „бъдеще“, замислено в епоха, която Даниел Дефо наричаше „времето на проектите“. За да се справи с насилствен проект като „диктатурата на пролетариата“, западният свят намери начин да намали социалното разслоение и така се стигна до конкурентен социален проект – „държавата на благоденствието“.

Комунизмът бе силен с това, че можеше да обещае всичко, а пък в болшевишката си версия – дори че може да не се съобразява с нищо, включително със сляпото насилие на „диктатурата на пролетариата“.

Путинският проект, чийто горчиви плодове в момента берем всички, е нещо различно. Това е опит за ретроутопия, за някакъв непостижим  „златен век на миналото“ (Сергей Лебедев), чрез който светът влезе в „окото на бурята“, без никъде на хоризонта да се вижда твърда земя. В този план думата „бъдеще“ е дори още по-загадъчна от самата дума „Русия“. Но в крайна сметка, както настоява Паскал, истината ще възтържествува над враговете си.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора